The Man On The Silver Mountain

Положителното мислене е тема, която здраво се експлоатира вече повече от век. Някои американски автори като Норман Винсънт Пийл са написали книги, от които се продават милионни тиражи и в които ни убеждават как положителното мислене може да направи чудеса в нашия живот. Други пък (български учени-скептици) ни обясняват, че положителното мислене е вредно за нашия живот, защото ни създава нереалистични нагласи. А трети, като Иво Сиромахов, просто си правят майтап с всичко това и пак успяват да продават своите книги.

Какво е всъщност положителното мислене и за какво може да ни бъде полезно?

Положителното мислене може да се разглежда в две посоки:

1. Да гледаме позитивно на това, което ни се е случило (поглед към миналото) и това да ни мотивира да продължим да преследваме своите цели и мечти.
2. Да гледаме с вяра в бъдещето и това да ни мотивира да работим по-усилено за постигането на нашите цели.

Забелязахте ли това, което се повтаря?

Точно така. Положителното мислене е инструмент, който ни мотивира към действие. Никой никъде не е казал, че положителното мислене е лежане по гръб и безцелно мечтателстване.

Много хора у нас, поради вродения си песимизъм, смятат, че позитивното мислене е да си сложиш розови очила и да спреш да забелязваш реалността. Това са пълни глупости! Никой никога не е казвал, че позитивното мислене е да се отдадеш на илюзии и да се откажеш да виждаш реалния живот. Това правят наркоманите, но това не е позитивно мислене. Това просто е бягство от действителността.

Много е лесно да критикуваш дадена позиция или даден термин, като вземеш напълно погрешно негово описание. Това е все едно да кажеш, че спортът е вреден, понеже спортът е футбол, а във футбола основната цел е да счупиш краката на противника. Тъпо, нали?

Днес гледах (за пореден път) един филм, който е чудесна илюстрация на погрешното схващане за позитивно мислене. Филмът се казва Open Water и го наричат независим, макар че по-правилно е да е нарече аматьорски. Въпреки краткото си времетраене от 1:16 часа, филмът е доста бавен и скучен, така че човек трябва да се зареди с воля и търпение да го изгледа, но си струва, като храна за размисъл.

(Тук следват спойлери, така че ако искате филмът да бъде изненада за вас, първо може да го изгледате. А може и просто да прочетете моите коментари, тъй като гледането съвсем не е задължително, според мен 🙂 )

Има още →

Майка ми беше хубава жена. В моите очи даже беше красива. Беше и добра майка, защото обичаше децата си. Любовта й се изразяваше по доста странен начин и това винаги ме е обърквало – тя се страхуваше постоянно, че може да ни се случи нещо лошо. Когато бях по-млад се дразнех от това и си мислех, че ми няма доверие, че ме смята за неуспял, за неудачник. И до днес ми се случва при някакъв неуспех да си мисля, че причината е в мен и че просто съм некадърен.

Сега обаче започвам да разбирам, че тя ни е обичала много, но е била обзета от някакъв страх, който сякаш е парализирал майчинските й инстинкти и я е карал да губи вяра в успеха на децата си. Може това да е дошло от времената на комунизма, в които внушаваха на хората, че техните деца са родени да бъдат войници и да служат на делото на Партията, и че не трябва да ги обгръщаш с любов и нежност, защото така се разглезват.

Вероятно самата тя се е чувствала неуверена в този живот, а когато настъпи голямата промяна през 89-та, всичко се обърна наопаки и заедно с много други хора от нейното поколение се видя в шок на една зряла възраст от 45 години.

Аз обичах да споря с нея. Понякога доста остро. Мислех си, че не ме разбира и не ми вярва. Мислех си, че нещо трябва да й доказвам. Че съм умен и кадърен и че мога да постигна някакви успехи в живота и в работата. Днес разбирам, че нищо такова не е било нужно. Нужно е било само да я разбирам и да й покажа, че и аз я обичам.

Майка ми си отиде преди 8 години. Не можах да го приема. Бях гневен на съдбата, че ми я отне и вече не можех да й покажа как се развивам и какви успехи постигам. Някога си мислех, че това е най-важното – да градя кариера, да постигам материални придобивки, да бъда популярен в обществото. Сега това вече няма почти никакво значение за мен.

Работя това, което обичам и това ме прави щастлив; животът ми не е лесен, но не се оплаквам, защото виждам, че всеки човек си има своите проблеми и своите трудности. Не бих искал да го заменя с нечий друг живот. Какво мислят другите за мен слабо ме вълнува. Важното е да имам подкрепата на близките си и да имам възможността и аз да им помагам. Единственото, което има значение за мен, е да имам до себе си семейството си и да мога да ги обичам. Щастлив съм, че имам две прекрасни дъщери и жена, с която се обичаме безусловно. Какво повече му трябва на човека?

Майка ми ми липсва. Все повече и повече. Не за да споря с нея и не защото имам нещо да й доказвам. Просто ми липсва нейната любов.

Животът е много кратък и постоянно ни занимава с дребни и неважни неща. Понякога толкова силно си отклоняваме вниманието от важните неща, че отдаваме всичкото си време на занимаване с дреболии. А важните неща са малко – вашите мечти, вашето щастие, вашето здраве и любовта към вашите близки. Обичайте близките си, докато ги имате до вас! Животът е кратък.

Вярвате ли, че с напредъка на технологиите работата за хората ще става все по-малко и в съвсем близко бъдеще (например до 10 години) хората масово ще започнат да работят по-малко?

Този въпрос беше поставен в едно видео, публикувано в пост от блога на JobTiger и авторът убедено вярваше, че такова светло бъдеще ни предстои.

Аз съм доста по-скептичен.

Погледнете историята на фантастичната литература (интересно защо я наричат научна фантастика, при положение, че друг вид фантастика няма?) Авторите от различни времена са се възхищавали на техническите постижения на човечеството и винаги са вярвали, че напредъкът на технологиите ще определи развитието на обществото. Знаете ли от колко десетилетия се е вярвало, че хората ще летят с лични летателни апарати, а ние в последните сто години продължаваме да се придвижваме с автомобили на колела, които горят петрол и за да получиш разрешително трябва да минеш през специални курсове? Но даже и това не е достатъчно да спре убийствата по пътищата.

Защото хората не се развиват толкова бързо, колкото се развиват технологиите. Нито в индивидуално в нравствено отношение, нито групово – като социум. Все сме същите идиоти и робуваме на едни и същи емоции – алчност, страх, гордост, егоизъм.

Факт е, че преди няколко века 90% от населението са се занимавали с работа по прехраната – селскостопански труд. Днес с производство в развитите страни се занимават едва около 15% от хората, а с производство на храна – 3-5%. Което означава, че всички останали хора се занимават с услуги, които не са от жизнено важно значение за човечеството. Значи бихме могли да работим по-малко? Истината обаче е, че хората работят все повече и повече. Защо се получава това?

Има още →

Решил съм отново да пиша, но блогърското вдъхновение идва трудно. Затова и чета разни писателски блогове, където попадам от време на време на интересни упражнения по творческо писане. Една от задачките ми хареса и се макар че не я изпълних, както беше по изискване (трябваше да напиша само 350 думи по зададената картинка), от нея излезе един по-големичък разказ, който представям на вашето внимание. Идеята беше да се разкаже защо и къде бяга булката от снимката. Далеч съм от мисълта да се наричам писател, така че в коментарите под поста можете да ме критикувате и хейтите на воля 🙂

Булката беглец

– Ох, още малко, още малко! Чакай, не тръгвай още! Ох, дано да успея да го хвана!

Двадесет и четири годишната Жана бягаше към гарата, стиснала малък мукавен куфар в ръка, облечена в бяла сватбена рокля и обула дълбоки боти на бос крак. Беше си сложила тъмни очила, но тук така или иначе никой не я познаваше.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите – мислите й бяха спрели. Усещаше само пулсирането на кръвта в ушите си и тупкането на ботите по влажната платформа.

На перона стоеше началникът Стойчев, който на практика изпълняваше всички функции в тази малка селска гара. Вече беше вдигнал палката със зеления цвят, когато я видя да тича по перона и поклати укорително глава: „Какви щуротии правят днес младите – да закъснееш за собствената си сватба!“.

Отвори вратата на вагона и й подаде ръка да се качи. Жана пропълзя нагоре със сетни сили и дори не можа да му благодари. Стойчев затвори вратата и потупа вагона с ръка, точно в момента, в който влакът потегли към столицата.

Жана влезе във вагона и видя, че беше без купета, а само със седалки, разделени на сепарета. За щастие, влакът не беше много пълен – толкова рано сутринта хората явно още спяха. Лесно успя да си намери свободно сепаре и се тръшна на седалката, все още дишайки дълбоко.

С нормализирането на дишането й и успокояването на сърцето, започнаха да идват и мисли, които можеше да осъзнае. Какво беше направила? Беше избягала от човека, който щеше да й стане съпруг. И защо?

Последният месец беше като някаква магия. Едва сега всичко започна да й се превърта като кино лента в главата.

Васко беше чаровник. Срещнаха се на купон, където я беше завела приятелката й Еми и веднага се забелязаха. Той беше гладко обръснат, облечен с карирана риза и дънки, и каубойският му вид веднага й направи впечатление.

– Само високите ботуши с остри върхове ти липсват – му каза тя, когато го заговори и посегна да се чукне с него с бутилка бира.

– С тях не е удобно да се ходи по паркет – с усмивка й отговори той.

– Ама имаш ли верно такива ботуши? Ти да не си истински каубой?

– Естествено, че имам! – отговори и той още по-ухилен. – Не съм точно каубой, защото не гледам крави, а коне, но си имам ферма в планината и умея да яздя.

– Уау, не знаех, че има още такива екземпляри!

– Има и си живеем доста добре – чист въздух, движение, естествена храна. Спокоен и благодатен живот! Искаш ли да ти покажа?

Има още →

Жюстин Томс е един от доайените на българското блогърство. Тя е един от първите хора, които задвижиха българското онлайн общество и продължава да пише активно в блога си и до днес, за което й се прекланям.

Тя публикува интересен пост за това кои са известните български блогъри, в който не дава пряк отговор на този въпрос, а постава критериите, по които да разпознаваме тези субекти.

Аз пък искам да споделя какво значение има това за мен.

Някога, през 2007 г., когато започнах да пиша в своите блогове, с трепет бих се надявал да ме включат в подобен списък на най-известните блогъри. Детската ми мечта беше да стана актьор и може би цял живот съм търсил някаква форма на известност. Имам обаче един приятел, с когото имаме и делови взаимоотношения, и той много често обича да охлажда моя ентусиазъм с тежка (и често незаслужена) критика. И въпреки че ми става много неприятно от неговите думи, често благодарение на тях осъзнавам болезнената реалност.

Та точно във времената, когато обичах много да пиша и споделям с публиката своите мисли и идеи, когато успях да вляза в Топ 20 на класацията TopBlogLog, която беше доста авторитетна навремето (а може би и сега), той обичаше да казва:

Това, че си известен блогър и си популярен във Фейсбук нищо не значи.

Обидно звучи. Но се оказа вярно.

Блогърската слава се оказа много преходно нещо. Да, гъделичка егото, но нищо полезно не носи.

Веднъж ме срещна един читател на стадиона в Каварна след един рок концерт. Чувам зад гърба си вик: „Майк! Майк Рам!“ Обръщам се и виждам непознат човек. После той ми сподели, че ми е бил верен читател и виртуален приятел. Почувствах се като звезда.

Има още →

Преди известно време попаднах на Фейсбук страницата, наречена Една и съща снимка на Милко Калайджиев всеки ден. В първия момент не повярвах на очите си – тези хора действително публикуват тази снимка на Милко Калайджиев всеки ден и това е всичко, което правят!

Ефектът, обаче, е поразителен!

Първо, самият аз страшно много се забавлявах, докато скролирах из публикациите. Независимо, че те представляват просто една и съща снимка на бай Милко, в мен постоянно се пораждаха различни емоции, като в един момент вече избухнах в неудържим смях. Не знам защо, но гледането на стотици еднакви публикации с една и съща снимка, ме накара да да се почувствам много добре – сякаш бях попаднал на някаква група за психическо лечение чрез смехотерапия 🙂

Снимката на Милко Калайджиев толкова много ми харесва, че станах фен на страницата и всеки ден, когато я видя, ми става едно готино. Това ми повдига настроението за деня и ми носи много позитивни емоции.

Нерядко я споделям на стената си, за да предам това положително настроение и на моите приятели.

Но онзи ден се случи нещо интересно: мои Фейсбук приятели започнаха да се възмущават, че съм предал „правата вяра“, споделяйки снимки на този „мазен чалгаджия“. Хубаво, аз съм известен с това, че обичам по-тежката рок музика, но защо трябва да мразя чалгата и конкретно Милко Калайджиев?

Има още →