Чувството за вина е най-противното нещо, което някой може да ти внуши. Точка.

Защо ли? Защото то винаги е свързано с някаква твоя постъпка в миналото, която не можеш по никакъв начин да върнеш назад или да поправиш. Тази случка е основен аргумент в обвинението и понеже е нещо невъзвратимо, вината, която ни насаждат, разрушава нашия вътрешен мир и ни убива. Създаването и внушаването на чувство за вина е най-тежкото престъпление, което родителите нанасят на децата си. Така децата винаги се чувстват недостатъчно добри, недостатъчно способни и през целия си живот търсят одобрението на другите за всяка своя постъпка. В детството търсят това одобрение от родителите си, а по-късно и от своите партньори, колеги и приятели.

Разбира се, насаждането на чувство за вина не се прави само от родителите, а и от всички хора, с които общуваме. Вероятно е породено от желанието да покажем, че ние сме правите, а другия е виновен. Когато спорим винаги се сещаме за някоя случка в миналото, която изваждаме като пример и посочваме, че другият се е провалил, следователно е виновен и тази вина никога няма да му бъде простена, защото при следващия спор отново ще го обвиним за същото прегрешение.

Както се казваше в един класически виц:

Семейните спорове са като рок концерти – първо се започва с най-новите парчета, а след това се изпълняват златните хитове.

Интересното е, че почти всички хора още от малки сме „заразени“ от някакво чувство за вина. И то до такава степен, че то често ни служи като спирачка още преди да решим да направим нещо или пък ни мотивира да го направим, въпреки че нямаме желание за това.

Пример 1: Приятел те кани някъде, където не ти е много приятно да отидеш, но се страхуваш, че ако му откажеш, той ще се разсърди и вече няма да ти е толкова близък приятел. Чувството за вина от факта, че си му отказал (още преди да си го направил в действителност), те кара да се чувстваш толкова зле, че предпочиташ да приемеш, отколкото да понесеш евентуалните обвинения и сръдни.

Пример 2: Среща те просякиня на улицата с думите: „Бате, дай някоя стотинка за хляб!“ И ти си казваш: аз съм добре, а тя няма пари да яде. И даваш, воден от чувство за вина. Вина за това, че си заможен, че си добре или че просто си имал по-голям късмет в живота. По-късно осъзнаваш, че тази жена стои всеки ден на този ъгъл и че просията е нейния начин на препитание. Често такива хора изкарват повече пари от просия, отколкото ако бяха работили нещо. И тогава те връхлита втора вълна на чувството за вина – че си сгрешил, че си бил измамен, а ти си бил достатъчно глупав, че да се вържеш.

Най-важният пряк резултат от насаденото ни чувство за вина е неспособността ни да отстояваме себе си. Да казваме „Не“ на хора и неща, които не ни харесват и да казваме „Да“ на онези, които искаме в живота си.

За тези умения ще пиша по-нататък. Днес просто искам да ви наведа на мисълта за вината. Тя убива самочувствието на онзи, когото обвиняваме, лишава го от способността за взема самостоятелни решения, да преследва своите цели и мечти и да бъде пълноценен човек.

Искаме ли действително да имаме такива деца и партньори в живота?

Искаме ли самите ние да бъдем такива хора?

Първата стъпка, която трябва да се научим да правим, за да създадем едно ново общество от силни, самостоятелни и самоуважаващи се хора, е да спрем да обвиняваме. Знам, че не е лесно, особено, когато си въвлечен в спор и другият човек сипе обвинения срещу теб. Но това е пътят. Да се научиш да слушаш другия с разбиране, с обич и с емпатия. Да умееш да се поставяш на негово място. Да не съдиш нито него, нито себе си.

Не знам дали самият аз мога да го направя. Поне не в отношенията си с всеки. Но ще опитам. И в следващите постове ще се опитам да разнищя точно тази тема в повече детайли.

А ако ти си човекът, изпитващ чувство за вина от това, че си жив, здрав, че си постигнал някакви успехи, че обичаш, че имаш стремежи и мечти, как ще се освободиш от него?

Трябва да откриеш себе си и да поставиш себе си на първо място. Това също изисква немалки усилия, но е постижимо. Да знаеш, че твоите решения са твои и са продиктувани от желанието си да живееш добре. Решенията на другите са техни проблеми, а не твои. Всеки човек държи съдбата си в собствените си ръце и никой не може да те обвинява за свето нещастие. Когато започнем да отстояваме себе си като запазваме достойнството на другия, ще постигнем истинското щастие.

В това вярвам аз.

Завършвам с една песен на Marillion, в която героят пее „Хвърли вината върху мен“. Крайно време е да прекратим този омагьосан кръг и да заживеем свободни от вина.