Какво ще кажат хората?

мнението на другите

Из Интернет се подвизава едно меме, което изглежда много смешно:

Обръщам се към всички вас, които израснаха с това:
“Какво ще кажат хората?”
Какво стана? Какво казаха хората?

Да, тъпо е да поставиш живота си и поведението си в рамката на това ограничение – какво ще кажат хората. Няма никакво значение какво ще кажат.

Хората се занимават основно със себе си и изобщо не им пука за вас

Но това днес е лесно да го разберем, когато живеем в общество, претрупано от информация. За съжаление, съвсем не е било така само преди няколко десетилетия.

За поколението на моите родители например е било изключително важно мнението на хората около теб. В малките селски общности е било лесно да бъдеш изолиран ако някой сподели лоши неща за теб, а в дивите години на комунизма като нищо си можел да попаднеш в лагер или най-малкото да загубиш работата си заради един анонимен донос.

И когато такива хора, наплашени от потенциалната заплаха да пострадат заради мнението на другите, стават родители, те пренасят своите страхове и на децата си. Помня как съм се страхувал, когато баща ми отиваше на родителска среща с нагласата, че ще му кажат нещо лошо за мен и ще трябва да се излага и да се черви пред всички родители. И то при положение, че бях отличникът на класа! Но баща ми винаги намираше нещо лошо, с което да се върне от родителската среща и което да използва като повод да ме накаже. Например, че не съм внимавал в час по литература и са ми писали 5 на класното. Всички останали шестици нямаха никакво значение за него. Как може да имам пет по литература! Ами какво ще кажат хората, когато го срещнат по улицата? Сина му има петица! Ужас! Срам за цялото ни семейство!

Да, дори и като ученик разбирах безсмислието на неговите страхове, но нямаше как да променя начина му на мислене, нито да се отърва от наказанията. Няма начин това да не е повлияло и на моето възпитание, и на моето отношение към живота. И аз дълго време и в много случаи съм базирал своите решения на това какво биха казали другите хора. Трудно е да се научиш да отстояваш себе си и да действаш според вътрешните си убеждения, а не според някакви имагинерни очаквания за мнението и поведението на неизвестни за теб хора. Особено, когато цял живот ти е било внушавано, че точно от тези хора и от тяхното мнение зависи твоето бъдеще.

Също толкова безсмислено е да се срамуваш от минали постъпки. Каквато и глупост да си направил, тя е минало и не може да бъде променена по никакъв начин. Единственото, което можеш да направиш, е да си направиш някакви изводи и да се стараеш да не повтаряш миналите грешки. Може и някой да е бил засегнат. Може да се е обидил. Ако за теб този човек е важен и твоето поведение действително е било погрешно – извини му се. Бъди искрен. И продължи напред. Дали ще ти прости, дали ще продължи да се сърди и обижда – това вече не е твоя работа. И нищо повече не можеш да направиш по този въпрос.

Да страдаш от чувство на вина или от чувство за срам е напълно безполезно. Всеки човек прави грешки. Научи се да приемаш грешките си. Понякога даже и с насмешка. Дори и да си се изложил във важна ситуация, знай, че след време никой няма да си спомня за това, а малцината, които го направят, ще гледат на нея като на нещо смешно и забавно.

Не си мисли, че светът се върти около теб. Истината е, че хората даже не те забелязват. А ти се притесняваш какво ще кажат за теб. Ами нищо няма да кажат. Просто няма да ти обърнат внимание.

Някога се притеснявах от най-малките дреболии. Случвало ми се е да изляза с риза, на която има мазно петно, което по някаква причина не се е изпрало. И когато го видя изпадам в паника – леле, какво ще правя сега? Ами като ме видят хората, какво ще си кажат? Тръгнал този в обществото, а ризата му – накапана! Ужас! Срам!

Абе, какъв ти тук срам! Съвсем нормална случка си е. Е, случило се е, видял съм. Друг път няма да изляза с тази риза. И толкова. Какво толкова има да казват хората? Че съм мърляч, че съм просяк, че не съм проявил уважение към тях да изляза с чиста риза? Ако някой изобщо си помисли нещо такова за мен, дали наистина този човек е важен за мен? Дали си струва да се тревожиш за мнението на такива хора? Дали имаш нужда от такива приятели?

Друг е въпросът, че едва ли някой ще се замисли чак толкова за едно петно върху чужда риза и едва ли нещо значимо ще произтече от това.

Какво искам да кажа с всичко това?

Лесно е да се присмиваме на хора, които са обременени с такива мисли. Хора, които се страхуват да изразят мнението си, които се срамуват от поведението си или го поставят в услуга на въображаемото мнение на обществото. Истината, е, че такива хора просто имат нужда от помощ. Имат нужда да им се напомня, че те са важните и че всяка стъпка от живота си трябва да правим водени от собствените си морални ценности и убеждения. Всеки има право на мнение и то си е за него. Какво мислят другите за мен не е моя работа.

Изисква се смелост, за да проумееш всичко това и да пренастроиш мислите и действията си. Затова просто трябва да си помагаме. Да подкрепяме близките си да бъдат себе си, да ги окуражаваме да предприемат действия, които те самите вярват, че са правилни. И най-важното: да възпитаваме децата си да бъдат такива хора.

Завършвам с една прекрасна българска песен, озаглавена „Както казват хората“. Бъдете себе си!

Реклами
Публикувано на Лични, Общество и нрави и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s