Този път дайджестът започва с публикации, които разкриват някои неприятни черти на нашия характер и факти, от които не можем да се гордеем, но пък съм се опитал да завърши с положителни и вдъхновяващи истории и притчи. Животът е шарен и постоянно се сблъскваме с примери за добро и зло, но в нашата реакция към онова, което ни заобикаля, се крие и нашето щастие. Приятно четене!
***
Уводната статия на дайджеста идва от Вени Марковски. В един изпълнен с болка и дори срам пост, той показва ненавистта на българина към по-добрите, по-умните и по-качествените хора, която е наше документирано национално качество и която е най-голямата ни пречка да заживеем по-добре и да постигнем някакъв просперитет:
Шаблонът “всички сме равни” е от над хиляда години, точно затова онези, на които им е сечало пипето са ги обесвали на първото дърво – не толкова да ходят да слугуват на Господа, колкото да не служат за лош пример на останалите. Българина не обича онези, които стърчат над него – в прекия или в преносния смисъл. Той намира смисъл повече да не обича, отколкото да обича.
Авторът цитира точното изказване на цар Симеон Втори, от когото всички чакаха “да ни оправи” за 800 дни, както и едно много тъжно признание от Васил Левски за нашия народ:
Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия.
Тези неприятни констатации са много болезнени за всеки българин, който обича своята родина, но са верни. И нито кухият патриотизъм и национализъм, нито популизмът на политиците са правилните средства да се почувстваме по-добре. За щастие, изход има и Вени го показва:
Така е, уважаеми читатели – ако искаме нещо да се промени в границите на Република България, трябва да почнем промяната от всеки един от нас, да създадем общество, което да наложи спазването на законите и правилата върху всички свои членове. И най-важното, може би: трябва да престанем да търсим читавите хора, за да ги обесим или – в по-мекия вариант – накараме да емигрират.
Ако само бесим читавите, никога няма да станем такива. В нормалните страни читавите са онези, които служат за пример; хората сами се стремят да постигнат повече в живота, а не да попречат на някой да постигне повече от тях.
Не е лесно, но е постижимо. При това първата стъпка е ясна – трябва да почнем от себе си.
***
Една серия от политико-икономически постове засягат същата тема, но от други ъгли. Йордан Матеев повтаря въпроса “Кой е Джон Голт?” и чрез него демонстрира все още ниската политическа и и икономическа култура на българина:
Защото 21 години след началото на т. нар. преход много българи не са направили и крачка преход, те не знаят какво е пазарна икономика, те нямат идея как работи икономиката, те не разбират, че бизнесът създава блага, а държавата обикновено ги пилее. И стават лесни жертви на популистки настроени политици и всевъзможни групи за натиск. А оттам жертви ставаме и всички ние.
Примерите, които авторът дава, напълно потвърждават това негово твърдение – статията наистина трябва да се прочете.
Калоян Колев разглежда съвсем конкретен факт – позиционирането ни на 71-во място по конкурентноспособност - и се опитва да го обясни. За съжаление, проблемите, които той вижда, отново са тези, които са ни спъвали винаги: “корупция, достъп до финансиране и неефективна бюрокрация на държавата”.
Изход сякаш няма. Поне не лесен и бърз такъв. Интересно виждане представя Георги Саракостов в блога на Forbes България. Според него пътят към постигането на по-ефективно управление и по-качествена демокрация е чрез по-масовото използване на електронни комуникации, чрез които хората ще общуват пряко с представителите на властта и ще изолират бюрокрацията, която днес задушава това общуване:
Енергията и страстта, с която все повече хора играят за удоволствие, без да мислят за изгода, навежда на идеята, че това е добър начин за тестване на нови модели за обществено самоуправление. Успешните модели могат да бъдат легитимирани и използвани в гражданските отношения. [...].
Развитието на техниката и софтуера предлага на личността все по-удобна комуникация в общността. Създават се предпоставки за пряка демокрация, използваща електронни платформи за дебат и формиране на широко съгласие.
И завършва оптимистично:
Може би най-добрият модел на електронна държавност ще се роди извън кабинетите на действащите институции, като една от следващите безкръвни революции, заченати от нетрадиционно мислещи и действащи личности.
Всичко е в нашите ръце.
***
Знаете ли какво е Ел Камино? Не е само песен на Лили Иванова от далечни времена, а така наричат пътят на пилигримите, търсещи духовно просветление. И ако преди време това е било важно изживяване за вярващите католици, днес все повече хора предприемат това пътуване с цел да изпитат себе си и да премислят житейските си ценности. Моят приятел и популярен блогър Тихомир Димитров го направи преди две години. Дълго време не сподели нищо за това свое преживяване и това беше разбираемо – твърде лично е и твърде важно, за да го преразкажеш лесно. Днес обаче, след като спомените са улегнали в съзнанието му, Тишо реши да ни въведе в магията на приключението, наречено Камино.
Тихомир Димитров по Пътя
Той започва серия от блог постове, разказващи за личните му преживявания по Пътя. Тишо е човек с талант към словото и неговите пътеписи са не само разказ за личните преживявания на един пилигрим, а магически истории за вярата, за безразсъдството, за любопитството, за късмета и за изследването на собствената душа. Предлагам ви първите няколко публикации – Предисторията, В началото беше Мадрид и Първи крачки. Надявам се, че един ден всички тези разкази ще бъдат обединени в книга, от която ще можем да ги прочетем наведнъж.
Публикувано от Майк Рам 
) в статията си “
