Нещата, за които най-много съжаляваме – част 1

съжаления

Може би сте чували за книгата на австралийката Брони Уеър (Bronnie Ware) The Top Five Regrets Of The Dying (Петте неща, за които най-много съжаляват умиращите). Авторката е работела като медицинска сестра и често се е грижела за умиращи пациенти, които са й споделяли най-важните неща, за които са съжалявали, че не са направили в живота си. Наскоро пък попаднах на един друг списък, създаден на базата на лични изследвания на автора – 8-те най-големи съжаления на средната възраст – където списъкът е малко по-различен и интервюираните са имали още доста живот пред себе си.

Защо темата е важна за мен?

Дълго време се учех да вярвам, че всичко, което се случва в живота ни, е най-доброто за нас в този момент. Най-благоприятното. Ние може и да не го осъзнаваме сега, но след време ще го разберем и ще бъдем благодарни на Съдбата, че ни е дала точно това преживяване, а не нещо друго. Затова и няма никакъв смисъл да съжаляваш за нещата, които са отминали, за пропуснати възможности или за направени грешки.

Въпреки това, едно е да знаеш какво казва философията, друго е да приемеш всички случки и събития в живота си, особено, като знаеш, че за някои си пряко отговорен (да не употребявам думата „виновен“). Признавам, че съжалявам за малко неща в живота си, но като гледам тези списъци, откривам едно-две неща, които приемам за непоправими загуби и определено съжалявам, макар и не за всичко да съм виновен аз.

В този и следващия пост ще ви споделя своите мисли за съжаленията. Струва ли си изобщо да съжаляваме за нещо и за какво конкретно съжалявам аз.

Петте съжаления на умиращите

1. „Бих искал да имам смелостта да живея своя живот, а не онзи, който другите очакваха от мен“

Това е много генерално изказване, но съдейки по своето детство, мога да кажа, че много хора са страдали от това да живеят според очакванията на другите – родители, учители, общество – и толкова много са навлезли в очертаните коловози, че не са усетили как целият им живот е отминал.

Тъжно е. Аз също съм се повлиял донякъде от изискваният на родителите си, но не бих казал, че съжалявам. С изборите, които съм направил (донякъде и под тяхно влияние), съм преживял толкова интересни неща, за които съм благодарен и не мога да кажа, че животът ми би бил по-хубав, ако бях избрал друго.

Ще дам пример: Когато трябваше да избера кариера, исках да се занимавам с изкуство – кино и театър. Мечтата ми беше да стана актьор и режисьор. Баща ми беше непреклонен – математика и компютри! Никакъв театър! Естествено, станах програмист. Но какво се случи?

Първо, благодарение на избора си да следвам „Информатика“ в СУ срещнах съпругата си, с която живяхме заедно цели 27 години – най-щастливите години в живота ми! Едва ли щях да имам този прекрасен семеен живот, ако бях избрал да уча театър.

Второ, въпреки че не следвах официално, Съдбата ми предложи много възможности да се занимавам с театър. Така, още като млад, имах възможността да уча актьорско майсторство и театрална режисура в Свободния факултет на Университета, а по-късно – да участвам като актьор в самодейни трупи. Мечтата ми беше изпълнена и то в точния момент, за да разбера, че други неща ме влекат истински и няма смисъл да съжалявам за „изпуснатите шансове“ на младини. Всъщност, от дистанцията на времето, днес успявам да преценя, че решенията ми са били правилни и място за съжаление няма.

2. „Ще ми се да не бях работил толкова много“

Тук повечето хора имат предвид, че прекарвайки твърде много време на работа, не им е оставало време да обърнат внимание на децата си, да общуват с близките си, и дори да се занимават с хобитата си. Трябва да призная, че моят опит е двупосочен. Когато бях по-млад съпруг и баща, действително отделях твърде много време на работата и често оставах до късно, за да решавам проблемите на офиса, вместо да се прибирам у дома при семейството си. Естествено, никой от семейството ми не беше доволен. Липсвах на жена си и на децата си, но пък имах редовна заплата и осигурявах семейното благоденствие, за което не получавах благодарност.

По-късно нещата се обърнаха. Почувствах, че ми е писнало от корпоративния свят и след като фирмата, в която бях мениджър, беше закрита, реших да сменя лагера и станах фрийлансър. Работих за себе си и почти по цял ден бях вкъщи. Чувствах се свободен и щастлив, имах време да бъда с децата, но пак никой не беше доволен, защото нямах редовна заплата и парите в семейството вечно не стигаха. Нещата се влошиха дотам, че жена ми ме напусна и по-късно се разведохме, а всички обвиниха мен за това.

Днес прилагам мъдростта на Исус Христос: „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу“. Занимавам се с работните дела само докато съм в офиса и в работно време. След това съм изцяло отдаден на себе си на близките си. Не смесвам служебния и личния живот. Работата е начин да реализирам интелектуалния си потенциал и да печеля пари срещу това. Нищо повече. Не съм си продал душата на фирмата и никога няма да го направя. След като свърши работния ден, забравям за работата и се занимавам с нещата и с хората, които обичам. И го правя като личен избор.

Знам, че винаги ще има сърдити и недоволни. Другите винаги имат прекалено много изисквания към нас. Не им се сърдя, но се научих да не се влияя от тях. Решенията си вземам воден единствено от собствените си ценности и нужди. Затова и в повечето случаи не съжалявам за тях.

3. „Бих искал да съм имал смелостта да изразя чувствата си“

Признавам, че не съм имал този проблем. В повечето случаи съм изразявал директно мислите и чувствата си. Най-вече в работата. Затова не съм бил много долюбван от шефовете си и често се налагаше да си сменям работата. В личния живот съм смятал, че съм уцелил шестица от тотото с брака си и съм се чувствал невероятен късметлия. А това чувство винаги съм го изразявал с огромно удоволствие и гордост 🙂

4. „Съжалявам, че не съм поддържал връзка с приятелите си“

Чел съм в книгите за приятелства, създадени още в детството и които продължават цял живот. Признавам, че не съм имал такива приятелства. В по-зряла възраст прочетох, че много хора идват и си отиват от живота ни в определени моменти и с определена задача. Такива хора могат да бъдат приятели, учители или интимни партньори. Те идват при нас, за да преживеем нещо важно и да научим някакъв урок. След това тяхната роля се изчерпва и те си тръгват.

Имам много такива приятели. Имало е моменти, когато сме били много близки. Направо неразделни. Явно връзката ни е била важна и необходима и за двама ни. После нещата позатихват и се разделяме по естествен начин, защото повече няма какво да си кажем. Всеки тръгва по своя път.

Винаги съм бил благодарен за срещите с такива хора. Понякога съм съжалявал за разделите. Може би от носталгия по хубавите времена, които сме прекарали заедно. Но явно така е трябвало да бъде и приемам раздялата с благодарност.

Имало е моменти, когато се сещам за някой приятел и си казвам: „Ей, от толкова време не сме се чували! Какво ли прави? Дали не ми се сърди, че не му се обаждам?“ После си казвам: „Добре де, ама ако му липсвам, нали и той можеше да се обади?

Щом не ни идва отвътре да се чуваме или да се виждаме, значи нямаме нужда от тази връзка (поне в този момент). И не изпитвам нито вина, нито съжаление. Живеем във време на активни комуникации. За никого не е проблем да звънне. Щом не го правим, значи просто не ни е необходимо. Тук няма място нито за вина, нито за съжаление.

5. „Бих искал да съм си позволявал да бъда по-щастлив“

Ето това е наистина тъжно. Защото щастието е личен избор, а не нещо, което ни се случва отвън. Няма значение дали имаш ферари, яхта, тристаен апартамент, или ги нямаш. Човек винаги може да избере да се чувства щастлив с това, което има и с хората, които го заобикалят. И винаги може да избере да бъде с други хора. Това, че някой не го е разбрал и не си е позволил да бъде щастлив, е наистина жалко, особено, когато си пред прага на смъртта.

Човек трябва да умее да вижда малките неща, които го правят щастлив, и да им се наслаждава. Не мисля, че има постоянно нещастни хора. Всеки ден ни се случват малки неща, които ни носят радост и щастие. Но понякога сме толкова черногледи, че не ги забелязваме или не искаме да ги оценим. А трябва просто да спрем да сме сърдити и гневни и да помиришем розите. Само толкова и ще почувстваме щастието.

Бъдете щастливи!

P.S. Ще се радвам, ако споделите в коментарите неща, за които съжалявате.

Очаквайте скоро и втората част на този пост!

Публикувано на Лични, живот и тагнато, , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to Нещата, за които най-много съжаляваме – част 1

  1. Dimitar N. Mitev каза:

    Това аз ли съм ти го разказвал 😉

  2. Майк Рам каза:

    Митак, не си, но явно много хора съжаляват за тези неща.

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s