Снимка: Metal Katehizis

I’m a wheel, I’m a wheel
I can roll, I can fell
and you can’t stop me turning.

‘Cause I’m the sun, I’m the sun
I can move, I can turn
But you’ll never stop me burning.

Едва ли има човек от моето поколение, за когото Rainbow да не са били любима група – символ на най-красивото и най-мелодичното в рока. Едва ли има някой, който да не знае поне един от десетките химни, които са създали Ritchie Blackmore и неговите колеги.

Когато разбрах, че група с името Over The Rainbow, в която членуват бивши музиканти от групата, ще изнесе концерт на площада в Каварна и ще пеят само песни на Rainbow, бях изпълнен с много силно желание да отида там, въпреки че вече бяхме ходили семейно на Калиакра Рок Фест два месеца преди това, а пътят от София до Каварна си е дълъг и уморителен. За щастие, семейната отпуска беше планирана за тогава, бяхме решили да я прекараме в пътуване из страната и се оказа, че няма никакви пречки да „отскочим“ и до Каварна за това знаменателно събитие.

За съжаление, оказа се, че същите мисли са минали и през главите на още няколко хиляди души, така че като пристигнахме там, бяхме леко изненадани от огромната тълпа хора, щъкащи из площада, върволицата коли, задръстили улиците на града и безкрайното множество походни капанчета, предизвикващи струпването на още тълпи от хора и опушващи целия град на бира и кебапчета.

Оказа се, че градският площад на Каварна – едно много приятно място в „мирно време“ – е изключително тесен и не е в състояние да побере хилядите фенове на група като Rainbow, нито пък да даде възможност на обикновените граждани да преминат през него. Това, че концертът беше на площада и че беше пълно с кебапчийници, създаваше наистина усещане за празник, но от друга страна тъпканицата беше ужасна и моето желание да заведа малката си дъщеря Цвети на рок-концерт, за да й покажа колко е готино, имаше донякъде обратен ефект, защото от голямата тълпа не можахме да се приближим достатъчно до сцената, за да виждаме и чуваме добре музикантите.

Това, обаче, бяха „бели кахъри“. Важното беше, че народът беше изпълнен със същото възторжено настроение, което изпълваше и мен, и се получи хубавия купон, който всички очаквахме.

Подгряващата група Силует предложиха интересна музика (не бях ги слушал преди) и ако се държаха малко по-подобаващо за положението си, щяха да бъдат още по-харесани от публиката. Не мога да си обясня защо някои неизвестни групи, като получат шанса да застанат на една сцена с големи звезди, почват да се правят на интересни, да говорят глупости и да се превземат. Абе, свирете си музиката и си тръгнете тихо и кротко – ние не сме дошли заради вас. За щастие техният сет беше кратък, а музиката им наистина беше добра, така че публиката получи точно това, което очакваше – загрявка.

Снимка: Metal Katehizis

После на сцената излязоха Over The Rainbow и настана истинския купон. Знаех, че вокалист е Joe Lynn Turner и предполагах, че ще пеят песни само от неговия репертоар, но бях приятно изненадан от факта, че групата започна с една парче на Ronnie James Dio и продължи с песни от всички периоди, изпълнявани от всички певци, които някога са пели там. Това пък изпълни публиката с див възторг, защото на практика програмата, която Over The Rainbow представиха, беше наистина най-доброто от творчеството на Rainbow – всички пяхме и викахме на всяка от песните и в един момент се почувствах като на истински празник.

Тези, които сме гледали и слушали Joe Lynn Turner, знаем, че той не е много добър в пеенето на концерт. Не знам защо се получава така – дали не му достига въздуха или твърде бързо се изтощава, когато е на турне, – но определено „издиша“, когато пее на живо и не може да постигне тоновете, които постига в студиото. Още по-сложно става, когато пее песни, които не са писани за него, а за хора като Ronnie James Dio или Graham Bonnet, които са певци с доста по-добри гласови данни от него. Въпреки това, обаче, не мога да не му призная, че човекът се раздаваше на сцената и успя да увлече публиката и да я докара до екстаз. Удоволствието, което изпитвахме взаимно, беше толкова голямо, че почти не забелязвахме проблемите с гласа му и честите му „спадове“.

Аз бях щастлив да чуя хитове като „Stargazer“, „Eyes of The World“, „Street Of Dreams“, „Since You’ve Been Gone“, „I Surrender“ и „Wolf To The Moon“, а както можете да предположите, на „The Man On The Silver Mountain“ направо се размазах 🙂

Другите музиканти също заслужаваха адмирации – първо, защото свириха перфектно и второ, защото и за тях това беше огромно удоволствие. Gregg Smith (бас) и Paul Morris (клавишни) са музиканти от последната формация на Rainbow, която не е и много популярна у нас. Те са записали последния албум на групата – „Stranger In Us All“ (1995) с вокалист Doogie White и са участвали в тогавашните турнета. да си призная, тайно се надявах, че ще видим и самия Дуги на сцената, тъй като само три дни по-рано той беше у нас на концерта на Jon Lord в Пловдив, но явно нещо са се разминали.

Другото голямо име в групата беше барабанистът Bobby Rondinelli, който освен Rainbow е свирил и в много други групи, като Doro и Black Sabbath са може би най-известните от тях. Тук той отново демонстрира класа и ерудиция и беше абсолютно безупречен като изпълнител.

Разбира се, най-любопитен бях към личността на единствения човек, който е влязъл в групата „с връзки и по роднинство“ – Jurgen Blackmore. Синът на великия Ричи безспорно беше в много неизгодна ситуация, защото всеки фен на групата се опитваше да го сравнява с гениалния му баща, от което едва ли можеше да спечели. Въпреки това, неговото поведение на сцената беше ненатрапчиво, да не кажа скромно, но в никакъв случай не и незабележимо. Човекът определено показа собствен стил, свиреше перфектно и в крайна сметка спечели безапелационно симпатиите  на публиката. А фактът, че носи легендарното име на баща си и физически много прилича на него, сякаш беше допълнителен плюс за Юрген.

Концертът определено не беше перфектен, но аз се чувствах чудесно. Върнах се в младостта и бях щастлив, че успях да видя на живо хора, чиято музика обичам силно и до днес. Музика, която ме вдъхновява, зарежда с енергия и ми създава страхотно настроение. Да, за съжаление, днес всички сме много по-стари, отколкото преди 25-30 години, когато Rainbow бяха на върха на славата си, но по онези времена живеехме в друг свят. Щастлив съм, че дори и четвърт век по-късно имах възможността да се докосна то тези хора и до тяхната музика на живо!

Не ще пропусна и факта, че успях да се видя (макар и за кратко) с моя приятел – писателя-блогър Тихомир Димитров, което направи удоволствието от този ден пълно.

Малко хора знаят, че кризата удари сериозно и нашето семейство и че тази година не можахме да отидем на почивка, както ни се искаше, но дни като този ни показаха, че човек може да бъде щастлив и по друг начин и че за това не са нужни много пари.

Музиката е моята страст. Тя е моят източник на енергия и моя наркотик. Щастлив съм, че мога да споделям своето щастие с вас.

Long Live Rock ‘N’ Roll!

P.S. На сайта на онлайн списанието Metal Katehizis можете да намерите много хубав и подробен репортаж от концерта, включващ и списък на всички песни, както и още снимки от събитието.

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.