Текстът най-отдолу на този пост съм го писал миналата година на 49-ия си рожден ден, в момент, в който започнах да осъзнавам, че животът ми тръгва неспасяемо надолу. Потънах в дълбока дупка, загубих всичко ценно, изпаднах в ужасна депресия.

Днес, една година по-късно, мога да кажа, че се чувствам значително по-добре. Създадох нови приятелства, открих нови ценности. И най-важното – поставих себе си на първо място. И това доведе до почти магически резултати: гледам на живота положително, не се ядосвам на другите, не очаквам нищо от тях. Научих се да обичам отново без да очаквам нищо в замяна. Научих се да се харесвам и да вярвам в себе си и в способностите си. Научих се да вземам бързи решения базирани на моите желания и ценности. Научих се да приемам това, което Съдбата ми предлага, с благодарност и смирение.

Загубих най-ценното – любовта на живота си

Но се научих да приемам загубите като част от живота. Щастието не е в това да нямаш проблеми или пък нищо да не губиш.

Щастието е да преминаваш през превратностите на живота изпълнен с вяра и любов, и с увереност в собствените си сили.

Всичко се променя и нищо не трае вечно – нито хубавото, нито лошото. Затова човек не трябва да търси сигурност в текущото състояние на нещата и да се уповава на мисълта, че то ще остане непроменено. Трябва да търсим сигурност в собствения си характер, във волята си за живот, в способността си да се развиваме и да ставаме все по-добри. Това е единствената сигурност и опора, на която можем да разчитаме в живота.

Любовта е прекрасно чувство. Най-хубавото. Но дори любовта на най-близките ти хора може да те предаде. За да успееш в живота, за да оцелееш и да бъдеш истински щастлив трябва да вярваш в себе си. Тогава и другите ще ти повярват. Ще ти се доверяват и ще искат да ти бъдат приятели, ще те обичат и ще искат да споделят живота си с теб.

Това е моят най-важен извод за тези 50 години.

По-долу споделям онова, което съм писал преди една година. Постът беше публикуван единствено във Фейсбук, но реших да го споделя и тук, за да мога да се връщам към него и да следя как се развивам:

Човек и добре да живее – остарява. А аз не съм живял добре. Но това, че остаряваме не бива да ни прави тъжни. както казват – на някои това удоволствие им е отнето.

За съжаление, не можах да стана човекът, когото другите очакваха да бъда – сериозен, стабилен, отговорен. В душата си останах малко момче и както казва моя любимец Джеки Чан – „Остарях преди да порасна“.

Аз бях постоянно любопитен и вечно задавах въпроси, докато другите знаеха всичко отговори. Аз търсех своя път, докато другите вървяха напред по техни, които бяха открили още в детството си. Аз се възхищавах и интересувах от толкова много неща, че хората не можеха да ми сложат етикет и в крайна сметка ме нарекоха „несериозен“. Обичах да върша толкова много неща и във всяко влагах цялата си душа и сърце, но другите ме нарекоха „безработен“.

Какво да се прави – явно ще си остана Иванушка Глупака. Може би това е ролята, която Съдбата ми е отредила. Но пък – да ви кажа честно – не съжалявам за нищо, което съм правил през досегашния си живот. Изпитал съм силни емоции – преживял съм и страх и смелост, и любов и ненавист. Имах невероятни преживявания в работата, имах добри приятели и колеги, пътешествах в много страни, срещнах се няколко пъти със Смъртта и все още се гледаме с нея изкъсо като в любовен танц, но се надявам финалната прегръдка да я отложим за по-далечно бъдеще.

Имам две прекрасни дъщери, които обичам безкрайно и с които страшно се гордея. Със сигурност не съм бил толкова добър баща, колкото ми се е искало да бъда, но с ръка на сърцето мога да кажа, че всичко, което съм направил, е било водено от любов.

Животът все още предстои. Има още нови предизвикателства пред мен, нови битки, които трябва да поведа. Не ме е страх. Благодарен съм на всичко, което ми се е случило през живота дотук. Благодарен съм на всички приятели, с които ме е срещнала съдбата. Благодарен съм на шамарите, които съм изял, защото те бяха ценни уроци. Благодарен съм на всички вас!

Надявам се да бъдем заедно и занапред.