Понякога си мисля, че това би било идеалното заглавие на моята автобиография, но днес думата ми няма да е (толкова) за мен, колкото за героят на една книга, наречен „най-жалкият образ в американската литература“.

Попаднах на една статия, посветена на Уилям Стоунър – главният герой на едноименния роман на Джон Уилямс, която ми напомни, че бях чел книгата преди няколко години и останах с много неприятно впечатление от нея. Стоунър е архетипният образ на лузър – човек, който нищо не е постигнал и всичко, към което се е стремил, някак си му е убегнало в живота.

Когато прочетох книгата за първи път бях щастлив човек. Имах прекрасно семейство, жена, която обичах много и вярвах, че ме подкрепя във всичко, работа, която ми носеше предизвикателства и удовлетворение, и деца, които боготворях и с които много се гордея и днес. Имах планове и амбиции, горях от страст и творчески ентусиазъм, и изобщо не можех да си представя как може да съществува такъв безгръбначен човек като Стоунър, а още по-малко пък някой да го опише като герой в книга.

Кому изобщо е нужно да чете такава книга?!

Днес, обаче, ситуацията в личния ми живот е напълно различна и установявам, че човек възприема информацията (в това число книги и филми) по различен начин в зависимост от собственото си душевно, емоционално, пък дори и материално състояние. Сега, когато съм загубил всичко, което ценях и обичах, мога да намеря много допирни точки с героя на романа и даже да разбера неговото поведение и съдба.

Посланието на статията от сайта The Social Man звучи като онази поговорка, която се върти из Фейсбук:

Ако не можеш да бъдеш добър пример, бъди ужасно предупреждение.

Авторът е решил да използва героя точно като ужасно предупреждение и смята, че от неговата съдба могат да се направят няколко ценни извода:

1. Посрещни всяко предизвикателство директно

Стоунър е човек, който се старае винаги да избягва конфликтите и да се конфронтира. Това го води до състояние да бъде потискан отвсякъде и от всички без да има смелостта да заяви собствените си желания и стремежи. Признавам, че и аз съвсем доскоро бях такъв човек. „Мир да има“ беше моята философия. Защо да си създаваш конфликт, когато можеш просто да си замълчиш? Обаче така никога не можеш да постигнеш своите мечти.

Когато осъзнаеш, че ти си важен, че в твоя живот ти си номер едно и че винаги трябва да отстояваш своето, тогава разбираш, че един конфликт може да бъде и здравословен. Само когато две мнения биват изказани и ясно заявени, само тогава може да има разрешение на конфликта. Ако нещо е премълчано, то води до неудовлетворени и до нещастие.

2. Не страдай, само за да не нарушиш обществените порядки

Или с други думи: недей да поставяш живота си в подчинение на общественото мнение. Няма начин да угодиш на всички. Винаги ще има такива, които ще те смятат за глупак, за идиот или за загубеняк. Ще има такива, които ще ти завиждат и такива, които ще ти се подиграват или ще те презират. Но в твоя живот твоето щастие е най-важното нещо, а не мнението на другите.

3. Изразявай най-съкровените си желания

Стоунър е човек като всички нас – има свои мечти, желания, мнение по много въпроси, но всичко това остава в неговата глава и бива неразбрано от другите. Неуспехът му да създаде здраво семейство и приятелски кръг още повече засилва самотата и изолацията му. А оттам – нещастния и непълноценен живот.

Това е още нещо, което научих да правя съвсем отскоро – ясно и категорично да заявявам желанията си. Ако моите желания съвпадат с това на жената до мен и на приятелите от моята компания – чудесно. Ако ли не – имаме конфликт, но той може да бъде разрешен достойно и с взаимно уважение, само ако всеки постави на масата своите желания и стремежи. Ако те останат премълчани, то всяко „решение“ на конфликта всъщност може да се окаже, че го задълбочава все повече.

Признавам, че още не съм прочел книгата за втори път, но съм си я заредил в Киндъла, така че скоро може да има и актуализация на този пост. Но преди това реших да се поразровя из българския Интернет и открих няколко интересни рецензии на тази книга, които представят няколко различни гледни точки, всяка от които си струва да й бъде обърнато внимание.

Доайенът на българското книгоблогване Христо Блажев е написал може би най-доброто ревю на книгата, което донякъде съвпада и с написаното в този пост.

В началото е трудно да обичаш този герой, дори ми се струваше невъзможно това да се случи изобщо.

***

Стоунър е човек, който тихо, кротко се носи по течението.

***

В крайна сметка този човек живя дълго, обича малко, и умря. През живота му той е удрян от всички страни, сякаш се проваля във всичко, което е ценно за него, но някак си всичко отива отвъд простата математика и от многото минуси става един голям плюс на запазени чест, достойнство и ненакърнена гордост от простичките си правила, по които е съдил и мерил.

В най-големия блог за книги „Аз чета“ Милена Златарова е написала, че за нея Стоунър е човек с достойнство, който следва своя морален кодекс и само заради това си струва да бъде уважаван.

На пръв поглед битието на Стоунър е низ от провали, дребно и незначително, сиво и безлично. Но нещо отвътре свети с мека, почти незабележима светлина. Животът не може да бъде измерван с количество постижения, дори в единици щастие. Свободата и добродетелта се намират в едно недосегаемо пространство, в най-дълбоката сърцевина на съществуването ни. Без натрапващи се поуки, без патетични сентенции, прозата на Джон Уилямс успява в най-трудната задача – да надникне в душата на човека и да ни накара да видим красотата на невидимото.

Преводачката на книгата – Емилия Масларова – е написала и своя коментар със заглавие Понякога провалът не е друго освен отсрочен триумф. Тя също вижда в Стоунър един антигерой и даже посочва неговия антипод, наричайки го анти-Гетсби.

Докато Стоунър, главният герой от едноименния роман, скромен университетски преподавател с провален брак, отчуждена дъщеря, изгубена любов и не особено бляскави постижения в научното поприще, е верен на други страсти – много по-съкровени, дълбоки и същностни, – които отстоява докрай и които не предава. Кой от двамата е победител в живота и кой – губещ?

Ако преди половин век този въпрос вероятно е бил с еднозначен отговор, днес имаме достатъчно основания да се съмняваме в ценностите (или може би все пак антиценностите?), в които са облечени властта, имането на всяка цена, валякът на безогледните цинични амбиции.

В крайна сметка, книгата си струва четенето. Аз лично си промених мисленето сериозно. Моето душевно богатство се увеличава от срещата с литературни антигерои точно толкова, колкото и с напомпаните и атрактивни победители – положителните и успешни герои, с които авторите често ни карат да се идентифицираме. Животът е низ от върхове и падения. На всекиго може да се случи в някакъв момент от живота си да бъде в положението на Стоунър. Важното е да бъдем осъзнати и да не забравяме за истинската същност, и никога да не се отказваме от себе си.