Топ 10 на моите любими рок песни

Ritchie Blackmore

От всички празници в календара, посветени на музиката, датата 14 април е много сакрална за мен. Не знам защо точно този ден така се е запечатал в съзнанието ми – дали защото вече се усеща, че пролетта е дошла без съмнение и че всичко живо се подготвя за нов живот, или заради това, че поводът да я чествам всяка година е рождения ден на един от най-великите рок композитори, оставил с творчеството си най-дълбока следа в моята музикална душа още от ранните тинейджърски години.

И така, тази година, на тази светла дата – рожденият ден на Ritchie Blackmore – още в съня ми зазвуча едно парче, което ме зарежда с енергия и сила за работа и което несъмнено заслужава честта да оглави този списък от песни, които карат сърцето ми да тръпне още щом чуя първите им акорди, песни, които раздвижват кръвта ми, карат ме да стана прав, да кача единия крак върху стола, да заема рокаджийска поза и да почна да пея за ужас на съседите.

В този списък песните не са подредени по някакъв специален ред, но поради това, че първата песен ми се яви още в съня, заслужава да бъде поставена и първа в този списък.

Deep Purple – Burn

Тази песен е толкова наситена с енергия, че би могла да вдигне и мъртвец от гроба. Написана в един период, когато групата прави ключова смяна на състава и на звученето си. В един момент, когато са били на върха на славата си, Deep Purple предприемат крачка в нова посока и това определено е носило някакъв сериозен риск за тяхната кариера. За щастие, новите песни са брутално яки, а двамата нови певци – Glenn Hughes и David Coverdale не само покриват всички очаквания на феновете, но и показват нещо ново за стила на хард рока – дует от двама фантастични певци. „Burn“ е песента, в която цялата група показва огромния си талант, невероятните умения за сработване и за синхронизация, както и несломимата си страст към музиката. Истински шедьовър!

Dio – We Rock

Когато чух за първи път тази песен бях в колата на баща ми и щях просто да избухна. Това парче беше истинска атомна бомба! А Данчо Стълбицата го беше представил по радиото точно в момента, в който вторият албум на група Dio излизаше на световния пазар! България вече не беше забутана дупка в ъгъла на социалистическия блок, а истинска съвременна рок държава! (Е, поне имах такива илюзии в младежките си години.)

Един добре сработен състав, един певец във върхова форма – какво повече може да иска един фен!

Europe – The Final Countdown

Още един спомен от ученическите ми години. Всъщност, когато песента набра скорост и стана мега голям хит по радиото, аз вече бях заключен за две години в „родната“ казарма и тази песен звучеше в душата ми като зов за свобода, като обещание за по-добри времена, като инжекция с рок вяра, която ми даваше смелост и издържливост да оцелея сред лудостта около мен и да повярвам в своя здрав разум и в успешното бъдеще, което се очертава пред мен.

Мощна мелодия, яки рифове и обещание за полет.
Има още

Posted in Музика | Tagged , , , , , , , , , , | 4 коментара

Спомен за майка ми

Майка миМайка ми беше хубава жена. В моите очи даже беше красива. Беше и добра майка, защото обичаше децата си. Любовта й се изразяваше по доста странен начин и това винаги ме е обърквало – тя се страхуваше постоянно, че може да ни се случи нещо лошо. Когато бях по-млад се дразнех от това и си мислех, че ми няма доверие, че ме смята за неуспял, за неудачник. И до днес ми се случва при някакъв неуспех да си мисля, че причината е в мен и че просто съм некадърен.

Сега обаче започвам да разбирам, че тя ни е обичала много, но е била обзета от някакъв страх, който сякаш е парализирал майчинските й инстинкти и я е карал да губи вяра в успеха на децата си. Може това да е дошло от времената на комунизма, в които внушаваха на хората, че техните деца са родени да бъдат войници и да служат на делото на Партията, и че не трябва да ги обгръщаш с любов и нежност, защото така се разглезват.

Вероятно самата тя се е чувствала неуверена в този живот, а когато настъпи голямата промяна през 89-та, всичко се обърна наопаки и заедно с много други хора от нейното поколение се видя в шок на една зряла възраст от 45 години.

Аз обичах да споря с нея. Понякога доста остро. Мислех си, че не ме разбира и не ми вярва. Мислех си, че нещо трябва да й доказвам. Че съм умен и кадърен и че мога да постигна някакви успехи в живота и в работата. Днес разбирам, че нищо такова не е било нужно. Нужно е било само да я разбирам и да й покажа, че и аз я обичам.

Майка ми си отиде преди 8 години. Не можах да го приема. Бях гневен на съдбата, че ми я отне и вече не можех да й покажа как се развивам и какви успехи постигам. Някога си мислех, че това е най-важното – да градя кариера, да постигам материални придобивки, да бъда популярен в обществото. Сега това вече няма почти никакво значение за мен.

Работя това, което обичам и това ме прави щастлив; животът ми не е лесен, но не се оплаквам, защото виждам, че всеки човек си има своите проблеми и своите трудности. Не бих искал да го заменя с нечий друг живот. Какво мислят другите за мен слабо ме вълнува. Важното е да имам подкрепата на близките си и да имам възможността и аз да им помагам. Единственото, което има значение за мен, е да имам до себе си семейството си и да мога да ги обичам. Щастлив съм, че имам две прекрасни дъщери и жена, с която се обичаме безусловно. Какво повече му трябва на човека?

Майка ми ми липсва. Все повече и повече. Не за да споря с нея и не защото имам нещо да й доказвам. Просто ми липсва нейната любов.

Животът е много кратък и постоянно ни занимава с дребни и неважни неща. Понякога толкова силно си отклоняваме вниманието от важните неща, че отдаваме всичкото си време на занимаване с дреболии. А важните неща са малко – вашите мечти, вашето щастие, вашето здраве и любовта към вашите близки. Обичайте близките си, докато ги имате до вас! Животът е кратък.

Posted in Лични | Tagged , , , , | 3 коментара

Ще работим ли по-малко в бъдеще?

Корпоративно робство

Вярвате ли, че с напредъка на технологиите работата за хората ще става все по-малко и в съвсем близко бъдеще (например до 10 години) хората масово ще започнат да работят по-малко?

Този въпрос беше поставен в едно видео, публикувано в пост от блога на JobTiger и авторът убедено вярваше, че такова светло бъдеще ни предстои.

Аз съм доста по-скептичен.

Погледнете историята на фантастичната литература (интересно защо я наричат научна фантастика, при положение, че друг вид фантастика няма?) Авторите от различни времена са се възхищавали на техническите постижения на човечеството и винаги са вярвали, че напредъкът на технологиите ще определи развитието на обществото. Знаете ли от колко десетилетия се е вярвало, че хората ще летят с лични летателни апарати, а ние в последните сто години продължаваме да се придвижваме с автомобили на колела, които горят петрол и за да получиш разрешително трябва да минеш през специални курсове? Но даже и това не е достатъчно да спре убийствата по пътищата.

Защото хората не се развиват толкова бързо, колкото се развиват технологиите. Нито в индивидуално в нравствено отношение, нито групово – като социум. Все сме същите идиоти и робуваме на едни и същи емоции – алчност, страх, гордост, егоизъм.

Факт е, че преди няколко века 90% от населението са се занимавали с работа по прехраната – селскостопански труд. Днес с производство в развитите страни се занимават едва около 15% от хората, а с производство на храна – 3-5%. Което означава, че всички останали хора се занимават с услуги, които не са от жизнено важно значение за човечеството. Значи бихме могли да работим по-малко? Истината обаче е, че хората работят все повече и повече. Защо се получава това?

Има още

Posted in Общество и нрави | Tagged , , , , , , | 4 коментара

Творчески напъни: Булката беглец

Решил съм отново да пиша, но блогърското вдъхновение идва трудно. Затова и чета разни писателски блогове, където попадам от време на време на интересни упражнения по творческо писане. Една от задачките ми хареса и се макар че не я изпълних, както беше по изискване (трябваше да напиша само 350 думи по зададената картинка), от нея излезе един по-големичък разказ, който представям на вашето внимание. Идеята беше да се разкаже защо и къде бяга булката от снимката. Далеч съм от мисълта да се наричам писател, така че в коментарите под поста можете да ме критикувате и хейтите на воля🙂

Булката беглецБулката беглец

– Ох, още малко, още малко! Чакай, не тръгвай още! Ох, дано да успея да го хвана!

Двадесет и четири годишната Жана бягаше към гарата, стиснала малък мукавен куфар в ръка, облечена в бяла сватбена рокля и обула дълбоки боти на бос крак. Беше си сложила тъмни очила, но тук така или иначе никой не я познаваше.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите – мислите й бяха спрели. Усещаше само пулсирането на кръвта в ушите си и тупкането на ботите по влажната платформа.

На перона стоеше началникът Стойчев, който на практика изпълняваше всички функции в тази малка селска гара. Вече беше вдигнал палката със зеления цвят, когато я видя да тича по перона и поклати укорително глава: „Какви щуротии правят днес младите – да закъснееш за собствената си сватба!“.

Отвори вратата на вагона и й подаде ръка да се качи. Жана пропълзя нагоре със сетни сили и дори не можа да му благодари. Стойчев затвори вратата и потупа вагона с ръка, точно в момента, в който влакът потегли към столицата.

Жана влезе във вагона и видя, че беше без купета, а само със седалки, разделени на сепарета. За щастие, влакът не беше много пълен – толкова рано сутринта хората явно още спяха. Лесно успя да си намери свободно сепаре и се тръшна на седалката, все още дишайки дълбоко.

С нормализирането на дишането й и успокояването на сърцето, започнаха да идват и мисли, които можеше да осъзнае. Какво беше направила? Беше избягала от човека, който щеше да й стане съпруг. И защо?

Последният месец беше като някаква магия. Едва сега всичко започна да й се превърта като кино лента в главата.

Васко беше чаровник. Срещнаха се на купон, където я беше завела приятелката й Еми и веднага се забелязаха. Той беше гладко обръснат, облечен с карирана риза и дънки, и каубойският му вид веднага й направи впечатление.

– Само високите ботуши с остри върхове ти липсват – му каза тя, когато го заговори и посегна да се чукне с него с бутилка бира.

– С тях не е удобно да се ходи по паркет – с усмивка й отговори той.

– Ама имаш ли верно такива ботуши? Ти да не си истински каубой?

– Естествено, че имам! – отговори и той още по-ухилен. – Не съм точно каубой, защото не гледам крави, а коне, но си имам ферма в планината и умея да яздя.

– Уау, не знаех, че има още такива екземпляри!

– Има и си живеем доста добре – чист въздух, движение, естествена храна. Спокоен и благодатен живот! Искаш ли да ти покажа?

Има още

Posted in Проза | Tagged , , , , | 9 коментара

Блясъкът на славата или какво е да си известен блогър

Известен блогър

Жюстин Томс е един от доайените на българското блогърство. Тя е един от първите хора, които задвижиха българското онлайн общество и продължава да пише активно в блога си и до днес, за което й се прекланям.

Тя публикува интересен пост за това кои са известните български блогъри, в който не дава пряк отговор на този въпрос, а постава критериите, по които да разпознаваме тези субекти.

Аз пък искам да споделя какво значение има това за мен.

Някога, през 2007 г., когато започнах да пиша в своите блогове, с трепет бих се надявал да ме включат в подобен списък на най-известните блогъри. Детската ми мечта беше да стана актьор и може би цял живот съм търсил някаква форма на известност. Имам обаче един приятел, с когото имаме и делови взаимоотношения, и той много често обича да охлажда моя ентусиазъм с тежка (и често незаслужена) критика. И въпреки че ми става много неприятно от неговите думи, често благодарение на тях осъзнавам болезнената реалност.

Та точно във времената, когато обичах много да пиша и споделям с публиката своите мисли и идеи, когато успях да вляза в Топ 20 на класацията TopBlogLog, която беше доста авторитетна навремето (а може би и сега), той обичаше да казва:

Това, че си известен блогър и си популярен във Фейсбук нищо не значи.

Обидно звучи. Но се оказа вярно.

Блогърската слава се оказа много преходно нещо. Да, гъделичка егото, но нищо полезно не носи.

Блогърска слава

Веднъж ме срещна един читател на стадиона в Каварна след един рок концерт. Чувам зад гърба си вик: „Майк! Майк Рам!“ Обръщам се и виждам непознат човек. После той ми сподели, че ми е бил верен читател и виртуален приятел. Почувствах се като звезда.

Има още

Posted in Блогове | Tagged , , , , , , | 13 коментара

Усмивката на Милко Калайджиев – извор на вдъхновение и добро настроение

Милко Калайджиев

Преди известно време попаднах на Фейсбук страницата, наречена Една и съща снимка на Милко Калайджиев всеки ден. В първия момент не повярвах на очите си – тези хора действително публикуват тази снимка на Милко Калайджиев всеки ден и това е всичко, което правят!

Ефектът, обаче, е поразителен!

Първо, самият аз страшно много се забавлявах, докато скролирах из публикациите. Независимо, че те представляват просто една и съща снимка на бай Милко, в мен постоянно се пораждаха различни емоции, като в един момент вече избухнах в неудържим смях. Не знам защо, но гледането на стотици еднакви публикации с една и съща снимка, ме накара да да се почувствам много добре – сякаш бях попаднал на някаква група за психическо лечение чрез смехотерапия🙂

Снимката на Милко Калайджиев толкова много ми харесва, че станах фен на страницата и всеки ден, когато я видя, ми става едно готино. Това ми повдига настроението за деня и ми носи много позитивни емоции.

Нерядко я споделям на стената си, за да предам това положително настроение и на моите приятели.

Но онзи ден се случи нещо интересно: мои Фейсбук приятели започнаха да се възмущават, че съм предал „правата вяра“, споделяйки снимки на този „мазен чалгаджия“. Хубаво, аз съм известен с това, че обичам по-тежката рок музика, но защо трябва да мразя чалгата и конкретно Милко Калайджиев?

Има още

Posted in Музика, Общество и нрави | Tagged , , , , , | 3 коментара

Fast food или бързо хранене? Изгубени в превода

Fast Food

Редовното писане в блога е като редовното ходене на фитнес

казва Васи Вълчанова. И ако си спрял за известно време, възстановяването на старите навици става особено трудно. Чак е болезнено.

Но аз реших, че е време да започна да пиша отново, пък било и за не много важни неща. Темата на този пост ми дойде случайно – от поредната статия за вредата от бързото хранене. То, че бързото хранене си е вредно – вредно е. Едва ли някой би спорил за това. Има две причини да го критикуват специалистите: едната е, че когато човек се храни бързо не усеща удоволствието от храненето и не усеща навреме кога се е наял. Това е една от най-честите причини за преяждане, а оттам и за затлъстяване. Повярвайте ми – знам от личен опит!

Втората причина е, че съставките на повечето храни, които се предлагат в съответните заведения за бързо хранене, не са от най-качествените. Първо, съдържат прекалено много въглехидрати и мазнини, а са бедни на белтъчини и витамини, и второ, съдържат твърде много консерванти, които са си чиста отрова за организма. Тук не съм особено компетентен да давам мнение, но щом именити специалисти като Джейми Оливър доказват, че храната в тези заведения е вредна, сигурно наистина е така.

Аз, обаче, като специалист по думите, много се дразня от преводи, които са объркващи и подвеждащи. Оригиналният израз, който се популяризира в Америка през 50-те години на миналия век, е Fast Food, който буквално означава „бърза храна“, а смисълът му е „храна, която се приготвя и сервира бързо“. Идеята за бързата храна се развива масово след Втората световна война, когато животът започва да се възражда с висока скорост – бизнесът се развива, капитализмът навлиза в своя апогей и работодателите не могат да позволят на своите служители да се помотват много-много в обедната си почивка. Хората имат малко време за храна и то трябва да се оползотвори ефективно. Така на помощ идват ресторантите за бърза храна, които обещават бързо приготвяне и сервиране, като в същото време храната е топла и вкусна.

Тук фокусът е върху бързото приготвяне на храната.

Разбира се, не всички успяват. Има една верига заведения, която съм посещавал във Франция – казва се Quick. Но за съжаление, никак не може да оправдае името си (в превод: бързи). Там съм чакал най-дълго, докато ми приготвят сандвича.

Има още

Posted in Изгубени в превода | Tagged , , , , , , , , | има 1 коментар

Важна ли е онлайн репутацията или „всяко чудо е за три дни“ – интервю с Момчил Марчев

Момчил Марчев

ORM или Управление на онлайн репутация е относително нова за страната ни услуга и напоследък става все по-модерна, все повече чуваме за нея. Затова днес ви представям записа от един разговор, който проведох с Момчил Марчев от О Ди Ес – специалист по дигитален маркетинг и управление на онлайн репутацията, – за да сподели малко повече за тази дисциплина.

Здравей, Момчил! Радвам се да се срещнем отново и да ми разкажеш за онлайн репутацията.

Здравей Майк, пак тая прекрасна усмивка, за мен е удоволствие винаги да говоря с теб.
С нетърпение очаквам твоите soft skills курсове, където да разкриеш твоята профилактика на духа и трика с разпределението на енергията за деня – за много хора предполагам си легенда с магията за винаги тоталното добро излъчване.

Благодаря. Сподели сега с моите читатели какво е това животно „Управление на онлайн репутацията“ и има ли то почва у нас?

Като кратка дефиниция – Управление на онлайн репутация е процес на мониторинг и проучване на това, което другите хора мислят и говорят за вас и бизнеса ви в дигитална среда; след изграждане на систематика и стратегия, въз основа на анализ се предприемат действия за гарантиране на консенсус, между фирмата и клиентите й и се работи до ясен превес на положителния изказ за нея.

Делене едно (по навременност): репутацията бива превантивна, кризисна и черна. За съжаление у нас, превантивната е в паралел със здравеопазването ни, завидно зле, десетки пъти по ниска от нормалните държави, с нормален индустриален дух и положителен търговски баланс, бедни сме си и не се себеуважаваме.

online_reputation_management

Репутационните тролосили, само в криза, неумело, тромаво и на принципа „Видяла жабата, че подковават коня, та подала и тя крак“, включая политическата. А същевременно имаме обаждания от западни компании, които искат да пробият на BG пазара, които не започват офанзивен маркетинг, без преди това да е трасиран пътя им от превантивни ePR действия. Да, PR-а изпреварва маркетинга в наше време и то най-вече в мрежата, където все повече се формира мнение, познаване, че и ангажираност към бранд (гъвкавостта на средата WEB 2.0 предполага това като правилно поведение).

Има още

Posted in Гост-автори, Общество и нрави | Tagged , , , , , , , | Вашият коментар

Дилемата на обслужването: къде е проблемът?

техническа поддръжка

Онзи ден ми се повреди стационарния телефон и имах възможността да се сблъскам за пореден път с родното обслужване на службите по поддръжка. Това ми припомни и други подобни случки и ме накара да се замисля за начина, по който разсъждават много компании и специалисти и за отношението им към клиента.

Когато се обадих на поддръжката, ми казаха, че първо ще опитат да открият и да оправят проблема дистанционно, но ако се наложи, ще дойдат и у нас, за да видят дали не е локален.

Разбира се, не ми се обадиха дали са правили опити за оправяне дистанционно, а направо си дойдоха у нас. Майсторът първо потърси кабелите в апартамента ми с идеята, че аз нещо съм човъркал по тях. След това, като видя, че всичко е изрядно, потърси таблото на етажа. Естествено, и там нямаше никакъв проблем, затова поиска ключовете от таблото в блока. Потърсихме човека, който отговаря за това табло и държи ключа от него, специалистът го провери и се оказа, че и там няма проблем. Най-накрая каза, че ще отиде в главното разпределително табло на квартала и ще види какво е положението там.

Така и не разбрах какво беше положението, но телефонът ми беше оправен и заработи отново.

И тук възникнаха моите прости въпроси:

Защо не започна проверката от главното табло, което е изцяло под негов контрол и изобщо нямаше да се налага да губи нито моето, нито на съседа време, нито пък да ми влиза в къщата, да ми разглобява кабелната инсталация и да внася смут в моя живот? Защо беше необходимо изобщо да идва в нашия блок, при положение, че проблемът беше извън него и можеше да бъде открит още от самото начало?

За мен отговорът е един: защото специалистът никога не допуска, че грешката може да е в неговия двор. Винаги предполага, че клиентът, понеже е глупав и технически неграмотен, е повредил нещата и сега лъже, че нищо не е правил. Затова, първо трябва да види какви бели е натворил клиентът и едва най-накрая, когато се изчерпят всички възможни варианти, се проверява дали повредата не е в нашия телевизор.

Има още

Posted in Обслужване | Tagged , , , , | 4 коментара

Силен, по-силен, най-силен

Одисей и сирените

Случвало ли ви се е да изпиете цяла бутилка водка? А да се похвалите с това?

Естествено, всеки се хвали със способностите си да погълне големи количества алкохол. Или пък, като поостарее, се хвали, че го е можел като млад.

Четох биографии на известни музиканти и почти при всички го има това – колко много алкохол и наркотици са изконсумирали. И даже, когато в един момент започнат да усещат унищожителното въздействие на алкохола, цигарите и дрогата, такива хора често си спомнят с умиление за онези времена, когато са имали силен и здрав организъм, който е можел да понесе всичко това.

Така ми хрумна, че за мнозина това е начин да демонстрират своята сила – силата на тялото, силата на здравия организъм, който може да понесе големи натоварвания, все едно, че нищо не е било.

Разбира се, това е заблуда. Естествено, че има нещо. И това нещо руши твоя организъм. Идва време, болестите започват да се обаждат една след друга и тогава му идва „другия акъл“, който му казва, че трябва да живее здравословно, да се движи повече, да яде по-малко, да не се докосва до алкохол и цигари, защото току-виж някой орган вземе, та откаже да работи.

И тук идва второто ниво на силата. Хората, които преживяват тази промяна, решават, че ако проявиш волята да не близваш алкохол, с това демонстрираш по-голяма сила – силата на волята и на характера.

Според мен, обаче, тази сила е продиктувана от страх. Страхът, че ако отстъпиш, дори малко, лошите навици отново ще те завладеят и ти ще се хлъзнеш по надолнището на порока. Тази сила е предизвикана от чувството за слабост.

Има още

Posted in Лични | Tagged , , , , | има 1 коментар