The Man On The Silver Mountain

Сцената, всъщност е моят блог. Тук се чувствам най-уютно. Като отворя страницата за писане на нов пост, успявам да си събера мислите и да бъда себе си истински. Напоследък прекарвам много време във Facebook – там е интересно, защото научавам много неща, свързвам се с много хора и се чувствам жив и пълноценен. Но Фейсбук прилича на пазар – много е шумен, много е шарен, ала в края на деня осъзнаваш, че полезното е твърде малко и си пропилял голяма част от времето си.

Тук, в блога, се чувствам у дома си. Читателите са малко, но качествени. И знам, че това, което напиша, ще остави спомен у тях, защото на тях им пука.

Занимавам се с много неща и трудно намирам онова спокойствие и концентрация на мисълта, които са ми нужни, за да пиша по-стойностни неща, но изпитвам остра нужда да се завърна към блогването – то ми носи най-пълното удовлетворение.

И тук е момента да споделя цялото стихотворение на Недялко Йорданов, което днес се е загнездило в главата ми. То е писано за театъра, но според мен, с пълна сила важи и за блоговете.

Сцената е моят дом (Недялко Йорданов)

Своята роля играя сега
с малко надежда и малко тъга.
Моята роля е роля такава -
не за награда и не за слава.

Сцената е моят дом.
Тук умирам мълчешком.
Тук се раждам за борба.
Тя е моята съдба.

Този жесток е, онзи е глух,
трети за мене пуснал е слух,
а пък четвърти само брои
мойте разводи и мойте пари.

Вдигай завесата! Ето ме – чист!
Ето ме целият – просто артист.
Своята роля играя сега
с малко надежда и малко тъга.

Пея с пресипнал, но истински глас
за да събудя някого от вас,
за да направя някого щастлив
Още ме има още съм жив.

Сцената е моят дом.
Тук умирам мълчешком.
Тук се раждам за борба.
Тя е моята съдба.

Публикувано на 19.04.2010 в 15:08 в Блогове, Лични. Можете да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 хранилката. Можете да оставите коментар, или да използвате trackback от вашия блог.