Отварям очи. Часът е 6:53. Часовникът е настроен да звъни в 7:00. Събудил съм се по-рано. Имам няколко минути преди алармата да ми напомни да ставам за работа. Обръщам се настрани и се завивам с чаршафа. До мен лежи жена. Гола. Заглеждам се в извивките на тялото й, в малките бенчици по кожата й. Усещам мириса й.

Някога също имах жена в живота. С нея споделяхме едно легло в продължение на десетилетия. Сега в леглото ми лежи друга. Докога ще остане там не знам. След малко алармата ще звънне и тя ще се събуди. Ще си отиде в нейния дом, аз ще тръгна към офиса. Един ден сигурно ще си отиде и от живота ми. Ненадейно, както и дойде. Но тази сутрин съм благодарен за това, че е тук до мен, кротко спяща, свита на кълбо. Завивам я чаршафа. Лято е, но сутрин е хладно.

Дали това е любов? Не знам. Приятно ми е, когато е с мен. Тя обича да говори и да разказва истории, а аз обичам да я слушам, макар да говорим на чужд и за двама ни език. Понякога говори твърде много, та чак ме уморява. Тази нощ заспах, докато я слушах. След това тя се е измъкнала да пуши на терасата. Толкова се въодушевява от нещата, за които говори, че не може да заспи. А аз съм уморен и ми трябва много малко, “за да повлека плувката”.

Не знам кога си е легнала, но съм щастлив, че, когато се събудя нощем, мога да докосна, да я погаля по нежното рамо и да се докосна до топлите й бедра. После пак заспивам. Това да има някой до теб в леглото, да чуваш дишането му, да усещаш топлината на тялото му, е може би най-голямото щастие, което може да изпита човек.

Алармата иззвънява. Тя се обръща мъркаща към мен. Отваря с мъка едно око. Посяга да ме прегърне и тихо промълвя: “Дай ми още 5 минути и ставам”. Бих й дал всичкото време на света. Но имам само този момент. И той е най-ценното за мен. Тук и сега.

Целувам я и ставам от леглото. Денят започва.