The Man On The Silver Mountain

Някои хора виждат нещата такива, каквито са, и питат: “Защо?”.

Други мечтаят за неща, които никога не са съществували, и питат: “Защо не?”

Джордж Бърнард Шоу

Аз със сигурност съм от първите и често сам се наричам “защопитач”. Навремето имаше една група с гениалното име Panican Whyasker, тоест “паникьосан защопитач”. Е, аз не съм паникьосан, но пък доскоро не бях се замислял дали спадам към втората група – на тези, които казват “Защо не?”. Трябваше ми доста време, за да открия и да освободя креативното в себе си.

Наскоро попаднах на една мъдра статия за тези, които винаги са готови да изследват нови пътища и нови идеи, както и за едни други хора – тези, които винаги казват: “Да, обаче…”. Едните ги наричат whynotters, а другите – yesbutters. Преведено на български, може би трябва да се казват защонеисти и даобачисти. Странни думи, нали?

Вижте целия материал, който публикувах на български в блога Спри и помисли! и се запитайте вие от кои сте.

Животът, казват, бил това, което се случва, докато си правим разни планове. Истината е, че и смъртта изглежда по същия начин. Идва в момент, когато най-малко я очакваш – студена, неумолима и безкомпромисна. И тогава разбираш колко си малък и безпомощен пред нея и колко безсмислени са всички твои планове.

Смъртта е единственото сигурно нещо в живота. Тя е страшна, защото е непобедима. Може би не толкова страшна за този, който умира, защото той сигурно отива на едно по-спокойно място, колкото за тези, които остават живи и трябва да продължат живота си сами. Човешкият ум е странно устроен – улисан в ежедневни задачи забравя за смъртта и това може би е добре, защото е свободен да мисли за живота, но когато смъртта ни навести, шокът е ужасен.

В един мързелив съботен следобед сърцето на майка ми спря да бие. Баща ми, блажено излегнал се пред телевизора, предаващ поредния футболен мач, изведнъж се сблъсква с ужасната реалност – жената, с която 40 години е делил всичко в живота, го е напуснала за секунди. Единственото, което е успяла да промълви, преди животът да се изплъзне от тялото й, е “Велко, умирам!”.

В същия момент аз кротко си пия кафето пред глуповат сериал по телевизора. Минути по-късно чувам несвързаната реч на баща си по телефона и единственото, което успявам да осмисля, са думите “Няма пулс… сърцето й не бие!“

Прочетете остатъка от публикацията »

Думата “мъжество” присъства от далечни времена в нашия речник и се възприема като синоним на храброст, твърдост, воля и героизъм. Все качества, които смятаме за положителни. Хубаво, но морфологично тя произлиза от думата “мъж”, което вече не е политически коректно. Звучи сякаш мъжете притежават някакви положителни качества, които жените нямат. Това е направо кощунство, нали!

За да бъдем политически коректни би било да я заменим с дума, произлизаща от думата “жена”, например “женственост”. Лошото е, че тази дума е (или поне досега беше) синоним на нежност, галантност и крехкост – общо взето доста различни, да не кажа противоположни качества на мъжеството. Няма как да заменим едната дума с другата, защото ще настане голямо объркване.

Излиза, че ще трябва просто да се сбогуваме с тази дума и да престанем да я използваме, за да бъдем коректни към съвременните конюнктура на отношенията между двата пола.

Разсъждавайки над темата за политическата коректност на езика под влияние на световния феминизъм/американизъм, се сетих, че в английския език има дума “mankind”, с която се обозначава цялото човечество. Не мога да разбера как досега американците не са се усетили, че не е политически коректна и да я заменят с друга.  “Womankind” например.

Наскоро коментирахме с дъщеря ми как американците нарича човек с умствени увреждания. Някога в английския език се е използвала думата “imbecile”, която е и медицински термин, но според мен тя вече е успяла да си извоюва статут на обидна дума в американското политкоректно общество и най-вероятно вече се използва нещо по-прилично и по-приемливо. Честно казано, не знам какво използват официално американците, но като знам, че на негър викат “african-american”, а на китаец – “asian-american”, то на имбецилите би трябвало да казват “mentally-deranged-american”.

Чудя се кога ще решат, че самата дума “жена” е станала неприемлива и ще я заменят с “female-american”?

Update: По съвет на специалисти по японски език правя това уточнение. Оказа се, че азбуката, която използват японците за транскрибиране на чужди имена, се казва катакана и е сричкова. Така че моето име би трябвало да се произнася, Майку Раму, което е много близко до оригинала, вместо измисленото Ринкимеку.

Транскрипцията, която е описана от Благо, е или пълна измислица, или неуместна шега, на която се вързах и му направих ненужна реклама. Друг път ще внимавам повече.

Прочетете остатъка от публикацията »

Напоследък често ми се случва да коментирам своите бизнес- и житейски планове с приятели и колеги и все повече ме впечатлява негативизмът, който повечето от тях излъчват и се опитват да ми внушат.

Чувал съм, чел съм и съм гледал по филмите, че американците са доста по-различни в това отношение. Ако някой сподели със свой близък, че има планове да започне нова работа или някаква нова инициатива, всички го подкрепят и окуражават, защото той точно от това има нужда. При нас, както винаги, е точно обратното. Дори и много близки хора започват да те убеждават, че това, с което мислиш да се захванеш, е напълно безсмислено, безнадеждно и безполезно, и от него не можеш да спечелиш никакви пари.

Защо се получава така? Защо сме такива песимисти и скептици? Защо нямаме и зрънце вяра и защо дори надежда не сме склонни да подарим на своите близки?

Имам чувството, че песимизма тотално ни завладява и все повече хора загубват искрицата, която да мотивира живота им. Все повече млади хора срещам, които още преди да стигнат 30 години са се превърнали в зомбита и животът им е станал едно жалко вегетиране. За това пише днес и Longanlon в поста си Положението си е е*ало майката, но аз малко се отплеснах.

Думата ми беше за думата “доброжелател”. Напоследък тя все по-често се изписва с кавички и все повече се използва в точно обратния на оригиналния си смисъл. На практика “доброжелателя” изобщо не ти желае доброто, а е синоним на човек, готов да ти забие нож гърба, да те бутне в пропастта или да ти подлее вода.

Защо се получава така? От страх, от завист, от злоба или от нещо друго? Колко струва да пожелаеш добро на ближния си? Да му вдъхнеш кураж и увереност, и да му предложиш своята подкрепа, пък дори и само морална? Можем ли да дарим добро, пък било то и само добро пожелание, но искрено, или вече напълно сме изгубили тази си способност?

Аз не мога да отговоря на тези въпроси. А вие?