Положителното мислене – истина и заблуди

Положително мислене / Open Water

Положителното мислене е тема, която здраво се експлоатира вече повече от век. Някои американски автори като Норман Винсънт Пийл са написали книги, от които се продават милионни тиражи и в които ни убеждават как положителното мислене може да направи чудеса в нашия живот. Други пък (български учени-скептици) ни обясняват, че положителното мислене е вредно за нашия живот, защото ни създава нереалистични нагласи. А трети, като Иво Сиромахов, просто си правят майтап с всичко това и пак успяват да продават своите книги.

Какво е всъщност положителното мислене и за какво може да ни бъде полезно?

Положителното мислене може да се разглежда в две посоки:

  1. Да гледаме позитивно на това, което ни се е случило (поглед към миналото) и това да ни мотивира да продължим да преследваме своите цели и мечти.
  2. Да гледаме с вяра в бъдещето и това да ни мотивира да работим по-усилено за постигането на нашите цели.

Забелязахте ли това, което се повтаря?

Точно така. Положителното мислене е инструмент, който ни мотивира към действие. Никой никъде не е казал, че положителното мислене е лежане по гръб и безцелно мечтателстване.

Много хора у нас, поради вродения си песимизъм, смятат, че позитивното мислене е да си сложиш розови очила и да спреш да забелязваш реалността. Това са пълни глупости! Никой никога не е казвал, че позитивното мислене е да се отдадеш на илюзии и да се откажеш да виждаш реалния живот. Това правят наркоманите, но това не е позитивно мислене. Това просто е бягство от действителността.

Много е лесно да критикуваш дадена позиция или даден термин, като вземеш напълно погрешно негово описание. Това е все едно да кажеш, че спортът е вреден, понеже спортът е футбол, а във футбола основната цел е да счупиш краката на противника. Тъпо, нали?

Днес гледах (за пореден път) един филм, който е чудесна илюстрация на погрешното схващане за позитивно мислене. Филмът се казва Open Water и го наричат независим, макар че по-правилно е да е нарече аматьорски. Въпреки краткото си времетраене от 1:16 часа, филмът е доста бавен и скучен, така че човек трябва да се зареди с воля и търпение да го изгледа, но си струва, като храна за размисъл.

(Тук следват спойлери, така че ако искате филмът да бъде изненада за вас, първо може да го изгледате. А може и просто да прочетете моите коментари, тъй като гледането съвсем не е задължително, според мен 🙂 )

Има още

Advertisements
Posted in Думи, Мъдрости, Успех, Филми | Tagged , , , , | 3 Коментари

Новата рок столица на България?

Рок фестивалът в Каварна стартира преди 11 години като един експеримент, но с годините се утвърди като най-значимото рок събитие в България. Той ни нареди на голямата европейска рок карта и благодарение на него българския фен имаше възможност да види на родна сцена музиканти от световна величина, за които само преди няколко години не можехме и да си помислим, че можем да видим на живо.

Статуята на Дио в Каварна

Самият аз не само на няколко пъти посещавах фестивала като зрител, но и споделих първите си впечатления в няколко блогърски поста. За мен беше неизмеримо щастие да видя легендите Heaven and Hell (бившите Black Sabath с непрежалимия Ronnie James Dio), Manowar, семейните любимци Edguy и класиците от Scorpions, прогресив боговете от Dream Theater. Покрай фестивала два пъти посрещахме слънцето на July Morning, а миналата година имах възможността да видя цялата супер-банда Avantasia с моя любим певец Bob Catley, както и фантастичните прогресив магьосници от Тунис Myrath.

Разбира се, не малка заслуга за това имаше и лично кметът на Каварна Цонко Цонев, на когото благодарните фенове лепнаха с любов почетната тила „кметъл“. Цонко не само участваше дейно в организирането на фестивала, но и украси блоковете в централната част на града с портрети на любимите ни рок-звезди, и издигна първата в света статуя на великия Рони Джеймс Дио в парка в Каварна.

Е, всяко хубаво нещо си има своя край. На последните местни избори, гражданите на Каварна решиха да изберат представителката на БСП Нина Ставрева, която изрази противоречиво отношение към статута на Каварна като рок-столица и която с течение на времето показа, че няма намерение да поддържа фестивала в досегашния му вид.

Поредният скандал възникна тези дни с решението й да продаде на търг колата, с която често са били превозвани рок-звездите, участвали във фестивала, и с последвалото й изказване, че техните автографи, с които е изпъстрена колата отвътре, били увреждане на общинска собственост. Едва ли не, хора като Alice Cooper, Glenn Hughes, Joe Lynn Turner, Joey DeMayo и банди като Scorpions и Deep Purple трябва да бъдат съдени и глобени за това, че са „осквернили“ общиския автомобил!

колата с автографи в Каварна

Разбира се, на медиите това им е работата – да раздухват скандали и така да привличат повече читатели и зрители. Аз, като рок фен имам съвсем други грижи. мен ме вълнуват други въпроси:

  • Ще има ли рок-фестивал, на който да видя и да чуя любими музиканти?
  • Ще продължим ли да си имаме рок-столица? Място, на което да се събираме и да празнуваме любовта си към „праведната“ музика?

И докато повечето хора в социалните и в традиционните медии недоволстват и се гневят, аз искам да ви посоча няколко важни извода, които можем да си направим, и няколко практически въпроса, на които да потърсим решение: Има още

Posted in Разни | Tagged , , , , , | има 1 коментар

Глупав или умен?

разярен лъв

Кой е умен и кой е глупав в днешното общество?

Дали умният е този, който е честен, коректен и се отнася към другите с уважение, или хитрия, използвачът, онзи, който винаги успява да се измъкне сух от водата?

Преди известно време попаднах на една статия във в-к „24 часа“, която се казва Пет навика на глупавите, които умните не притежават. Хората, които ме познават от дълго време и всички вие, които четете този блог, сигурно сте си създали впечатление за мен като позитивен и вярващ в доброто у хората човек. Поне такива коментари съм срещал най-често. И аз самият до скоро се смятах за такъв човек. Но в живота се случват гадости и човек започва да се пита дали вярата в доброто и положителното мислене действително не са една голяма заблуда, която ни пречи да постигнем истински успех в живота.

Тези дни съм обзет от скептицизъм и недоверие, породени от личните ми неуспехи в много от начинанията ми, и от меркантилността на цинизмът, с които се сблъсквам у хората около мен.

Та по този повод реших да коментирам тези 5 неща, които глупавите уж хора правили. На практика, у нас това са стратегии за постигане на успех в българското общество, за които бай ви Ганьо би ви ударил силно по гърба и би възкликнал: „Аферим, бе, келеме!“

1. Да обвиняваш другите за своите грешки

Според автора, това било непрофесионално поведение и такъв човек никога не може да стане лидер на екипа си. Стара истина обаче е, че нападението е най-добрата защита. Когато първи прехвърлите вината върху друг, вече го поставяте него в позиция да се защитава, а всички знаем, че щом някой се обяснява и оправдава, значи е виновен. Тази стратегия винаги те прави безгрешен и когато лайното уцели вентилатора, само ти ще останеш чист и незасегнат. Как може такова поведение да е глупаво?!

Глупавите хора не обичат да поемат отговорност за грешките си. Предпочитат да потънат в самосъжаление или да минат в настъпление, като обвинят някого другиго.

Не бива да забравяме, че поемането на отговорност включва и поемането на вина. Може и да се поучиш от грешките си, но съвсем не е умно да поемаш вината за тях. Много по-умно е да я прехвърлиш на някой друг, който да „опере пешкира“.

2. Винаги да бъдеш прав

Има стара поговорка, която ни убеждава, че по-умният отстъпва. Аз винаги съм постъпвал така и съм се старал да избягвам споровете. И винаги съм губил. Само че у нас губещите никой не ги уважава. Уважават победителите. А победителите са тези, които винаги отстояват правотата си, даже и когато не са прави.

На кого му пука дали си прав или не си?

Важното е да видят, че си силен, настъпателен и неотстъпчив. В крайна сметка, без значение дали това, което отстояваш, е вярно или не, ти ще излезеш победител в спора, а щом другият е отстъпил, значи правият си ти.

Историята я пишат победителите, а те винаги са прави. Значи те са умните, нали?
Има още

Posted in Лични | Tagged , , , , , | 6 Коментари

Законите на роботиката Revisited

Westworld

Снощи гледах поредната серия от сериала Westworld, в която един робот (изкуствено създаден човек) уби истински жив човек. Това ме накара да се сетя за Законите на роботиката, формулирани от Айзък Азимов още през средата на миналия век, защото убийството на човек е грубо нарушение на Първия закон. Азимов, като човек математик, е конструирал законите, воден от принципите на приоритетите. На първо място е човекът (в последствие – човечеството) и по-точно животът на човека, затова и първият закон гласи, че

Роботът не може да причини вреда на човек или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда

Проблемът обаче идва от това, че човекът е същество, което често се настървява срещу своя брат – човека и от това биха възникнали сериозни морални (или по-скоро функционални) конфликти за робота.

Как би трябвало да реагира един робот, ако попадне в ситуация, когато един човек иска да нарани друг човек?

Каквото и да направи – да действа, за да спаси единия или другия, или пък да бездейства – все някой човек ще пострада.

Тук идва моят скромен принос към законите за роботиката. Предлагам да въведем едно допълнение. Всеки човек в ценностната система на робота си има своя приоритет. Най-висок приоритет има неговият собственик. след това са близките, роднините и приятелите на собственика, като този приоритет се програмира преди роботът реално да влезе в експлоатация. Така бихме могли да преформулираме едно Допълнение към Закон номер 1, което да гласи:

В случай на конфликт между двама човеци, чийто живот е взаимно застрашен, роботът с действие или с бездействие трябва да защити живота на човека с по-висок приоритет в неговата ценностна система.

И Допълнение 2:

Ако двамата души, чийто живот е взаимно застрашен, имат еднакъв приоритет, тогава роботът не трябва да се намесва.

Дотук животът животът на индивида сякаш е защитен напълно. Но възниква проблем с животът на големи групи хора.

Как би трябвало да реагира един робот, ако една група хора застрашава живота на друга група хора?

Примери много – една армия срещу друга армия, полиция срещу бунтовници, терористи срещу мирни граждани. Как да разбере роботът чий живот е по-ценен (и по чия преценка?), за да може да реагира правилно в подобна ситуация?

Тук отговорът ми се струва много по-труден.

Има още

Posted in Въпросите на Майк, Общество и нрави, Филми | Tagged , , , | 5 Коментари

Топ 10 на моите любими рок песни

Ritchie Blackmore

От всички празници в календара, посветени на музиката, датата 14 април е много сакрална за мен. Не знам защо точно този ден така се е запечатал в съзнанието ми – дали защото вече се усеща, че пролетта е дошла без съмнение и че всичко живо се подготвя за нов живот, или заради това, че поводът да я чествам всяка година е рождения ден на един от най-великите рок композитори, оставил с творчеството си най-дълбока следа в моята музикална душа още от ранните тинейджърски години.

И така, тази година, на тази светла дата – рожденият ден на Ritchie Blackmore – още в съня ми зазвуча едно парче, което ме зарежда с енергия и сила за работа и което несъмнено заслужава честта да оглави този списък от песни, които карат сърцето ми да тръпне още щом чуя първите им акорди, песни, които раздвижват кръвта ми, карат ме да стана прав, да кача единия крак върху стола, да заема рокаджийска поза и да почна да пея за ужас на съседите.

В този списък песните не са подредени по някакъв специален ред, но поради това, че първата песен ми се яви още в съня, заслужава да бъде поставена и първа в този списък.

Deep Purple – Burn

Тази песен е толкова наситена с енергия, че би могла да вдигне и мъртвец от гроба. Написана в един период, когато групата прави ключова смяна на състава и на звученето си. В един момент, когато са били на върха на славата си, Deep Purple предприемат крачка в нова посока и това определено е носило някакъв сериозен риск за тяхната кариера. За щастие, новите песни са брутално яки, а двамата нови певци – Glenn Hughes и David Coverdale не само покриват всички очаквания на феновете, но и показват нещо ново за стила на хард рока – дует от двама фантастични певци. „Burn“ е песента, в която цялата група показва огромния си талант, невероятните умения за сработване и за синхронизация, както и несломимата си страст към музиката. Истински шедьовър!

Dio – We Rock

Когато чух за първи път тази песен бях в колата на баща ми и щях просто да избухна. Това парче беше истинска атомна бомба! А Данчо Стълбицата го беше представил по радиото точно в момента, в който вторият албум на група Dio излизаше на световния пазар! България вече не беше забутана дупка в ъгъла на социалистическия блок, а истинска съвременна рок държава! (Е, поне имах такива илюзии в младежките си години.)

Един добре сработен състав, един певец във върхова форма – какво повече може да иска един фен!

Europe – The Final Countdown

Още един спомен от ученическите ми години. Всъщност, когато песента набра скорост и стана мега голям хит по радиото, аз вече бях заключен за две години в „родната“ казарма и тази песен звучеше в душата ми като зов за свобода, като обещание за по-добри времена, като инжекция с рок вяра, която ми даваше смелост и издържливост да оцелея сред лудостта около мен и да повярвам в своя здрав разум и в успешното бъдеще, което се очертава пред мен.

Мощна мелодия, яки рифове и обещание за полет.
Има още

Posted in Музика | Tagged , , , , , , , , , , | 5 Коментари

Спомен за майка ми

Майка миМайка ми беше хубава жена. В моите очи даже беше красива. Беше и добра майка, защото обичаше децата си. Любовта й се изразяваше по доста странен начин и това винаги ме е обърквало – тя се страхуваше постоянно, че може да ни се случи нещо лошо. Когато бях по-млад се дразнех от това и си мислех, че ми няма доверие, че ме смята за неуспял, за неудачник. И до днес ми се случва при някакъв неуспех да си мисля, че причината е в мен и че просто съм некадърен.

Сега обаче започвам да разбирам, че тя ни е обичала много, но е била обзета от някакъв страх, който сякаш е парализирал майчинските й инстинкти и я е карал да губи вяра в успеха на децата си. Може това да е дошло от времената на комунизма, в които внушаваха на хората, че техните деца са родени да бъдат войници и да служат на делото на Партията, и че не трябва да ги обгръщаш с любов и нежност, защото така се разглезват.

Вероятно самата тя се е чувствала неуверена в този живот, а когато настъпи голямата промяна през 89-та, всичко се обърна наопаки и заедно с много други хора от нейното поколение се видя в шок на една зряла възраст от 45 години.

Аз обичах да споря с нея. Понякога доста остро. Мислех си, че не ме разбира и не ми вярва. Мислех си, че нещо трябва да й доказвам. Че съм умен и кадърен и че мога да постигна някакви успехи в живота и в работата. Днес разбирам, че нищо такова не е било нужно. Нужно е било само да я разбирам и да й покажа, че и аз я обичам.

Майка ми си отиде преди 8 години. Не можах да го приема. Бях гневен на съдбата, че ми я отне и вече не можех да й покажа как се развивам и какви успехи постигам. Някога си мислех, че това е най-важното – да градя кариера, да постигам материални придобивки, да бъда популярен в обществото. Сега това вече няма почти никакво значение за мен.

Работя това, което обичам и това ме прави щастлив; животът ми не е лесен, но не се оплаквам, защото виждам, че всеки човек си има своите проблеми и своите трудности. Не бих искал да го заменя с нечий друг живот. Какво мислят другите за мен слабо ме вълнува. Важното е да имам подкрепата на близките си и да имам възможността и аз да им помагам. Единственото, което има значение за мен, е да имам до себе си семейството си и да мога да ги обичам. Щастлив съм, че имам две прекрасни дъщери и жена, с която се обичаме безусловно. Какво повече му трябва на човека?

Майка ми ми липсва. Все повече и повече. Не за да споря с нея и не защото имам нещо да й доказвам. Просто ми липсва нейната любов.

Животът е много кратък и постоянно ни занимава с дребни и неважни неща. Понякога толкова силно си отклоняваме вниманието от важните неща, че отдаваме всичкото си време на занимаване с дреболии. А важните неща са малко – вашите мечти, вашето щастие, вашето здраве и любовта към вашите близки. Обичайте близките си, докато ги имате до вас! Животът е кратък.

Posted in Лични | Tagged , , , , | 5 Коментари

Ще работим ли по-малко в бъдеще?

Корпоративно робство

Вярвате ли, че с напредъка на технологиите работата за хората ще става все по-малко и в съвсем близко бъдеще (например до 10 години) хората масово ще започнат да работят по-малко?

Този въпрос беше поставен в едно видео, публикувано в пост от блога на JobTiger и авторът убедено вярваше, че такова светло бъдеще ни предстои.

Аз съм доста по-скептичен.

Погледнете историята на фантастичната литература (интересно защо я наричат научна фантастика, при положение, че друг вид фантастика няма?) Авторите от различни времена са се възхищавали на техническите постижения на човечеството и винаги са вярвали, че напредъкът на технологиите ще определи развитието на обществото. Знаете ли от колко десетилетия се е вярвало, че хората ще летят с лични летателни апарати, а ние в последните сто години продължаваме да се придвижваме с автомобили на колела, които горят петрол и за да получиш разрешително трябва да минеш през специални курсове? Но даже и това не е достатъчно да спре убийствата по пътищата.

Защото хората не се развиват толкова бързо, колкото се развиват технологиите. Нито в индивидуално в нравствено отношение, нито групово – като социум. Все сме същите идиоти и робуваме на едни и същи емоции – алчност, страх, гордост, егоизъм.

Факт е, че преди няколко века 90% от населението са се занимавали с работа по прехраната – селскостопански труд. Днес с производство в развитите страни се занимават едва около 15% от хората, а с производство на храна – 3-5%. Което означава, че всички останали хора се занимават с услуги, които не са от жизнено важно значение за човечеството. Значи бихме могли да работим по-малко? Истината обаче е, че хората работят все повече и повече. Защо се получава това?

Има още

Posted in Общество и нрави | Tagged , , , , , , | 4 Коментари

Творчески напъни: Булката беглец

Решил съм отново да пиша, но блогърското вдъхновение идва трудно. Затова и чета разни писателски блогове, където попадам от време на време на интересни упражнения по творческо писане. Една от задачките ми хареса и се макар че не я изпълних, както беше по изискване (трябваше да напиша само 350 думи по зададената картинка), от нея излезе един по-големичък разказ, който представям на вашето внимание. Идеята беше да се разкаже защо и къде бяга булката от снимката. Далеч съм от мисълта да се наричам писател, така че в коментарите под поста можете да ме критикувате и хейтите на воля 🙂

Булката беглецБулката беглец

– Ох, още малко, още малко! Чакай, не тръгвай още! Ох, дано да успея да го хвана!

Двадесет и четири годишната Жана бягаше към гарата, стиснала малък мукавен куфар в ръка, облечена в бяла сватбена рокля и обула дълбоки боти на бос крак. Беше си сложила тъмни очила, но тук така или иначе никой не я познаваше.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите – мислите й бяха спрели. Усещаше само пулсирането на кръвта в ушите си и тупкането на ботите по влажната платформа.

На перона стоеше началникът Стойчев, който на практика изпълняваше всички функции в тази малка селска гара. Вече беше вдигнал палката със зеления цвят, когато я видя да тича по перона и поклати укорително глава: „Какви щуротии правят днес младите – да закъснееш за собствената си сватба!“.

Отвори вратата на вагона и й подаде ръка да се качи. Жана пропълзя нагоре със сетни сили и дори не можа да му благодари. Стойчев затвори вратата и потупа вагона с ръка, точно в момента, в който влакът потегли към столицата.

Жана влезе във вагона и видя, че беше без купета, а само със седалки, разделени на сепарета. За щастие, влакът не беше много пълен – толкова рано сутринта хората явно още спяха. Лесно успя да си намери свободно сепаре и се тръшна на седалката, все още дишайки дълбоко.

С нормализирането на дишането й и успокояването на сърцето, започнаха да идват и мисли, които можеше да осъзнае. Какво беше направила? Беше избягала от човека, който щеше да й стане съпруг. И защо?

Последният месец беше като някаква магия. Едва сега всичко започна да й се превърта като кино лента в главата.

Васко беше чаровник. Срещнаха се на купон, където я беше завела приятелката й Еми и веднага се забелязаха. Той беше гладко обръснат, облечен с карирана риза и дънки, и каубойският му вид веднага й направи впечатление.

– Само високите ботуши с остри върхове ти липсват – му каза тя, когато го заговори и посегна да се чукне с него с бутилка бира.

– С тях не е удобно да се ходи по паркет – с усмивка й отговори той.

– Ама имаш ли верно такива ботуши? Ти да не си истински каубой?

– Естествено, че имам! – отговори и той още по-ухилен. – Не съм точно каубой, защото не гледам крави, а коне, но си имам ферма в планината и умея да яздя.

– Уау, не знаех, че има още такива екземпляри!

– Има и си живеем доста добре – чист въздух, движение, естествена храна. Спокоен и благодатен живот! Искаш ли да ти покажа?

Има още

Posted in Проза | Tagged , , , , | 9 Коментари

Блясъкът на славата или какво е да си известен блогър

Известен блогър

Жюстин Томс е един от доайените на българското блогърство. Тя е един от първите хора, които задвижиха българското онлайн общество и продължава да пише активно в блога си и до днес, за което й се прекланям.

Тя публикува интересен пост за това кои са известните български блогъри, в който не дава пряк отговор на този въпрос, а постава критериите, по които да разпознаваме тези субекти.

Аз пък искам да споделя какво значение има това за мен.

Някога, през 2007 г., когато започнах да пиша в своите блогове, с трепет бих се надявал да ме включат в подобен списък на най-известните блогъри. Детската ми мечта беше да стана актьор и може би цял живот съм търсил някаква форма на известност. Имам обаче един приятел, с когото имаме и делови взаимоотношения, и той много често обича да охлажда моя ентусиазъм с тежка (и често незаслужена) критика. И въпреки че ми става много неприятно от неговите думи, често благодарение на тях осъзнавам болезнената реалност.

Та точно във времената, когато обичах много да пиша и споделям с публиката своите мисли и идеи, когато успях да вляза в Топ 20 на класацията TopBlogLog, която беше доста авторитетна навремето (а може би и сега), той обичаше да казва:

Това, че си известен блогър и си популярен във Фейсбук нищо не значи.

Обидно звучи. Но се оказа вярно.

Блогърската слава се оказа много преходно нещо. Да, гъделичка егото, но нищо полезно не носи.

Блогърска слава

Веднъж ме срещна един читател на стадиона в Каварна след един рок концерт. Чувам зад гърба си вик: „Майк! Майк Рам!“ Обръщам се и виждам непознат човек. После той ми сподели, че ми е бил верен читател и виртуален приятел. Почувствах се като звезда.

Има още

Posted in Блогове | Tagged , , , , , , | 15 Коментари

Усмивката на Милко Калайджиев – извор на вдъхновение и добро настроение

Милко Калайджиев

Преди известно време попаднах на Фейсбук страницата, наречена Една и съща снимка на Милко Калайджиев всеки ден. В първия момент не повярвах на очите си – тези хора действително публикуват тази снимка на Милко Калайджиев всеки ден и това е всичко, което правят!

Ефектът, обаче, е поразителен!

Първо, самият аз страшно много се забавлявах, докато скролирах из публикациите. Независимо, че те представляват просто една и съща снимка на бай Милко, в мен постоянно се пораждаха различни емоции, като в един момент вече избухнах в неудържим смях. Не знам защо, но гледането на стотици еднакви публикации с една и съща снимка, ме накара да да се почувствам много добре – сякаш бях попаднал на някаква група за психическо лечение чрез смехотерапия 🙂

Снимката на Милко Калайджиев толкова много ми харесва, че станах фен на страницата и всеки ден, когато я видя, ми става едно готино. Това ми повдига настроението за деня и ми носи много позитивни емоции.

Нерядко я споделям на стената си, за да предам това положително настроение и на моите приятели.

Но онзи ден се случи нещо интересно: мои Фейсбук приятели започнаха да се възмущават, че съм предал „правата вяра“, споделяйки снимки на този „мазен чалгаджия“. Хубаво, аз съм известен с това, че обичам по-тежката рок музика, но защо трябва да мразя чалгата и конкретно Милко Калайджиев?

Има още

Posted in Музика, Общество и нрави | Tagged , , , , , | 3 Коментари