Подарявам книги – 1

вторник, 30 август, 2011

Обичам да чета книги и имам много книги у нас, които вече започнаха да ми пречат. Започнаха да се появяват разни идеи какво да правя с тях, даже изнесох и една презентация в Клуб „Спри и помисли!“, но на първо време реших, че най-доброто, което мога да направя, е да започна да ги подарявам с повод или без.

Първата серия от книги, които искам да подаря, са книги, които определено не харесвам. Тук някой сигурно ще каже: „Този си изхвърля боклуците“, на което аз ще отговоря, че боклукът за един е съкровище за другия. Нямам скрупули или угризения за това, че не харесвам тези книги – наистина се надявам, че за други хора те биха били интересни и ще ги пожелаят. Но условието да получите книгите няма да бъде скоростта на реакция, тоест дадена книга няма да я получи онзи, който пръв я е пожелал, а онзи, който най-добре е обосновал своето желание. Така че, ако имате интерес да получите някоя от представените книги, моля напишете в коментар защо сте си пожелали точно тази книга.

Аз отивам на почивка (като междувременно ще направим и любимата ни домашна лютеница), така че до 11.09 имате време да споделите вашето желание и мнението си за тези книги. След това, като се завърна в София, ще определя кой ги е спечелил и ще ги раздам. За желаещите от София ще се радвам да ви ги дам лично и да се видим на по кафе, а в провинцията ще ги изпратя по пощата. Мисля, че сделката е честна.

(Актуализация: Новите собственици на книгите вече са определени. Вижте по-долу кой печели всяка от тях. Ще се свържа по имейл с читателите, които печелят книги, за да им ги дам. Ако някой не ми отговори, ще дам книгата на друг.)

***

Повечето от книгите, които съм набелязал за подаряване, могат да бъдат класифицирани като исторически или автобиографични. В следващите издания ще има и книги от друг характер. И така, ето за кои заглавия става въпрос:

Мариана Димитрова – „Американски синдром“

Нейната история е много тъжна. Мариана Димитрова беше добра българска актриса, но личният й живот е бил объркан и сложен. Постоянно е търсела себе си и накрая си е мислела, че ще открие щастието като емигрира в Щатите, но и там животът и сякаш не е предложил онова, което е търсела. Завършва живота си със самоубийство, което за мен показва дълбоката й неудовлетвореност от него и от неуспеха да намери своето лично щастие.

Книгата представлява серия от писма до читателите, в които разказва за нещата, които е открила или преживяла като емигрант в Америка. Повечето от информацията са или факти, които днес всеки може да открие в Гугъл или Уикипедия, или градски легенди, които нея силно са я впечатлили. Авторката звучи като малко дете, което се впечатлява от всичко шарено, което забелязва около себе си. От книгата лъха много наивност, но и сякаш се усеща един изкуствен оптимизъм, с който е искала да прикрие разочарованието си от живота. На мен лично ми звучи песимистично и затова не бих я прочел втори път. Предполагам, че би била интересна за нейните почитатели като актриса, които биха искали да научат повече за личния й живот и за преживяванията и в Америка.

(Резултат: Книгата печели Ивелина Димитрова за този коментар) Прочетете остатъка от публикацията »

About these ads

Седмичен блог дайджест – 46

сряда, 17 август, 2011

След близо два месеца пауза, най-сетне успях да подготвя ново издание на седмичния блог дайджест. Трудно ми е да отговоря защо ми отне толкова много време – дали защото дойде лятото и блогърите се отдадоха на заслужен отдих (факт е, че над 90% от блогърите пишат в работно време), или пък слуховете за залеза на блогърсвото като форма на социална изява се оказаха верни, или просто аз имах нужда от презареждане, за да намеря нещо достатъчно интересно, което да ме впечатли – не знам. В това издание на дайджеста има много хумористични публикации, което говори в полза на това, че през лятото повечето хора избягват сериозните теми. Може и да е за хубаво – както казват габровци: „светът е оцелял, защото се е смял:-)

Макар и малко, сериозните публикации през последните седмици са силни и започвам с тях. Григор Гачев винаги ме е впечатлявал със способността си да построява логически умозаключения, които хората, повлияни от масовото влияние на медиите, не виждат. В своята статия Войната на Брайвик той вижда опасността от това борбата срещу хора като Андерш Брайвик да се превърне в апотеоз на неговото дело.

За какво мечтае Брайвик? За свят, в който срещу “културния комунизъм” (мултикултурализма) и исляма (а вероятно и християнството, юдаизма и т.н. – те не са нордически “религии”) са взети окончателни мерки. […] Как точно може да се постигне това на практика?… Естествено, с полицейщина до тоталитаризъм. Друг метод за тази цел няма познат на човечеството. С “европейско” опазване на реда, излязло от мечтите на Лаврентий Берия. И толерантност към чужденците и непознатите, заета от Чингис хан. Това е мечтата, в името на която Брайвик изби седемдесет души. […]

Затова, когато чуя политици да обясняват как “повече полицейски надзор” и “повече полицейски правомощия” ще ни опазят от такива като Брайвик, настръхвам. Повечето полицейщина е именно мечтата на този психопат, рецептата да стигнем до желания от него свят. Съгласим ли се на нея, няма да имаме нужда от Брайвик и подобните му. Ще си имаме за тази цел полиция и държава.

***

През последните 20 години бях свидетел на раждането на българската демокрация (или илюзията за демокрация) и на нейния упадък. Това, че можем свободно да говорим и пишем и да споделяме мнението си по всякакви въпроси, е голяма придобивка за нашето общество, но това, че не умеем (и не желаем) да използваме механизмите на демокрацията, за да защитим собствените си интереси, е жалко. Йордан Матеев цитира в блога си изказване на политолога Огнян Минчев, който най-точно е описал състоянието на българската демокрация днес:

В една страна не може да има повече демокрация, отколкото нейното собствено общество е склонно да създаде и да защити. Демократичната система в повечето западни страни не е резултат просто на някакъв мъдър обществен договор между обществото и държавата – тя е продукт на ежедневни упорити и често отчаяни борби за отстояване на правата и свободите на гражданите срещу системните опити те да бъдат ограничавани в полза на управляващите политико-икономически олигархии. И така – 300 години.

Демокрацията не е кресло, в което можеш да се излегнеш. Тя е оръжие, с което можеш да се защитиш. Българското общество тихомълком се прощава с демокрацията. Прави го безпаметно и с безразличие.

***

Васил Колев споделя интересни мисли по въпроса за интернет приложенията, които ни разсейват от основната ни работа. „Специалистите“ често дават съвети как да се избавим от „разсейването“, но Васил поставя контра въпроса: дали трябва да го правим? В крайна сметка човек се занимава със „странични дейности“ единствено поради това, че така наречената „основна дейност“ му е неприятна. Тогава вредно ли е разсейването?

Насилването да се върши скучна работа по принцип не води до особено добри резултати. По-добре да се отклоним малко, да направим нещо друго и после да се върнем към задачката, като другото ни писне. Аз лично в такива случаи гледам да правя по няколко неща и просто да сменям едната работа с другата, за да си почивам. […]

Понякога трябва и да се почива от някаква работа, или просто да се прочисти главата (като се забием някъде) и тогава разсейванията вършат тази работа – дават възможност на мозъка да спре, да почине и да сдъвче на заден план проблема. На мен са ми хрумвали решения на проблеми, докато чета книга, която няма нищо общо.

Прочетете остатъка от публикацията »


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 62 other followers