The Man On The Silver Mountain

Осми декември е един от любимите ми празници. Толкова любим, че с моите приятели-състуденти го празнуваме редовно вече цели 23 години! Този празник се превърна в наша традиция не само защото студентските ни години бяха безгрижни (това не е съвсем вярно), а защото Университетът ни даде онова, което ни направи такива, каквито сме сега. Не толкова знания, колкото стремеж към тяхното придобиване; не толкова факти, колкото начин на мислене.

По време на студентстването ни се срещнахме с нашите половинки, оженихме се и се родиха първите ни деца. Колегите, с които учехме заедно, станаха наши приятели за цял живот, колеги и партньори в работата, с някои от които сме неразделни вече повече от 20 години.

Студентските години ни направиха самостоятелни, тогава за пръв път се сблъскахме с реални житейски проблеми и се научихме да ги разрешаваме – със собствените си усилия и воля, и с помощта на най-близките си приятели.

Затова и в продължение на толкова години не пропускаме този чудесен повод да се съберем и да отпразнуваме успехите, които сме постигнали, изпълнение с тиха благодарност към преподавателите, колегите, приятелите и семейството. Нещо като малка Коледа – един много свиден празник за нашата група.

Днес нашите деца са вече студенти и празнуват отделно от нас със своите колеги, но ние оставаме в душите си студенти завинаги, защото пазим онзи буден, откривателски дух, който ни е водил досега през годините и ни е помагал да живеем честно и достойно.

Честит празник на всички студенти, на всички мои приятели от Софийски Университет и на всички търсещи хора с будни умове и сърца! Наздраве!

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Този пост се каня да го напиша сигурно от половин година. Колебах се толкова дълго, защото ми беше трудно да отделя тези три неща от заглавието, да ги осмисля и да разбера разликата между тях. А сигурен съм, че мнозина от вас също ги смятат за синоними.

Всичко започна с един пост на Събина, в който тя изброява успехите, които е постигнала преди 30 години. Когато аз бях на 30 години, си мислех, че съм постигнал някакъв успех с това, че работех любимата си професия, пътувах често до чужбина и имах прекрасно семейство. Хората около мен, обаче, започнаха да ми показват, че всичко това е нищо в сравнение с техните успехи и аз просто реших, че на мен ми е съдено да успея по-късно. Затова и в горния пост написах коментар с подобно звучене.

Ана пък много се учуди от това, коментирайки в друг пост, че в нейните очи съм бил толкова известен, че някои нейни познати искрено й завиждали за това, че сме приятели, сякаш се познава с някоя истинска поп-икона (Мадона беше цитирана там). Тук започнах да усещам разликата. Според Ана излиза, че щом си известен някъде, значи си постигнал голям успех. Според мен съвсем не е така. Успехът е нещо друго, за което ще пиша по-нататък, а известността е временна, преходна и винаги е сред някакъв ограничен кръг. Пък и с какво съм известен аз? Нито съм написал книга, нито съм спечелил “Х-фактор”, нито пък съм се оженил за някоя манекенка (и слава Богу!). Аз съм просто един блогър, който пише онова, което му дойде на ума.

А Нора беше писала, че в България няма известни блогъри.

Доказателство – питайте някой, който няма блог и Twitter, кой е Еленко. Това е като преследването на еднорози – знаеш, че ги има…. ама май само ти си го знаеш това.

Най-хубавото в цялата история е, че на Еленко не му пука и си съществува въпреки хората, които не са чували за него.

Това, последното, е наистина мъдро. Аз също се опитвам да съществувам въпреки онези, които не са чували за мен. А също така не знам и кой е Коко Динев, но мисля, е и той не страда от това.

Прочетете остатъка от публикацията »