Замисляли ли сте се над скрития смисъл в българските народни приказки, пословици и поговорки? Дали действително посланието е онова, което са ни учили в детството, или зад него има и още нещо?

Миналата година започнах темата за поговорките с класическата „Да би мирно седяло…„, а ето, че сега имам повод да поразсъждавам над една класическа народна приказка, която ми подсказа моят приятел Пламен Петров.

Навярно всички сте я чували – как един дървар станал приятел с една мечка и как веднъж я обидил, като й казал, че има лош дъх. След това мечката го накарала да я удари с брадвата и така се разделили. След една година пак се срещнали и от раната нямало и следа, но обидата останала в душата на мечката. Последната реплика на мечката съдържа основното послание на приказката:

Лоша рана заздравява, лошата дума не се забравя.

Очевидно, посланието на приказката е да не казваме лоши думи на приятелите си, че току-виж сме ги обидили, а те веднъж като се обидят, им държи за цял живот. Пламен също завършва историята за мечката с призива: „Не бъдете дървари!“

Аз пък искам да погледнем от друга гледна точка и ще започна с призива:

Не бъдете мечки!

Обидата е най-глупавият начин да реагирате на постъпките на другите. Обидата се вкопава дълбоко в душата ви и я разяжда като рак (всъщност, някои автори твърдят, че точно тя води и до истински рак). Обидата означава да идентифицираш поведението на другия човек, неговия характер и неговото отношение към теб с една-единствена дума или постъпка и след това цял живот да се тровиш от това. Не е много умно, нали?

Какво можем да направим, когато близък човек ни каже лоша дума? Какво всъщност значи „лоша дума“? Може би това е критика към нещо в нашето поведение, което той не харесва? Ами не е ли по-добре да се замислим дали случайно не е прав? Ако правим нещо не както трябва, не е ли точно истинският приятел онзи, който трябва да ни го каже в очите? И не е ли той човекът, на когото трябва да вярваме най-много? Ако се обиждаме от думите на близък човек, загрижен за нас, то на кого другиго бихме могли да вярваме?

Разбира се, човекът, казал лошата дума, може и да не ни е особено близък, или пък критиката му да не е много добронамерена. Тогава какво ви пука за него? Кажете му „Плувай, лайно зелено!“ и моментално го изтрийте от съзнанието си! Нима има смисъл да тровите собствената си душа с глупостите на другите?

В крайна сметка, обидата няма място в мислите ни. Приемете критиката или я отхвърлете – това е вашият избор, но не приемайте обидата. Понякога е възможно наш приятел да каже гневни или необмислени думи по наш адрес, но това изобщо не означава, че това е неговото мнение и неговото отношение към нас. Моментният изблик на емоции може да е породен от хиляди фактори и отново не е причина да го приемем като обида, гняв или разочарование. А да простим грешката на приятел е най-силната и достойна постъпка.

Затова не бъдете мечки. Приемете приятелството на другите заедно с откровеността, честността, критиката и малките грешки понякога. Така животът ви ще бъде много по-богат.

Интересен обаче остава един друг въпрос: струва ли си да изпадаме в ролята на дърваря? Наскоро попаднах на едно стихотворение от Радой Ралин, който споделя тази дилема така:

Как ме мъчи всеки ден
тоз’ въпрос трагичен:
‘ем да бъда откровен,
‘ем да бъда симпатичен?

Дърварят всъщност се е проявил като истински приятел – бил е болезнено откровен с мечката. И точно заради това е загубил нейното приятелство. Много често честността може да ни струва връзката с даден човек. И точно тук, според мен е по-сложният въпрос – дали си струва да бъдем откровени с приятелите, даже когато това може да ги обиди, или да се придържаме към „доброто възпитание“ и да им казваме само онова, което няма да ги нарани? Ето тук и аз не знам как да отговоря. Вие какво ще кажете?

–

Източник на снимката.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.