The Man On The Silver Mountain

Положителното мислене е тема, която здраво се експлоатира вече повече от век. Някои американски автори като Норман Винсънт Пийл са написали книги, от които се продават милионни тиражи и в които ни убеждават как положителното мислене може да направи чудеса в нашия живот. Други пък (български учени-скептици) ни обясняват, че положителното мислене е вредно за нашия живот, защото ни създава нереалистични нагласи. А трети, като Иво Сиромахов, просто си правят майтап с всичко това и пак успяват да продават своите книги.

Какво е всъщност положителното мислене и за какво може да ни бъде полезно?

Положителното мислене може да се разглежда в две посоки:

1. Да гледаме позитивно на това, което ни се е случило (поглед към миналото) и това да ни мотивира да продължим да преследваме своите цели и мечти.
2. Да гледаме с вяра в бъдещето и това да ни мотивира да работим по-усилено за постигането на нашите цели.

Забелязахте ли това, което се повтаря?

Точно така. Положителното мислене е инструмент, който ни мотивира към действие. Никой никъде не е казал, че положителното мислене е лежане по гръб и безцелно мечтателстване.

Много хора у нас, поради вродения си песимизъм, смятат, че позитивното мислене е да си сложиш розови очила и да спреш да забелязваш реалността. Това са пълни глупости! Никой никога не е казвал, че позитивното мислене е да се отдадеш на илюзии и да се откажеш да виждаш реалния живот. Това правят наркоманите, но това не е позитивно мислене. Това просто е бягство от действителността.

Много е лесно да критикуваш дадена позиция или даден термин, като вземеш напълно погрешно негово описание. Това е все едно да кажеш, че спортът е вреден, понеже спортът е футбол, а във футбола основната цел е да счупиш краката на противника. Тъпо, нали?

Днес гледах (за пореден път) един филм, който е чудесна илюстрация на погрешното схващане за позитивно мислене. Филмът се казва Open Water и го наричат независим, макар че по-правилно е да е нарече аматьорски. Въпреки краткото си времетраене от 1:16 часа, филмът е доста бавен и скучен, така че човек трябва да се зареди с воля и търпение да го изгледа, но си струва, като храна за размисъл.

(Тук следват спойлери, така че ако искате филмът да бъде изненада за вас, първо може да го изгледате. А може и просто да прочетете моите коментари, тъй като гледането съвсем не е задължително, според мен 🙂 )

Има още →

Майка ми беше хубава жена. В моите очи даже беше красива. Беше и добра майка, защото обичаше децата си. Любовта й се изразяваше по доста странен начин и това винаги ме е обърквало – тя се страхуваше постоянно, че може да ни се случи нещо лошо. Когато бях по-млад се дразнех от това и си мислех, че ми няма доверие, че ме смята за неуспял, за неудачник. И до днес ми се случва при някакъв неуспех да си мисля, че причината е в мен и че просто съм некадърен.

Сега обаче започвам да разбирам, че тя ни е обичала много, но е била обзета от някакъв страх, който сякаш е парализирал майчинските й инстинкти и я е карал да губи вяра в успеха на децата си. Може това да е дошло от времената на комунизма, в които внушаваха на хората, че техните деца са родени да бъдат войници и да служат на делото на Партията, и че не трябва да ги обгръщаш с любов и нежност, защото така се разглезват.

Вероятно самата тя се е чувствала неуверена в този живот, а когато настъпи голямата промяна през 89-та, всичко се обърна наопаки и заедно с много други хора от нейното поколение се видя в шок на една зряла възраст от 45 години.

Аз обичах да споря с нея. Понякога доста остро. Мислех си, че не ме разбира и не ми вярва. Мислех си, че нещо трябва да й доказвам. Че съм умен и кадърен и че мога да постигна някакви успехи в живота и в работата. Днес разбирам, че нищо такова не е било нужно. Нужно е било само да я разбирам и да й покажа, че и аз я обичам.

Майка ми си отиде преди 8 години. Не можах да го приема. Бях гневен на съдбата, че ми я отне и вече не можех да й покажа как се развивам и какви успехи постигам. Някога си мислех, че това е най-важното – да градя кариера, да постигам материални придобивки, да бъда популярен в обществото. Сега това вече няма почти никакво значение за мен.

Работя това, което обичам и това ме прави щастлив; животът ми не е лесен, но не се оплаквам, защото виждам, че всеки човек си има своите проблеми и своите трудности. Не бих искал да го заменя с нечий друг живот. Какво мислят другите за мен слабо ме вълнува. Важното е да имам подкрепата на близките си и да имам възможността и аз да им помагам. Единственото, което има значение за мен, е да имам до себе си семейството си и да мога да ги обичам. Щастлив съм, че имам две прекрасни дъщери и жена, с която се обичаме безусловно. Какво повече му трябва на човека?

Майка ми ми липсва. Все повече и повече. Не за да споря с нея и не защото имам нещо да й доказвам. Просто ми липсва нейната любов.

Животът е много кратък и постоянно ни занимава с дребни и неважни неща. Понякога толкова силно си отклоняваме вниманието от важните неща, че отдаваме всичкото си време на занимаване с дреболии. А важните неща са малко – вашите мечти, вашето щастие, вашето здраве и любовта към вашите близки. Обичайте близките си, докато ги имате до вас! Животът е кратък.

Вярвате ли, че с напредъка на технологиите работата за хората ще става все по-малко и в съвсем близко бъдеще (например до 10 години) хората масово ще започнат да работят по-малко?

Този въпрос беше поставен в едно видео, публикувано в пост от блога на JobTiger и авторът убедено вярваше, че такова светло бъдеще ни предстои.

Аз съм доста по-скептичен.

Погледнете историята на фантастичната литература (интересно защо я наричат научна фантастика, при положение, че друг вид фантастика няма?) Авторите от различни времена са се възхищавали на техническите постижения на човечеството и винаги са вярвали, че напредъкът на технологиите ще определи развитието на обществото. Знаете ли от колко десетилетия се е вярвало, че хората ще летят с лични летателни апарати, а ние в последните сто години продължаваме да се придвижваме с автомобили на колела, които горят петрол и за да получиш разрешително трябва да минеш през специални курсове? Но даже и това не е достатъчно да спре убийствата по пътищата.

Защото хората не се развиват толкова бързо, колкото се развиват технологиите. Нито в индивидуално в нравствено отношение, нито групово – като социум. Все сме същите идиоти и робуваме на едни и същи емоции – алчност, страх, гордост, егоизъм.

Факт е, че преди няколко века 90% от населението са се занимавали с работа по прехраната – селскостопански труд. Днес с производство в развитите страни се занимават едва около 15% от хората, а с производство на храна – 3-5%. Което означава, че всички останали хора се занимават с услуги, които не са от жизнено важно значение за човечеството. Значи бихме могли да работим по-малко? Истината обаче е, че хората работят все повече и повече. Защо се получава това?

Има още →

Решил съм отново да пиша, но блогърското вдъхновение идва трудно. Затова и чета разни писателски блогове, където попадам от време на време на интересни упражнения по творческо писане. Една от задачките ми хареса и се макар че не я изпълних, както беше по изискване (трябваше да напиша само 350 думи по зададената картинка), от нея излезе един по-големичък разказ, който представям на вашето внимание. Идеята беше да се разкаже защо и къде бяга булката от снимката. Далеч съм от мисълта да се наричам писател, така че в коментарите под поста можете да ме критикувате и хейтите на воля 🙂

Булката беглец

– Ох, още малко, още малко! Чакай, не тръгвай още! Ох, дано да успея да го хвана!

Двадесет и четири годишната Жана бягаше към гарата, стиснала малък мукавен куфар в ръка, облечена в бяла сватбена рокля и обула дълбоки боти на бос крак. Беше си сложила тъмни очила, но тук така или иначе никой не я познаваше.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите – мислите й бяха спрели. Усещаше само пулсирането на кръвта в ушите си и тупкането на ботите по влажната платформа.

На перона стоеше началникът Стойчев, който на практика изпълняваше всички функции в тази малка селска гара. Вече беше вдигнал палката със зеления цвят, когато я видя да тича по перона и поклати укорително глава: „Какви щуротии правят днес младите – да закъснееш за собствената си сватба!“.

Отвори вратата на вагона и й подаде ръка да се качи. Жана пропълзя нагоре със сетни сили и дори не можа да му благодари. Стойчев затвори вратата и потупа вагона с ръка, точно в момента, в който влакът потегли към столицата.

Жана влезе във вагона и видя, че беше без купета, а само със седалки, разделени на сепарета. За щастие, влакът не беше много пълен – толкова рано сутринта хората явно още спяха. Лесно успя да си намери свободно сепаре и се тръшна на седалката, все още дишайки дълбоко.

С нормализирането на дишането й и успокояването на сърцето, започнаха да идват и мисли, които можеше да осъзнае. Какво беше направила? Беше избягала от човека, който щеше да й стане съпруг. И защо?

Последният месец беше като някаква магия. Едва сега всичко започна да й се превърта като кино лента в главата.

Васко беше чаровник. Срещнаха се на купон, където я беше завела приятелката й Еми и веднага се забелязаха. Той беше гладко обръснат, облечен с карирана риза и дънки, и каубойският му вид веднага й направи впечатление.

– Само високите ботуши с остри върхове ти липсват – му каза тя, когато го заговори и посегна да се чукне с него с бутилка бира.

– С тях не е удобно да се ходи по паркет – с усмивка й отговори той.

– Ама имаш ли верно такива ботуши? Ти да не си истински каубой?

– Естествено, че имам! – отговори и той още по-ухилен. – Не съм точно каубой, защото не гледам крави, а коне, но си имам ферма в планината и умея да яздя.

– Уау, не знаех, че има още такива екземпляри!

– Има и си живеем доста добре – чист въздух, движение, естествена храна. Спокоен и благодатен живот! Искаш ли да ти покажа?

Има още →