The Man On The Silver Mountain

За пореден път се оказа, че светът е малък. Оказа се, че аз и собствениците на „Бар на края на вселената“ имаме обща познат – Александър Александров, – който не само е добър професионалист в PR-а, но и наистина имаше голямото желание тази история да завърши разумно и с взаимно разбиране, поради което спомогна за осъществяването на контакт между нас и уговарянето на официална среща.

В четвъртък, 11.03.2010, тази среща се състоя. На нея присъстваха двама от собствениците на Бара – г-н Христо Вълчанов и г-н Бойко Цвятков. Тяхната позиция беше също заредена с много емоция и разговора тръгна доста трудно.

Все пак, успяхме да изложим позициите си и накрая дори стигнахме до „извънсъдебно споразумение“. Те декларираха лична отговорност за случилото се и категорично заявиха, че в заведението не се толерират кражбите и че за това са въведени стриктни процедури. Г-н Цвятков заяви, че тези процедури очевидно не са съвършени и че той, като техен автор носи пълната отговорност за случилото се. Днес, увери ме другият съсобственик – г-н Вълчанов – процедурите продължават да се подобряват, а за всички управители са планирани специализирани мениджърски обучения, особено за справяне със случаи на недоволни служители или клиенти.

Прочетете остатъка от публикацията »

Това е история, която се случи миналата седмица, през нощта на 4-и срещу 5-и март. Дъщеря ми, която от няколко дни бе започнала работа като сервитьорка в „Бар на края на вселената“ – Младост, в края на вечерната си смяна открива, че й е откраднато портмонето от джоба на якето от служебната съблекалня. Това е мястото, където сервитьорките си държат личните дрехи и вещи, тъй като в салона работят с униформи. Там външни хора нямат достъп, следователно съвсем ясно е, че само служител на заведението е могъл да стори това.

Установявайки липсата, дъщеря ми съобщила веднага на дежурния мениджър на смяна – Поли, – която отвърнала: „Ми аз какво да направя?„. Няколко колежки се заели с претърсване на района, но, естествено, нищо не са открили. Изглежда, че това не е първият случай на джебчийство в това заведение, защото колежките на дъщеря ми веднага заподозрели една от служителките, но нищо повече не е направено.

На другата сутрин научих историята и се обадих разгневен на дежурния управител – Вяра – която отново повтори тезата, че нищо не могат да направят. Казах им, че това е несериозно – най-малкото, което могат да направят, е да направят списък на служителите, които са били в този момент на смяна, да отбележат кой кога си е тръгнал, да прегледат записите на охранителните камери, да говорят със служителите, които са били на смяна и да помолят крадеца да върне портмонето с всички документи в него. Те са важни за нас, така че можехме да му простим за откраднатите пари – те и без това бяха малко.

Освен това им обясних, че след като не са подсигурили достатъчно шкафчета, които да се заключват, а са оставили дрехите на новопостъпилите сервитьорки да висят на една закачалка, значи самите те са създали предпоставката за извършване на кражбата, следователно носят голяма отговорност за случилото се. Отговорът на поредния сменен управител – Николай – отново беше, че не могат да носят отговорност за това, че някой краде в собственото им заведение и че нищо не могат да направят. (!?!)

Питам се: защо толерират подобно поведение и защо се опитват да се измъкнат от отговорност? Повтарянето на една и съща малоумна фраза говори, че тези, така наречени мениджъри, всъщност са абсолютно неспособни да вземат каквито и да е управленски решения, нито пък да носят отговорност за тях.

Прочетете остатъка от публикацията »