В първата част на този пост ви споделих кои са Петте неща, за които най-много съжаляват умиращите според Брони Уеър и своите коментари по тях. В тази втора част ще ви споделя 8-те най-големи съжаления на средната възраст – един списък на който попаднах от един блог пост и който ми направи впечатление с това, че хората са на моята възраст и съжаляват за неща, повечето от които могат да бъдат променени.

Защо темата е важна за мен?

Както писах и преди, темата е важна заради това, че самият аз промених сериозно възгледите си за това как трябва да се отнасяме към миналото си (с благодарност) и поради това рядко съжалявам за неща, които съм изпуснал или за направени грешки. Специално в този списък ми е интересно защо хората съжаляват за неща, които или не са толкова важни, или пък са поправими. Дори не е нужно да правиш свръхестествени усилия. Ето го и списъкът:

Осемте съжаления на средната възраст

1. „Съжалявам, че не общувах повече преди някой близък да умре“

В тази категория най-често влизат съжаления за това, че не сме отделяли повече време да общуваме с близки или да им кажем (и покажем) колко много ги обичаме, преди да починат. За съжаление, Смъртта е безмилостна и безкомпромисна. Понякога идва най-неочаквано и ни отнема изключително близки хора, а ние така и не сме намерили време да им споделим най-важното.

Признавам, че и на мен ми се случи подобно нещо. Майка ми почина преди 13 години, малко преди да навърши 64. С нея имахме сложни взаимоотношения. Тя все се притесняваше, че не мога да се справям с живота и постоянно търсеше начини да ми помогне. Аз пък се обиждах, че не ми вярва и че ме мисли за смотаняк и постоянно се опитвах да й докажа, че съм голям мъж и че държа живота си под контрол. Е, и двамата грешахме за много неща, но наистина не ни стигна времето да си кажем всичко.

Може би не всичко е загубено. Умни хора казват, че можем да общуваме в мислите си с починалите. Можем да им кажем колко много ги обичаме и сме им благодарни за това, което са ни дали, докато сме били заедно. Да кажем добра молитва за душите им, за да бъдат в мир и покой.

Но по-важно е да се научим да общуваме по-често с най-близките си хора и да им споделяме онова, което ни вълнува, докато сме заедно. Защото после е много по-трудно.

2. „Съжалявам, че прекарах толкова много време в притеснение и страх“

Често, страхувайки се какво би станало или какво ще кажат хората, се въздържаме от предприемане на рискове, дори и най-леките. Страхуваме се да кажем на любима жена, че я обичаме и така си отрязваме пътя към една голяма любов; страхуваме се да кажем на шефа си идеите си за подобрение на работния процес и така си отрязваме шанса да бъдем видени като иноватори; страхуваме се да напуснем сигурната работа и да стартираме свой бизнес, в които да преследваме своите мечти и да реализираме своите идеи и така си отрязваме шанса за едно по-добро и по-пълноценно бъдеще.

Разбира се, някои рискове са големи и можем да загубим много. Други са просто дреболии, но дори и за дребните неща се притесняваме какво биха казали другите, как биха погледнали на нас. С годините човек започва да се научава, че има много малко за губене и рисковете си струват все повече и повече. Защото само ако рискуваме, имаме шанса да спечелим нещо ново, нещо велико.

3. „Съжалявам, че не съм имал приключения“

Това е подобно на горното. Страхът от неизвестното ни е възпирал да предприемаме приключения и да опитваме неща, които не сме правили преди. Сигурността на познатото и рутината на ежедневието са ни карали да оставаме в зоната на комфорт, където сме получавали илюзорното усещане за сигурност и защита. Истината е, че ако не направим крачка встрани, ще се обезличим и ще деградираме. Ще изпуснем толкова много възможности за невероятни и богати на емоции изживявания, както и за личностно израстване.

4. „Съжалявам, че съм стоял твърде дълго в лоша ситуация/връзка“

Това е проклятието на ежедневието и рутината. Много хора осъзнават, че са на погрешното място в работата си, че средата, в която работят, не им дава нито желаното удовлетворение, нито възможност за професионално израстване. Чудят се:

• Да напусна ли?
• Ама къде ще отида?
• Дали ще ме вземат другаде?
• И да ме вземат, пак ще трябва да започна отначало.
• По-добре да си остана тук, че заплатата поне идва редовно.

Изведнъж осъзнават, че са прекарали години в колебание и наистина са се институционализирали, както казваше героят на Стивън Кинг Ред от „Изкуплението Шоушенк“. А след това е все по-трудно да предприемеш доброволно стъпки към промяната. Често в такива моменти се намесва Съдбата и насила ни изхвърля от тази ситуация, за да видим, че има изход и че ние имаме силите и способностите да се справим с новото положение, колкото и страшно да ни изглежда в началото.

Същата е ситуацията и с връзките. Обвързал си се с един партньор в брак, но във връзката ви нямам любов, а само битови задължения. Двамата партньори остават заедно „заради децата“, но това е най-лъжливото и вредно заблуждение. Децата много добре усещат, че между родителите зее пропаст и никак не се чувстват добре от това. Отдавна е доказано, че за доброто психологическо здраве на децата е по-добре родители, които не се обичат, да се разделят. Така поне ще покажат на децата си, че са честни и ще ги научат на нещо добро с личния си пример.

5. „Съжалявам, че съм постъпвал неразумно по отношение на парите“

За съжаление, това се случва на много хора. От една страна, никой не ни учи в училище как да печелим повече, как да спестяваме и как да управляваме семеен бюджет. Повечето опит, който имаме, го наследяваме от родителите си. А нерядко в опитите си да не допускаме техните грешки, правим други, не по-малко скъпи.

Аз, например бях роден в семейство, където често се повтаряше мантрата

Ние сме бедни – това не можем да си го позволим

Толкова много неща ми бяха отказвани заради това оправдание без да можеха да ми обяснят:

• Защо сме бедни?
• Откъде да спечелим повече пари?
• Защо другите семейства са по-богати от нас?
• Докога ще бъдем бедни?

Лишенията, на които бях подложен като дете и като младеж, не накараха да се зарека, че когато порасна и започна да печеля пари, никога няма да се ограничавам.

Това се оказа, че не беше много разумно решение. Станах успешен ИТ специалист и печелех доста прилична заплата, но всеки месец изхарчвах всичко до стотинка, защото не исках да се лишавам от нищо. В крайна сметка, след 15 години работа на заплата, не бях спестил нищо. И когато реших да се отдам на собствен бизнес, се наложи цялото семейство да разчита на заплатата на жена ми, а това на нея никак не й хареса. В крайна сметка, неумението ми да боравя с парите доведе и до разпадането на семейството ми и до трагичния развод.

Днес, след известно време, прекарано в психотерапия, се научих да бъда много по-разумен с парите, да се въздържам от емоционални покупки, да спестявам и даже да инвестирам някои от спестените суми. Но парите, които пропилях като по-млад, никога няма да се върнат.

6. „Съжалявам, че не съм учил достатъчно (или друго)“

Това на днешно време е едно от нещата, които най-лесно биха могли да бъдат коригирани. Действително, когато си на 20 години, едва ли си в състояние да избереш правилния професионален път до края на живота си и да избереш правилното образование, на което да се отдадеш. Но има неща, свързани с образованието, които е важно да знаем и никога да не забравяме:

Първо, висшето образование не съществува само да ти даде знания, а най-вече да ти даде начин на мислене, знания за това кое е важно в дадената професия, къде да търсиш повече информация и кои са трендовете, които да следиш. Ако си мислиш, че след като си взел диплома, обучението ти е свършило, значи много си го загазил. Никога не трябва да спираш да се учиш, да следиш новостите в професията и да четеш книги, статии и новини. Само така се изгражда истински професионализъм.

Второ, винаги може да откриеш своя път, дори и в напреднала възраст, и отново да започнеш да учиш. Имам много приятели, които откриха своето ново призвание след 40-годишна възраст и станаха отново студенти с желание и хъс да придобият нови знания и умения, за да могат да практикуват своята нова професия, която са открили и обикнали в средата на житейския си път. Днес можеш да започнеш да учиш на всякаква възраст и това нито е срамно, нито е вредно. Това е стъпка, достойна за уважение и възхищение.

Трето, за много дейности вече не е нужно да имаш формално образование. Ако си чел самостоятелно, ако си практикувал достатъчно дълго, ако си наблюдателен и съобразителен, можеш да постигнеш сериозни успехи в много професионални области, без да имаш формално образование и надлежно издадена диплома. Ако успееш да си създадеш авторитет в своята професионална среда, никой няма да те пита каква диплома имаш (освен ако не се кандидатираш за депутат 🙂 )

7. „Съжалявам за пропуснатите възможности“ / 8. „Съжалявам за глупостите, които съм извършил“

Някога вярвах, че всичко, което ни се случва, е най-доброто, което трябва да ни се случи. По-късно забравих тази мъдрост и наскоро срещнах една жена, която отново ми я припомни. Човек не трябва да съжалява за отминали неща, особено ако са случки, независещи от неговата воля. Дори и за нещата, които сме пропуснали поради това, че не сме успели да реагираме навреме. Сгрешили сме и това е.

По-важното е да можем да осъзнаем грешката си и да решим какво би трябвало да направим в подобна ситуация, ако се случи отново. Щом сме успели да научим урока си, значи от тази грешка е имало полза. Може никога повече да нямаме шанса да изживеем ситуацията отново и да я изиграем по по-добър начин. Няма значение. Това означава, че картата на съдбата ни се е пренаредила и вече нямаме нужда да изживяваме точно тази ситуация. Съдбата ще ни предложи друга, в която ще трябва да научим друг урок.

Защото всяка житейска ситуация е урок. Ако успеем да го научим, значи сме минали на следващото ниво. Няма значение дали си постъпил правилно или грешно, дали си взел едно или друго решение. Важното е какво си научил и как си се променил. И ако винаги даваме най-доброто от себе си, просто няма за какво да съжаляваме.

Нали?