Когато бях по-млад бях идеалист и вярвах, че обществото трябва да се управлява от умни и кадърни хора. По-късно открих думата меритокрация, която в най-общ смисъл означава същото – да има обективни критерии за личностни и професионални качества и само онези, които ги покрият, да могат да работят в държавната администрация. Това, разбира се, е или твърде идеалистично и непрактично (как например да формулираш изискване кандидат-президентът да не е плужек?), или приложимо само в ограничени области на живота (както древните китайци въвели държавните изпити за имперските бирници).
Проблемът на меритокрацията е, че онези, които не отговарят на условията, ще се нахвърлят срещу системата. Те никога не биха признали, че не са достатъчно квалифицирани за да заемат избраната позиция, а ще хвърлят вината върху онези, които дефинират правилата. Оттук изводът се налага от само себе си – една меритократична система може да бъде наложена само със сила в обществото. Примерите от историята го потвърждават: Чингис хан и Наполеон са хора, постигнали властта си с военен диктат и направили много, за да наложат меритократични принципи в държавното управление.
Излиза, че за да постигнем едно управление на кадърните (меритокрация), ни е нужно управление на силните (диктатура). Обратното, за съжаление, не е вярно. Диктатурата, към която се стреми всяка силна власт (като управляващата партия в момента у нас начело с богоподобния си лидер) много рядко има за цел отглеждането на кадърни специалисти и поставянето им на ключови позиции в държавната администрация. Когато човек докопа голямата власт и усети нейните благинки, вероятността той да тръгне да работи за успеха и просперитета на народа и държавата, е нищожна. Имената, цитирани по-горе, са изключения, макар че точно това е била причината да останат в историята на човечеството завинаги.
Публикувано от Майк Рам 
В блога си 
) и всички бяхме доволни.
