Една интересна (поне за мен) история за мотивация, която реших да споделя и с вас.

От известно време съм намислил да напиша една книга. Дойде ми вдъхновение, написах 30-40 страници и спрях. Казах си:

Кому е нужна моята книга?
Какво интересно имам да кажа на хората?
Кой ще я чете?

Една моя приятелка казваше, че говоря само за себе си и че това ме прави най-скучния и безинтересен мъж на света.

Днес попаднах на една книга, която засяга доста теми, свързани и с темите на моята книга, затова реших да й обърна по-сериозно внимание. Тя ме впечатли с няколко неща:

• много повърхностна. Темите са разгледани без никакво навлизане в дълбочина. Просто се цитират общи лафове, които всеки ден срещаме във Фейсбук мемета.
• никакви лични примери. Примерите са от измислени герои. Не са предадени техните мисли и чувства, защото авторът не може да влезе в техния ум и тяхното съзнание. Те са буквално изсмукани от пръстите.
• изключително лошо графично оформление
• пълна е с печатни грешки
• твърде малка, за да обхване темите по-сериозно.

Замислих се и реших, че мога да напиша и да издам книга, която да е по-добра от тази във всяко от гореизброените отношения. Ще я разпиша по-подробно и по-задълбочено, ще включа примери от моя личен живот, мои собствени преживявания, които ще я направят по-автентична и ще спечеля доверието на читателите. Ще инвестирам повече средства в хубаво графично оформление, качествена хартия и най-вече в добър редактор и коректор. Това ме изпълни с увереност и желание да довърша захваната преди време работа.

От друга страна обаче, тази книга и подобни на нея се продават като топъл хляб. Замислих се, че може би масовият читател търси точно такива книги – прости, повърхностни и лесно смилаеми. Като плажно четиво. Тогава кой ще чете моята книга? Има ли смисъл изобщо да я пиша?

Ей такива неща се въртят в главата ми днес.