Да живееш сам

да живееш сам

Наскоро научих думата „стреч“. Тя е английска. „Stretch“ означава „разпъване“, „разтягане“. В семинара, който посетих, използвахме думата като действие, с което се предизвикваме да излезем извън зоната на си на комфорт. С един приятел използвахме думата „разтърсване“ за подобно действие, но разликата е, че разтърсването може да ти дойде отвън – от действията на други хора, – а стречът е нещо, което си правиш сам, за да разчупиш ограниченията, които сам си поставяш.

Е, на мен ми се случи такова разтърсване от няколко месеца насам и всеки ден ми е стреч. Наложи се да се науча да живея съвсем сам – нещо, което никога не ми се беше случвало досега.

До 18-та си година живеех с родителите си и бях член на тяхното семейство. После служих две години в казармата, където бяхме едно голямо семейство само от мъже, а след това станах студент и живях в общежитие и на квартира със съквартиранти и с една голяма компания от колеги и приятели.

Ожених се млад и оттам нататък имах един щастлив (поне така си мислех) 27-годишен брак, който приключи наскоро.

И така, на 50 годишна възраст, започнах живота си отначало и заживях сам.

В началото ми беше трудно заради чисто битови проблеми. Не че не можех да се справя, но семейният живот ме беше научил за всичко да се допитвам до жена си, а много от задълженията просто си ги бяхме разделили, така че изобщо не съм се сещал за тях. И ето, че дойде моментът, в който аз отговарях абсолютно за всичко, като например какъв омекотител да купя за прането и по колко да слагам 🙂

Разбира се, това са дреболии и човек лесно се научава да се справя с тях. Не след дълго квартирата ми започна да прилича на истински дом и аз започнах да се чувствам като вкъщи.

По-сериозният проблем е, че всяка вечер, като се прибирам, оставам сам и няма с кого да си говоря. Аз съм тежък интроверт (за учудване на няокои мои приятели), но обичам да споделям мислите и чувствата си с другите. Особено с най-близките си.

Докато имах семейство, най-много обичах да се съберем вечер и да си споделяме онова, което ни се е случило през деня, с какви проблеми сме се сблъскали и какво смятаме да направим, за да ги решим. В много случаи аз си знам какво трябва да направя, но когато го споделя със съпругата си, съм се чувствал по-уверен в решението си и по-сигурен в собствените си възможности.

Например, повредила се е колата. Ходил съм на един сервиз, но се е оказало, че там не могат да се справят с проблема. Трябва да отида другаде. Не съм сигурен къде трябва да отида и колко време и пари ще ми отнеме, но щом го споделя с жена си, решението започва да ми изглежда съвсем просто и ясно. Вече знам какво ще направя и съм спокоен, че проблемът с колата ще се разреши.

Сега, когато живея сам, такива неща ме мъчат много. Ето, пак имам проблем с колата, ходих на сервиз, но се оказа, че сервизът е закрит. Трябва да намеря друг, където да я закарам. Но няма с кого да споделя, няма на кого да се оплача. И това ме тормози. В един момент този проблем с колата започва да ми изглежда толкова голям и толкова страшен, че изпадам в паника.  А нещата са прости – отиваш в сервиза, плащаш и ти оправят колата. Само че аз имам нужда да споделям с някого.

Приятелите ми казват:

Радвай се на свободата! Използвай случая и прави всичко, което ти хрумне!

Да, свободата е хубаво нещо, но тя не ти носи обич и топлота. Мога да излизам с разни приятелски компании на концерти, по заведения, на екскурзии. Но когато шоуто свърши, всички се прибират у дома си при партньора си, а аз оставам сам. И домът ми не е толкова уютен, и мисълта да се прибера там никак не ме блазни.

Любовта те кара да се откажеш доброволно от някои свободи

Любовта е сладко робство, както беше казал един поет. И аз го предпочитам пред пълната свобода.

Странно е, когато си получил от съдбата такава свобода, а тя толкова много ти тежи. Има милиони хора, които търсят тази свобода, а аз търся връзка. Няма идеално щастие.

Та, питам се, или по-скоро питам вас:

Кое е ценното в това да живееш сам?

С какво животът сам е по-добър и по-привлекателен от животът с партньор или в семейство?

Ще ми бъде интересно да видя различни мнения, особено на хора, които са били и в двете ситуации.

За мен тази свобода е мъчителна. Домът ми е като затвор. Вечер се страхувам да си легна в леглото, защото ме нападат страшни мисли и не ми дават да спя. Свободата е робство, беше казал Джордж Оруел. Вярно, в друг контекст, но при мен тези думи идват с нов смисъл. Най-вече с това, че хората имат различни ценности и че няма нищо универсално.

Една приятелка ми сподели, че за нея е важно да има време само за себе си – да не се занимава с деца и съпруг, да прави онова, което й е кеф само на нея. И че добрият семеен живот е в баланса между личната свобода и семейната отговорност. Вероятно е така. Понякога, когато обичаш някого и искаш да си постоянно с него, може да се окаже, че за другия, това е ограничаващо или направо задушаващо. И тогава твоята любов се превръща в затвор за него. И той спира да те обича и търси начин да се измъкне и да отърве от теб.

Предполагам, че това е причината и моето семейство да се разпадне. Не знам. Най-вероятно никога няма да разбера. Но сега пред мен стои трудно предизвикателство: да се науча да живея сам и ако може да се науча да харесвам този начин на живот.

Друг плюс от същата моя приятелка: когато съм сама, мога да си се разхождам гола из къщи. Вярно е. Когато няма с кого да се съобразяваш, можеш да правиш каквото си поискаш. Е, аз не мога да ходя гол, защото в нашия комплекс блоковете са толкова наблизо един до друг, че гледам всяка вечер какво вечерят съседите. Добре, че като си лягаме, си пускаме щорите, та да не гледаме кой, кога, как и с кого прави секс 🙂

И така,

Как го правите вие?

Не секса 🙂 Как се справяте с това да живеете сами и кое е ценното за вас в тази ситуация?

Завършва с една песен на Валерий Кипелов „Аз съм свободен„, която звучи точно в унисон с моето чувство към свободата, която ти е дадена без да я търсиш:

Advertisements
Публикувано на Лични и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

4 Responses to Да живееш сам

  1. Георги Георгиев каза:

    Здрасти Майк! За съжаление се чувствам по абсолютно същия начин след раздялата с приятелката ми и те чета с удоволствие, изпитвам същата мъка, но най-вече защото при жените минава лесно и веднага могат да идат при друг, а при нас трябват години отърсване и не ми ясна тази фалшива тяхна любов на думи…Едно от малкото неща, което ме спасява е, че реших отново да поставя успеха си на първо място, да чета, да си поставям нови цели (разлепям ги из целия апартамент за да се съсредоточа в тях а не в липсата) и чувството на гордост че съм спрял да си мачкам себеуважението (не че много топли в такива моменти ама..) 🙂

  2. asktisho каза:

    Бил съм и в двете ситуации, за около пет години във всяка поотделно, мога да споделя органичения си опит в живеенето сам. Искам само да уточня, че за мен това не е нито по-добрият, нито „предпочитаният“ вариант, тъй като предпочитания (дори капризи) имам и към двата стила на живот. Обаче, не става „хем душата в Рая, хем….“. 🙂 Понякога на човек му се налага да изпита първо от едното, после от другото (няма определен порядък). Номерът е, в който и квадрант от матрицата да го захвърлят заровете на съдбата, винаги да търси положителните му страни, а не отрицателние, тъй като са в приблизително равни (и почти неизбежни) дози. Затова ще отговоря на въпросите ти относно живеенето сам откъм хубавата му страна. Пък и с времето лошите спомени избледняват, само хубавите остават. 🙂

    Кое е ценното в това да живееш сам?

    Ценното е в „царската корона“ на главата ти – фактът, че си абсолютен монарх на собствения си живот или поне на онези аспекти от него, които зависят от теб, от волята ти, от ума ти, и от личните ти предпочитания. Няма с кого да се консултираш, но и няма на кого да даваш обяснения. Навикът НЕ е задължително по-добър от предимствата, които може би в момента (все още) не виждаш. С времето старите навици също избледняват. Заменят ги нови. През петте години, в които живеех сам, го правех по собствено убеждение. Оттеглих се от столичния град, наех си таванско помещение в един мезонет близо до един красив парк в един малък и спокоен град, и се отдадох на творческите си занимания. От време на време силно ми се приискваше шумотевицата на големия град (прощавай за клишето). „Схемите“ с таксита, мацки, интриги, молове, клубове, барове, техно музика, забавления, джънк фуд, нови приятелства и т.н. ми долипсваха рязко на моменти. Тогава излизах от убежището си, хващах маршрутката и след един час се озовавах в центъра на близкия областен град, който отговаря на всички условия. За да си припомня, че не съм изтрвал кой знае какво. Тогава заобичах и София – когато спряхме да си пречим взаимно.:) Всеки трип беше трип не само до друг град, но и в друг свят, с друг начин на живот, почти като в друго измерение… Само „очите“ на наблюдателя вече са променени. От дълбините на душевното спокойствие, което носи в себе си, той вижда, че не „изпуска“ нищо съществено от живота, просто е заменил едните плюсове с други и едните минуси с други. Това е. В този период извървях Камино, написах няколко книги, ходих до Малта и Амстердам – отново заради контраста. И с Камино, и с „Графството“, в което се бях оттеглил. Но тези „бягаства“ са нищо в сравнение с безветреното море от време, което представляват пет години или 1825 дни доброволна самота. Те са просто контрастни душове. Днес живея различно. Сега съм от другата страна на „бодливата тел“. Имам това, което на теб ти липсва (по силата на навици, градени с години). „Графството“ обаче не ми липсва – спомням си го с една симпатична яснота, която убедително ми повтаря: „Хубаво беше и хич не беше малко, сега „хубавото“ просто е друго“. Не е задължително старото да ти липсва. Просто не трябва да се опитваш да го изтръгваш от живота си. Да го изкореняваш насилствено. И окончателно. До ден днешен си подарявам по няколко дни самота от време на време. Доброволната раздяла по взаимно съгласие, за по няколко дни и през няколко месеца, с цел обогатяване на личното пространство, се отразява и винаги се е отразявала добре на връзките ми. На твое място бих направил това, за което истинските приятели ще те аплодират, а враговете ще ти завидят: бих си взел с 25 години по-младо гадже (напълно законно, при това – само преди десет години щеше да ти бъде невъзможно) и бих го ударил на живот. Щастието е най-доброто отмъщение.

    С какво животът сам е по-добър и по-привлекателен от животът с партньор или в семейство?

    С всичко и с нищо едновременно. Ти сам забелязваш в публикацията си, че едни хора се стремят към нещо, което други имат в изобилие и обратно.

    Как го правите вие?

    Действително тук щеше да бъде по-интересно, ако въпросът беше насочен към секса. 🙂 Шегувам се. Но отговорът би бил еднотипен: „с кеф“. 🙂

  3. Майк Рам каза:

    Тишо, както винаги си напипал точния тон и си споделил много ценни мисли и преживявания. Благодаря! А за секса е ясно: ако не го правиш с кеф, за какво изобщо да го правиш 🙂

  4. Irina K. каза:

    Много интересен пост! С удоволствие ще отговоря на въпроса. Аз, като всеки тийнейджър

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s