The Man On The Silver Mountain

След първите две части на тази рецензия, остават няколко заключителни думи, които искам да споделя с вас относно книгата на Ангел Грънчаров “Страстите и бесовете български”.

Може да се каже, че в началото тонът на книгата е доста по-смекчен, отколкото този на статиите, които Грънчаров публикува в блога си, и в този смисъл книгата е доста по-лесна за четене. В края, обаче, злобата му към “комунистите” и всички, които постоянно ги връщат на власт, гласувайки за БСП, ДПС, ГЕРБ, НДСВ или която и да е друга партия, различна от СДС и ДСБ, излиза извън всякакви рамки и потича като черна река от омраза, с което превръща четенето в истинско мъчение.

За съжаление, издателството “Изток-запад” си е свършило работата малко през пръсти и това се вижда както от допускането на груба правописна грешка на самата корица, така и от пълната липса на редакторска намеса, което е довело до накъсване на изреченията, объркване на мисълта и много досадни повторения. Самият автор твърди, че не е много добър в боравенето със словото и това определено си личи на много места.

Прочетете остатъка от публикацията »

Този пост започнах да го пиша преди няколко дни, но днес явно му е дошло времето да излезе на бял свят. Какъв е поводът? Поводът е, че г-н Ангел Грънчаров преди малко повече от месец ми изпрати копие от своята книга “Страстите и бесовете български”, вкарвайки ме в една група с “авторитетните представители на българските медии и на общественото мнение у нас” и наричайки ме “влиятелна личност”.

След такъв подарък и такива хвалебствени слова, най-малкото, което може да направи човек – поне блогър като мене – е да напише една кратка (желателно хвалебствена) рецензия за книгата. За разлика от братята американци, за които писах вчера, аз чета много книги, даже имам лошия навик да започвам по няколко наведнъж и ги чета паралелно, според настроението и вдъхновението, което ме е обзело. В момента, в който получих “Страстите и бесовете” вече имах точно пет започнати книги и реших, че няма да мога да понеса и шеста, а познавайки силно емоционалния стил на писане на г-н Грънчаров (изпълнен с остра ненавист към “комунистите” – термин, който той използва за всички лоши хора), реших че ми е нужно специално време и настроение за тази книга.

За съжаление, неговото търпение се изчерпа много бързо и той реши, че блогърите, на които е изпратил своята книга, са жалки, страхливи и недостойни хора, мотивирани единствено от собственото си его и напълно незаинтересувани от важните обществени въпроси, които той поставя там. Е, господин Грънчаров, не храня надежди да променя Вашето мнение за мен – знам, че не таим взаимен респект един към друг, но поне на своите читатели искам да покажа, че не съм чак такъв темерут, какъвто се опитвате да ме изтипосате във Вашата статия.

Наистина смятам за свое морално задължение да споделя впечатлението си от книгата – все пак за първи път получавам такъв подарък от самия автор! Това, което ме възпираше, (освен, че все още не съм стигнал до края), е дилемата дали да напиша нещо хубаво или нещо искрено. Но, като човек, който рядко прави компромиси със съвестта си, ще цитирам думите на Аристотел: “Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа” с надеждата, че г-н Грънчаров, като философ, ще приеме едно искрено мнение по-добре, отколкото една измислена реклама. А и най-вече не искам да изгубя вашето доверие, ако тръгна да ви лъжа.

Прочетете остатъка от публикацията »