Какво точно искаш?

какво искаш?

От доста време се интересувам от уменията ни да общуваме, даже преподавам от време на време техники за презентиране, но се оказа, че има страшно много неща, които не знам и затова все още се опитвам да наваксам пропуските си. Чета в момента една книга, в която се говори за уменията за общуване между мъжете и жените, какво очакват едните и другите от възможната връзка, и в какви грешни предположения не рядко изпадат.

Една от главите на въпросната книга започва със следното изявление:

За да можете да спечелите по-лесно партньора си, трябва да сте наясно каква е вашата цел на връзката, какво точно искате. Дали това ще бъде краткотрайна връзка (например секс за една нощ) или дълготрайна (например брак, деца, ипотека), трябва още в началото да си наясно какво искаш. Сред хилядите възможни партньори със сигурност ще се намери такъв, който иска точно същото. Много по-добре е да заявиш своите цели предварително и да намериш човек, който търси същото, отколкото да заблуждаваш и себе си, и партньора си. Защото хората най-много мразят лъжата и защото веднъж разрушено, доверието много трудно се възстановява (ако това изобщо е възможно).

Колкото и просто да звучи този въпрос, оказа се, че никак не е лесен за отговаряне. Освен това, той важи във всички аспекти на живота, не само по отношение на връзките. Когато бях по-млад, например, съм си сменял работното място повече от 20 пъти. В един момент това започна да прави лошо впечатление на HR-ите, по-нататък започна и самия мен да ме притеснява. Все пак, не е нормално човек да скача от фирма на фирма толкова често. Моят отговор винаги е бил, че съм търсил работа, която да ми дава повече възможности за развитие и реализация на моя потенциал, като в същото време ми носи удоволствие и удовлетворение. Но никога не съм можел да си отговоря защо не го получавам. А истинският отговор е бил пред очите ми: не съм знаел какво точно искам. А когато не знаеш какво искаш, никога няма да го получиш и никога няма да си удовлетворен.

Когато човек е наясно с желанието си, може да направи осъзнат избор, който дори и да е компромисен, няма да го изненада в резултатите. Проблемът е, че често не познаваме добре себе си или се опитваме да се заблудим. Затова не можем да си отговорим честно на въпроса “Какво искам?” или си даваме погрешните отговори. Например, една от причините да си сменям толкова често работата е било желанието ми способностите ми да бъдат оценявани по-високо. И като заплащане, и като публично признание от страна на колегите и работодателите. И когато съм виждал, че усилията ми отиват нахалост, съм решавал да напусна. Но никога не съм се запитвал защо пък ми е толкова необходимо да получавам това признание. Каква точно нужда съм искал да задоволя с получаването му?

Трябваше да получа много удари от живота, трябваше да постигна големи успехи и след това да загубя всичко, за да започна да се замислям над тези въпроси. Днес имам много по-добра представа за себе си – кой съм аз, какви травми съм преживял като малък и от какво съм имал нужда през целия си живот, за да осмисля и осъзная поведението си и грешките, които съм допуснал. Разбира се, за това ми беше нужна и помощта на много хора – приятели, роднини, психолози и психотерапевти, за което съм безкрайно благодарен на всички.

Давам пример с работата, защото отношенията между работодател и работник са доста делови, в тях няма толкова емоции, както във взаимоотношенията между двама души и е много по-лесно да решиш какво искаш и как да го постигнеш. Дори и да направиш компромис, можеш да продължиш да следваш плана си, без да забравяш основната си цел.

Има още

Публикувано в Лични, Общуване | С етикет , , , , , , | Вашият коментар

Тук и сега

Тук и сега

Наскоро имах следния разговор с приятелка:

– Как си? Искам да си добре, здрав и щастлив.
– Благодаря, добре съм. Щастлив съм. А ти как си?
– Тук и сега – и аз съм добре и щастлива.

Стана ми много хубаво от този отговор: тук и сега. Това беше чудесно! Аз самият от известно време преживявам един дълъг и дълбок процес на промяна, в който се научих повече да съм тук и сега и да се наслаждавам на всеки момент. Вече се старая да не се връщам в миналото с болка от загубата на всички хубави моменти и да не съжалявам за тях, а да си ги спомням с благодарност, че са ми дали прекрасни емоции, опит и ценни уроци. Опитвам се да не мисля за бъдещето с очакване и да не си правя планове, защото плановете се провалят, а после човек се чувства много разочарован.

Просто се радвам на настоящето. Приемам го такова, каквото е и съм благодарен за подаръците, които получавам от живота. Изживявам всеки момент на макс и се старая да му се отдам на 100%. Това означава да си тук и сега. Това означава да живееш. И съм много щастлив да открия, че имам приятели и близки, които също живеят по този начин.

Животът може да бъде много приятен, когато го живееш без очаквания, без планове, без съжаление и без гняв. Имам своя лична мантра, в която едно от най-силните изречения е:

Приемам даровете на живота
с благодарност и смирение

Това е. Благодарен съм, за това, което ми се случва и което получавам, защото вярвам, че така е трябвало да бъде. Защото това, което се случва, е най-доброто за мен, дори и да не го разбирам и да не го осъзнавам в момента. И защото се научих да извличам ценен урок всеки път, от всяко преживяване, включително и от провалите. Най-вече от тях.

Смирението е да приемаш това, което получаваш без допълнителни очаквания. Понякога ми се иска повече. Случва се да ми се отвори бизнес възможност. Спечелвам пари. Очаквал съм повече, но приемам това, което е дошло, с благодарност и смирение. Сега е толкова. Следващият път – повече. Срещам красива жена. Получавам слънчева усмивка. Очаквал съм целувка или някаква ласка, но приемам това, което съм получил, с благодарност и смирение, защото е дар. А всеки дар трябва да се приема с благодарност, за да дойдат и други.

Когато живееш в настоящето единствено можеш да бъдеш щастлив. Не е лесно. Ние винаги се изкушаваме да мислим за бъдещето. Често със страх: какво ще се случи, ще бъда ли здрав, ще ми стигнат ли парите, ще бъда ли обичан? Бъдещето е неизвестно и то провокира мислите ни да се насочват към него. Но когато човек живее с вяра – в себе си, в Съдбата, в Бог (изберете си сами) – той не се страхува за бъдещето, той се наслаждава на всеки миг от настоящето и така живее един истински и пълноценен живот.

Публикувано в Лични | С етикет , , , , | Вашият коментар

30 въпроса към себе си в навечерието на 2019 г.

Лариса ПарфентиеваЛариса Парфентиева, автор на книгата 100 начина да промениш живота си, публикува в профила си във Фейсбук 30 въпроса, които да си зададем в навечерието на 2019 г. и с които да осмислим постигнатото през изминалата година.

За мен изминалата година беше вероятно най-трудната в живота ми. Преживях толкова болка и разочарование, че ми се искаше да умра и да прекратя това мъчение. Но пък срещнах нови хора, осмислих нови идеи и започнах да обичам живота отново. Няколко пъти досега съм споделял в блога си равносметки за изминали години, но тази ще бъде една от най-важните. А въпросите на Лариса са хубава отправна точка. Можете да ги използвате и вие за себе си.

И така, ето ги и тях:

1. Коя е главната победа, която съм постигнал през 2018 г.?

Научих се да живея сам. Да разчитам на себе си. Да не се оплаквам, да не търся съчувствие. Научих се да бъда благодарен за това, което животът ми поднася. Да не осъждам съдбата си, въпреки че не разбирам защо точно на мен ми се падат такива несполуки. Дори започнах да се обичам и да се харесвам малко 🙂

2. Кои са новите хора, които влязоха в живота ми?

Категорично това са моите приятели, братя и сестри от семейството на Есенс. Запознах се с хора, с които се научих да споделям най-съкровените си страхове, желания, мечти и болки. Хора, на които имам абсолютно доверие и на които винаги мога да разчитам за подкрепа.

3. Най-хубавата минута от годината?

Когато една жена ми каза, че съм се държал мъжки като не съм влязъл в конфликт. Винаги съм си мислел, че жените харесват бойните мачовци и че ще приемат моето поведение за малодушно. Оказа се, че в нейните очи било много хладнокръвно. Така правели истинските мъже.

4. Колко пари спечелих през 2018 г.?

Не казвам 🙂

5. Най-безполезната покупка за 2018 г.?

През последните години се научих да бъда много пестелив и разумен в покупките си. През 2018 г. заработих повече пари от преди и се изкушавах да си купувам разни дреболийки, просто защото мога. Въпреки това, винаги съм се старал да купувам неща, които действително искам да притежавам или които са ми полезни. Най-безсмислената покупка вероятно са цигарите. Все още не ми е дошло времето да ги откажа 😦

6. Най-успешната придобивка за годината?

кахонът

Безспорно кахонът. Той ми беше подарен от колегите, с които свирим заедно. Кахонът предопредели насоката на моето музикално развитие през годината и ми даде възможност да се развивам като инструменталист. Изпълних една стара мечта и даже започнах да искам още 🙂

7. Под какъв слоган премина 2018 г.?

Аз съм важен!

8. Съжалявам, че през тази година не ми достигна смелост…

да целуна една жена.
Има още

Публикувано в Лични | С етикет , , , , , , , , , | 3 коментара

Какво ще кажат хората?

мнението на другите

Из Интернет се подвизава едно меме, което изглежда много смешно:

Обръщам се към всички вас, които израснаха с това:
“Какво ще кажат хората?”
Какво стана? Какво казаха хората?

Да, тъпо е да поставиш живота си и поведението си в рамката на това ограничение – какво ще кажат хората. Няма никакво значение какво ще кажат.

Хората се занимават основно със себе си и изобщо не им пука за вас

Но това днес е лесно да го разберем, когато живеем в общество, претрупано от информация. За съжаление, съвсем не е било така само преди няколко десетилетия.

За поколението на моите родители например е било изключително важно мнението на хората около теб. В малките селски общности е било лесно да бъдеш изолиран ако някой сподели лоши неща за теб, а в дивите години на комунизма като нищо си можел да попаднеш в лагер или най-малкото да загубиш работата си заради един анонимен донос.

И когато такива хора, наплашени от потенциалната заплаха да пострадат заради мнението на другите, стават родители, те пренасят своите страхове и на децата си. Помня как съм се страхувал, когато баща ми отиваше на родителска среща с нагласата, че ще му кажат нещо лошо за мен и ще трябва да се излага и да се черви пред всички родители. И то при положение, че бях отличникът на класа! Но баща ми винаги намираше нещо лошо, с което да се върне от родителската среща и което да използва като повод да ме накаже. Например, че не съм внимавал в час по литература и са ми писали 5 на класното. Всички останали шестици нямаха никакво значение за него. Как може да имам пет по литература! Ами какво ще кажат хората, когато го срещнат по улицата? Сина му има петица! Ужас! Срам за цялото ни семейство!

Има още

Публикувано в Лични, Общество и нрави | С етикет , , , , | 1 коментар

10 идеи на ден

идеи

Днес получих поредния имейл от Джеймс Алтъчър, озаглавен 3 навика за пълна промяна на твоя живот. В него той отново извежда на преден план тезата си, че писането на 10 идеи всеки ден е много важно упражнение за поддържане на “идейния мускул”. С други думи

креативността е нещо като мускул, който трябва да се упражнява всеки ден

иначе закърнява.

Дойде ми музата и започнах да пиша разни идеи, докато се оказах с цели 5 списъка. Някои неща са тривиални, други – не толкова. Важното е, че не е особено трудно, а когато човек набере инерция, наистина се превръща в рутина. Много е важно да се знае, че повечето идеи (според Алтъчър – 99%), които измисляте, са пълна глупост. Ние, хората, сме толкова ревниви към рожбите на своята креативност и често вярваме, че всичко, което измисляме, е супер гениално. Истината е, че не е.

На практика, повечето неща, които ражда мозъкът ни, са или тривиални, или откровено глупави. Истински гениалните неща са голяма рядкост. Точно за това си трябва редовни упражнения. Тогава, по принципа на големите числа, ако измислите 100 неща, едно от тях може да се окаже наистина оригинално и печелившо. Има още

Публикувано в Въпросите на Майк, Успех | С етикет , , , , , , | 1 коментар

Провалът и възстановяването след него

провал

Днес попаднах на един блог пост от моя любим автор Джеймс Алтъчър, в който той говори за провала и за илюзиите, които си създаваме покрай него. Много хора изповядват дивия оптимизъм на провала, който гласи, че успехът е да минаваш от провал към провал с оптимизъм, че провалът винаги е добър учител, или че който не се е провалял, той никога няма да успее.

Истината е, че

провалът е най-гадното нещо, което може да ти се случи

и никой не обича провалилите се. Само майките им и то с много мъка в сърцето.

В България провалът винаги е черно петно, което никой никога не забравя и винаги стои като етикет на челото на злощастника, който е пробвал нещо и не е успял да го постигне.

Да, провалът може да ни бъде урок, но не всеки и не винаги успява да се поучи от него. Но провалът също така може да ни покаже и други важни неща:

  • че не сме се подготвили добре или че не можем да се подготвим, защото нямаме нужните знания, опит или ресурси.
  • че тази работа не е за нас, защото нямаме нужната мотивация или вроден талант.

Освен това, най-важното качество на провала е, че ни връща назад в играта. Докато сме се проваляли, сме загубили време, нерви и пари – ценни ресурси, чието наваксване ще ни струва много скъпо. В същото време, онези, които са продължили успешно напред в същата област, в която се мъчим и ние, са дръпнали толкова много, че е почти невъзможно да ги настигнем. Още един или два такива провала и ще изпаднем зад борда завинаги.

Да не говорим, че сме загубили доверието на ужасно много хора, които са ни подкрепяли досега – клиенти, инвеститори, близки, приятели и роднини.

Звучи песимистично и направо отчайващо, но е така.

Има още

Публикувано в Духовност, Лични, Успех | С етикет , , , , , , | Вашият коментар

Да живееш сам

да живееш сам

Наскоро научих думата „стреч“. Тя е английска. „Stretch“ означава „разпъване“, „разтягане“. В семинара, който посетих, използвахме думата като действие, с което се предизвикваме да излезем извън зоната на си на комфорт. С един приятел използвахме думата „разтърсване“ за подобно действие, но разликата е, че разтърсването може да ти дойде отвън – от действията на други хора, – а стречът е нещо, което си правиш сам, за да разчупиш ограниченията, които сам си поставяш.

Е, на мен ми се случи такова разтърсване от няколко месеца насам и всеки ден ми е стреч. Наложи се да се науча да живея съвсем сам – нещо, което никога не ми се беше случвало досега.

До 18-та си година живеех с родителите си и бях член на тяхното семейство. После служих две години в казармата, където бяхме едно голямо семейство само от мъже, а след това станах студент и живях в общежитие и на квартира със съквартиранти и с една голяма компания от колеги и приятели.

Ожених се млад и оттам нататък имах един щастлив (поне така си мислех) 27-годишен брак, който приключи наскоро.

И така, на 50 годишна възраст, започнах живота си отначало и заживях сам.

В началото ми беше трудно заради чисто битови проблеми. Не че не можех да се справя, но семейният живот ме беше научил за всичко да се допитвам до жена си, а много от задълженията просто си ги бяхме разделили, така че изобщо не съм се сещал за тях. И ето, че дойде моментът, в който аз отговарях абсолютно за всичко, като например какъв омекотител да купя за прането и по колко да слагам 🙂

Разбира се, това са дреболии и човек лесно се научава да се справя с тях. Не след дълго квартирата ми започна да прилича на истински дом и аз започнах да се чувствам като вкъщи.

По-сериозният проблем е, че всяка вечер, като се прибирам, оставам сам и няма с кого да си говоря. Аз съм тежък интроверт (за учудване на няокои мои приятели), но обичам да споделям мислите и чувствата си с другите. Особено с най-близките си.

Има още

Публикувано в Лични | С етикет , , , , , , | 5 коментара

Ретроспекция 49-50

675046_1

Текстът най-отдолу на този пост съм го писал миналата година на 49-ия си рожден ден, в момент, в който започнах да осъзнавам, че животът ми тръгва неспасяемо надолу. Потънах в дълбока дупка, загубих всичко ценно, изпаднах в ужасна депресия.

Днес, една година по-късно, мога да кажа, че се чувствам значително по-добре. Създадох нови приятелства, открих нови ценности. И най-важното – поставих себе си на първо място. И това доведе до почти магически резултати: гледам на живота положително, не се ядосвам на другите, не очаквам нищо от тях. Научих се да обичам отново без да очаквам нищо в замяна. Научих се да се харесвам и да вярвам в себе си и в способностите си. Научих се да вземам бързи решения базирани на моите желания и ценности. Научих се да приемам това, което Съдбата ми предлага, с благодарност и смирение.

Загубих най-ценното – любовта на живота си

Но се научих да приемам загубите като част от живота. Щастието не е в това да нямаш проблеми или пък нищо да не губиш.

Щастието е да преминаваш през превратностите на живота изпълнен с вяра и любов, и с увереност в собствените си сили.

Всичко се променя и нищо не трае вечно – нито хубавото, нито лошото. Затова човек не трябва да търси сигурност в текущото състояние на нещата и да се уповава на мисълта, че то ще остане непроменено. Трябва да търсим сигурност в собствения си характер, във волята си за живот, в способността си да се развиваме и да ставаме все по-добри. Това е единствената сигурност и опора, на която можем да разчитаме в живота.

Има още

Публикувано в Лични | С етикет , , , , , , , | 2 коментара

Чувството за вина

guilt

Чувството за вина е най-противното нещо, което някой може да ти внуши. Точка.

Защо ли? Защото то винаги е свързано с някаква твоя постъпка в миналото, която не можеш по никакъв начин да върнеш назад или да поправиш. Тази случка е основен аргумент в обвинението и понеже е нещо невъзвратимо, вината, която ни насаждат, разрушава нашия вътрешен мир и ни убива. Създаването и внушаването на чувство за вина е най-тежкото престъпление, което родителите нанасят на децата си. Така децата винаги се чувстват недостатъчно добри, недостатъчно способни и през целия си живот търсят одобрението на другите за всяка своя постъпка. В детството търсят това одобрение от родителите си, а по-късно и от своите партньори, колеги и приятели.

Разбира се, насаждането на чувство за вина не се прави само от родителите, а и от всички хора, с които общуваме. Вероятно е породено от желанието да покажем, че ние сме правите, а другия е виновен. Когато спорим винаги се сещаме за някоя случка в миналото, която изваждаме като пример и посочваме, че другият се е провалил, следователно е виновен и тази вина никога няма да му бъде простена, защото при следващия спор отново ще го обвиним за същото прегрешение.

Както се казваше в един класически виц:

Семейните спорове са като рок концерти – първо се започва с най-новите парчета, а след това се изпълняват златните хитове.

Интересното е, че почти всички хора още от малки сме „заразени“ от някакво чувство за вина. И то до такава степен, че то често ни служи като спирачка още преди да решим да направим нещо или пък ни мотивира да го направим, въпреки че нямаме желание за това. Има още

Публикувано в Лични | С етикет , , , , , | 2 коментара

Да поставиш себе си най-отпред

I-Love-Me

Казват, че за да живееш пълноценно, трябва да живееш преди всичко за себе си, да поставиш себе си най-отпред в списъка на своите ценности. В твоя живот ти си най-ценния човек. Най-яркият пример за тази идея са инструкциите за поведение в самолета по време на авария: стюардесите винаги казват, че като паднат кислородните маски, първо трябва да сложиш своята, а след това да се опиташ да помогнеш на другите, даже и на децата си. И в това има логика: как би могъл да помогнеш на друг, ако ти самият не си добре?

Други казват, че трябва да си самодостатъчен. Това означавало да се чувстваш в мир със себе си, да имаш ясни цели и мечти, и да ги преследваш уверен в своите способности.

Но може ли да си самодостатъчен, когато си сам?

Какъв е смисълът да правиш нещо в този живот, ако то не носи добро и на другите? Може ли човек да мечтае и да планира живота си без да се съобразява с приятели, с близки, с любимите хора?

Преди време имах интересен разговор. Близки хора ме обвиниха, че съм лош човек, защото съм голям егоист и всичките ми действия са продиктувани от егото ми. Десет години се занимавах с обучения и вярвах, че го правя, за да дам на другите от моите знания и опит, да им помогна да станат по-добри и по-успешни в това, което правят. Оказа се, че съм го правил не заради тях, а заради себе си – за да покажа колко съм велик и колко съм готин, и в крайна сметка да получа тяхното уважение, признание и обич.

Това беше много важна критика. Дълго време не можех да повярвам в тези думи и да разбера грешката си. Трябваше да спра да се занимавам с този бизнес, да се отдръпна от него, за да мога да погледна на себе си отстрани и да проумея верността на тези думи.

Има още

Публикувано в Лични | С етикет , , , , , | 9 коментара