The Man On The Silver Mountain

За първи път прочетох романа Алексис Зорбас преди повече от 30 години – в средата на двадесетте си години. Даже май бях гледал първо филма „Зорба гъркът„, който сякаш не успя да ме впечатли толкова силно, колкото книгата, въпреки великолепно изиграните роли на Антъни Куин, Алън Бейтс и Ирини Папас. Може би, защото филмът не успя да разкрие толкова дълбоко образа на главния герой – един невероятен човек, толкова влюбен в живота, толкова отдаден на живеенето, на усещането да бъдеш жив с всяка фибра на тялото и душата си, че, когато четях книгата си представях себе си в неговата роля – безумно смел, готов да се хвърля във всяко предизвикателство и да се отдам на всяко удоволствие, включително и да ям як бой.

Признавам си, че цял живот съм бил фантазьор и съм си представял себе си като герой от някои приключенски роман – пират, рицар или мускетар – отдаден на каузата си, живеещ за честта и за една-единствена любов, заради която е готов да умре.

Е, в живота всичко е много по-прозаично. Когато се втурнеш да си търсиш работа, да водиш деца на училище и да изплащаш ипотека, всичката тази романтика от приключенските романи се изпарява или поне изстива.

Но Зорбас е по-различен. Той не е млад и красив. На около 65 години е – много по-близо до днешната ми възраст, отколкото до отдавна отминалата младост. И въпреки това е здрав, жилав, надъхан и продължава да се наслаждава на живота такъв, какъвто му го поднася Съдбата всяка една минута от него. Може би затова днес се чувствам по-близък до него. И не, вече не искам да съм герой, но пък жаждата ми за живот не е намаляла и на йота. Просто днес съм се научил да се наслаждавам и на най-дребните неща и да бъда благодарен и за най-малките подаръци, които получавам от този живот.

Зорбас прави всичко, с което се захване на 100 процента. При него няма половинчати неща. Ако обича – обича само една жена и й се отдава изцяло, ако яде – яде и пие до припадък. Ако се бие – бие се до смърт за вярата и за каузата си.

Христос възкресе бре, момчето ми! Ех, да имах твоята младост! Море, жени, вино, работа колкото щеш! Да се нахвърляш на което и да е, с главата напред! Да се нахвърляш с главата напред на работата, на виното, на любовта и да не се боиш нито от Бога, нито от дявола! Това ще рече юнак!

Винаги съм му се възхищавал за тази му отдаденост, но никога не съм имал смелостта да се хвърлям с главата напред в такива безумни начинания като неговите. Научен съм на благоразумие, да търся сигурност и безопасност и да не предприемам рискове. Може би този стремеж към сигурност и безопасност ми е внушен от родителите и от обществото – не знам. Знам само, че така животът просто си изтича между пръстите. И ето: ставаш на 58 и осъзнаваш, че съвсем скоро ти предстои пенсиониране, а това никак не е благоприятна перспектива.

Но аз се отнесох настрани. Алексис Зорбас за мен е много ценен пример и в по отноение на това, че захване ли се с едно нещо, не се разсейва с друго. Неговият живот е урок по фокус и концентрация. Всяко нещо с времето си – никакъв мултитаскинг!

Едно по едно, всяко нещо по реда си. Сега пред нас е пилафът – пилаф тогава, и акълът ни. Утре пред нас ще бъде лигнитът – лигнит тогава, и акълът ни. Не работи наполовина, разбра ли?

Преди известно време създадох група във Фейсбук, наречена Пътуващи книги. Идеята ми беше да се освободя от някои книги, които вече съм прочел и да ги дам на други хора да ги четат, т.е. да ги пусна да пътуват. Така една книга може да бъде прочетена от много хора и да бъде много по-полезна, отколкото да си я пазя в библиотеката. Идеята се оказа много добра, но в тази група се появиха и книги, които ме изкушиха да ги поискам и така отново се оказах с нови книги за четене.

Една от тези книги е „География на блаженството“ на Ерик Уайнър. Отне ми известно време да я прочета, най-вече заради леко помпозния журналистически стил на автора, които не ми допадна. Но пък открих доста интересни неща за различни държави от Европа и Азия, където авторът е пътувал и интервюирал различни хора за това какво за тях е щастието.

Това, което ме впечатли, беше, че няма връзка между богатството на една страна и чувството за щастие, което изпитват нейните поданици. Швейцария например е богата държава и хората там се чувстват много щастливи, но аз не бих искал да живея там. Редът и дисциплината там ми идват малко в повече. Нямам нужда от втора казарма. За сметка на това, в Катар всички местни (които са много малко) живеят изключително богато, но деградират като личности, защото нищо не правят.

От друга страна, в Индия и Бутан хората не са никак богати, но живеят щастливо, защото нямат очаквания към другите и към себе си. В Молдова пък живеят най-нещастните хора в света, защото не могат да открият своята идентичност.

Книгата няма ясно послание, а може би и не е необходимо. Всеки читател сам може да прецени кое за различните народи е щастие и доколко то се доближава до нашата лична представа за него. В крайна сметка всеки сам решава за себе си кое го прави щастлив. И най-важното: всеки сам може да направи живота си по-щастлив. Щастието не е в онова, което ни се случва или което ни причиняват другите. Щастието е в това как ние реагираме на него. Значи всичко е в нашите ръце.

Книгата си има и доста недостатъци, но си струва да се прочете. Хубаво би било ако авторът беше посетил някоя страна в Южна Америка, Африка или Океания. Извадката му от страни, които е посетил, както и изборът му на хора, които да интервюира, не са представителни. Въпреки това книгата предизвиква към размисъл, а според мен това е най-ценното. Пускам я отново да пътува. Ако ви интересуват и други интересни книги, посетете Фейсбук групата Пътуващи книги и си харесайте някоя от онези, които се предлагат. А може и вие да споделите някоя книга от собствената си библиотека. Така ще я запознаете с много повече читатели.

Бъдете щастливи!

В първата част на този пост ви споделих кои са Петте неща, за които най-много съжаляват умиращите според Брони Уеър и своите коментари по тях. В тази втора част ще ви споделя 8-те най-големи съжаления на средната възраст – един списък на който попаднах от един блог пост и който ми направи впечатление с това, че хората са на моята възраст и съжаляват за неща, повечето от които могат да бъдат променени.

Защо темата е важна за мен?

Както писах и преди, темата е важна заради това, че самият аз промених сериозно възгледите си за това как трябва да се отнасяме към миналото си (с благодарност) и поради това рядко съжалявам за неща, които съм изпуснал или за направени грешки. Специално в този списък ми е интересно защо хората съжаляват за неща, които или не са толкова важни, или пък са поправими. Дори не е нужно да правиш свръхестествени усилия. Ето го и списъкът:

Осемте съжаления на средната възраст

1. „Съжалявам, че не общувах повече преди някой близък да умре“

В тази категория най-често влизат съжаления за това, че не сме отделяли повече време да общуваме с близки или да им кажем (и покажем) колко много ги обичаме, преди да починат. За съжаление, Смъртта е безмилостна и безкомпромисна. Понякога идва най-неочаквано и ни отнема изключително близки хора, а ние така и не сме намерили време да им споделим най-важното.

Признавам, че и на мен ми се случи подобно нещо. Майка ми почина преди 13 години, малко преди да навърши 64. С нея имахме сложни взаимоотношения. Тя все се притесняваше, че не мога да се справям с живота и постоянно търсеше начини да ми помогне. Аз пък се обиждах, че не ми вярва и че ме мисли за смотаняк и постоянно се опитвах да й докажа, че съм голям мъж и че държа живота си под контрол. Е, и двамата грешахме за много неща, но наистина не ни стигна времето да си кажем всичко.

Може би не всичко е загубено. Умни хора казват, че можем да общуваме в мислите си с починалите. Можем да им кажем колко много ги обичаме и сме им благодарни за това, което са ни дали, докато сме били заедно. Да кажем добра молитва за душите им, за да бъдат в мир и покой.

Но по-важно е да се научим да общуваме по-често с най-близките си хора и да им споделяме онова, което ни вълнува, докато сме заедно. Защото после е много по-трудно.

2. „Съжалявам, че прекарах толкова много време в притеснение и страх“

Често, страхувайки се какво би станало или какво ще кажат хората, се въздържаме от предприемане на рискове, дори и най-леките. Страхуваме се да кажем на любима жена, че я обичаме и така си отрязваме пътя към една голяма любов; страхуваме се да кажем на шефа си идеите си за подобрение на работния процес и така си отрязваме шанса да бъдем видени като иноватори; страхуваме се да напуснем сигурната работа и да стартираме свой бизнес, в които да преследваме своите мечти и да реализираме своите идеи и така си отрязваме шанса за едно по-добро и по-пълноценно бъдеще.

Разбира се, някои рискове са големи и можем да загубим много. Други са просто дреболии, но дори и за дребните неща се притесняваме какво биха казали другите, как биха погледнали на нас. С годините човек започва да се научава, че има много малко за губене и рисковете си струват все повече и повече. Защото само ако рискуваме, имаме шанса да спечелим нещо ново, нещо велико.

Може би сте чували за книгата на австралийката Брони Уеър (Bronnie Ware) The Top Five Regrets Of The Dying (Петте неща, за които най-много съжаляват умиращите). Авторката е работела като медицинска сестра и често се е грижела за умиращи пациенти, които са й споделяли най-важните неща, за които са съжалявали, че не са направили в живота си. Наскоро пък попаднах на един друг списък, създаден на базата на лични изследвания на автора – 8-те най-големи съжаления на средната възраст – където списъкът е малко по-различен и интервюираните са имали още доста живот пред себе си.

Защо темата е важна за мен?

Дълго време се учех да вярвам, че всичко, което се случва в живота ни, е най-доброто за нас в този момент. Най-благоприятното. Ние може и да не го осъзнаваме сега, но след време ще го разберем и ще бъдем благодарни на Съдбата, че ни е дала точно това преживяване, а не нещо друго. Затова и няма никакъв смисъл да съжаляваш за нещата, които са отминали, за пропуснати възможности или за направени грешки.

Въпреки това, едно е да знаеш какво казва философията, друго е да приемеш всички случки и събития в живота си, особено, като знаеш, че за някои си пряко отговорен (да не употребявам думата „виновен“). Признавам, че съжалявам за малко неща в живота си, но като гледам тези списъци, откривам едно-две неща, които приемам за непоправими загуби и определено съжалявам, макар и не за всичко да съм виновен аз.

В този и следващия пост ще ви споделя своите мисли за съжаленията. Струва ли си изобщо да съжаляваме за нещо и за какво конкретно съжалявам аз.

Петте съжаления на умиращите

1. „Бих искал да имам смелостта да живея своя живот, а не онзи, който другите очакваха от мен“

Това е много генерално изказване, но съдейки по своето детство, мога да кажа, че много хора са страдали от това да живеят според очакванията на другите – родители, учители, общество – и толкова много са навлезли в очертаните коловози, че не са усетили как целият им живот е отминал.

Тъжно е. Аз също съм се повлиял донякъде от изискваният на родителите си, но не бих казал, че съжалявам. С изборите, които съм направил (донякъде и под тяхно влияние), съм преживял толкова интересни неща, за които съм благодарен и не мога да кажа, че животът ми би бил по-хубав, ако бях избрал друго.

Ще дам пример: Когато трябваше да избера кариера, исках да се занимавам с изкуство – кино и театър. Мечтата ми беше да стана актьор и режисьор. Баща ми беше непреклонен – математика и компютри! Никакъв театър! Естествено, станах програмист. Но какво се случи?

Първо, благодарение на избора си да следвам „Информатика“ в СУ срещнах съпругата си, с която живяхме заедно цели 27 години – най-щастливите години в живота ми! Едва ли щях да имам този прекрасен семеен живот, ако бях избрал да уча театър.

Второ, въпреки че не следвах официално, Съдбата ми предложи много възможности да се занимавам с театър. Така, още като млад, имах възможността да уча актьорско майсторство и театрална режисура в Свободния факултет на Университета, а по-късно – да участвам като актьор в самодейни трупи. Мечтата ми беше изпълнена и то в точния момент, за да разбера, че други неща ме влекат истински и няма смисъл да съжалявам за „изпуснатите шансове“ на младини. Всъщност, от дистанцията на времето, днес успявам да преценя, че решенията ми са били правилни и място за съжаление няма.

2. „Ще ми се да не бях работил толкова много“

Тук повечето хора имат предвид, че прекарвайки твърде много време на работа, не им е оставало време да обърнат внимание на децата си, да общуват с близките си, и дори да се занимават с хобитата си. Трябва да призная, че моят опит е двупосочен. Когато бях по-млад съпруг и баща, действително отделях твърде много време на работата и често оставах до късно, за да решавам проблемите на офиса, вместо да се прибирам у дома при семейството си. Естествено, никой от семейството ми не беше доволен. Липсвах на жена си и на децата си, но пък имах редовна заплата и осигурявах семейното благоденствие, за което не получавах благодарност.

По-късно нещата се обърнаха. Почувствах, че ми е писнало от корпоративния свят и след като фирмата, в която бях мениджър, беше закрита, реших да сменя лагера и станах фрийлансър. Работих за себе си и почти по цял ден бях вкъщи. Чувствах се свободен и щастлив, имах време да бъда с децата, но пак никой не беше доволен, защото нямах редовна заплата и парите в семейството вечно не стигаха. Нещата се влошиха дотам, че жена ми ме напусна и по-късно се разведохме, а всички обвиниха мен за това.

Едно от нещата, които полека започнах да научавам след 50-тата си годишнина, е да не се вкопчвам отчаяно в преследването на някаква цел. Има моменти, когато толкова яростно искаш да спечелиш даден клиент за бизнеса си или жена, в която си се влюбил, че всъщност точно това ги отблъсква от теб и ти ги губиш.

Наскоро попаднах на една интересна мисъл във Фейсбук, която в превод звучи така:

Никога не бъди толкова жаден, че да пиеш от всяка чаша, която ти се подаде. Така ще се отровиш.

Това ми се стори много хубава метафора за моето поведение преди няколко години, когато бях фрийлансър и основно се занимавах с обучения и уеб маркетинг. Положението беше зле финансово. Дейностите, с които се занимавах, не ми носеха достатъчно приходи, семейството ми страдаше, а аз се измъчвах от това, че не мога да измисля как да привлека повече клиенти и да докарам повече пари в семейния бюджет.

Ходех на всякакви бизнес събития с надеждата да открия хора, които имат нужда от моите услуги. Във всеки разговор представях бизнеса си и понякога направо досаждах на събеседниците си. Едва ли не бях готов да хвана за ръката всекиго и да го замъкна в залата за обучения.

Изглеждах жалък. Сигурно другите са го усещали и това мое поведение повече ги е отблъсквало, вместо да постигне желания от мен ефект.

Имаше и други ситуации: много често потенциални клиенти се опитваха да ме изнудят да сваля цената на моите услуги, защото имали и други, по-евтини оферти, или пък направо си искаха безплатни лекции или обучения. И в повечето случаи се съгласявах. За мен беше важно да се появявам на повече места, да ме виждат повече хора, за да ме харесат и после да решат да станат клиенти и да започнат да си плащат за обученията.

Обаче не ставаше така. В повечето случаи тези хора получавах това, което искат безплатно или почти без пари, а аз полагах огромен труд, който оставаше неплатен.

Днес, когато ценя себе си и своя труд повече, когато се научих да се поставям на първо място във всички ситуации, вече не правя така.

Някой иска да му направя специална отстъпка. Защо? За черните му очи ли? Не става. Моят труд и моите знания струват пари и ако искаш да ги получиш, трябва и ти да си платиш. Така е честно. Иначе е измама и измаменият ще бъда аз.

Лариса Парфентиева е мой личен вдъхновител. Тя е автор на книгата 100 начина да промениш живота си, от която у нас са издадени две части. Всяка година тя публикува в профила си във Фейсбук 30 въпроса, които да си зададем в навечерието на новата година и с които да осмислим постигнато през изминалата. Интересното е, че всяка година въпросите са различни и по различен начин ме карат да гледам на това, което се е случило с мен и което съм постигнал.

Преди две години съм писал това за отминалата тогава 2018 г. А сега ми предстои да оценя 2020 – една година, която за повечето от нас е свързана с болести, ограничения и много загуби. Самият аз, точно в края на годината, преболедувах много тежко Корона вируса, така че за мен тя завърши с много неприятни усещания. Въпреки това, ако я погледнем под определен ъгъл и следваме въпросите на Лариса, може да открием, че все пак 2020 не е била чак толкова лоша година.

Ето ги и въпросите:

1. Как можете да опишете отминалата година само с една дума?

Тук няма място за съмнение: Ковид-19 е доминиращата дума на годината. Вирусът промени много в начина ми на живот и на работа, определи семейните почивки, на практика почти всички в живота ми, а и на всички хора около мен. Самият аз се разболях от двустранна пневмония и се наложи да вляза в болница, за да оцелея. Слава Богу, всичко отмина и вече се възстановявам успешно.

2. Кои са най-важните 3 мои постижения през годината?

Първо, започнах да се справям успешно с финансите си и да спестявам по малко пари всеки месец. Това за мен е голямо постижение, защото през последните години винаги съм бил в дългове към някоя финансова институция и винаги съм имал проблеми с парите.

Второ, успешно продадохме семейния апартамент. Това беше една грижа, с която се борихме почти година, но през 2020, точно в началото на първата изолация, успяхме да финализираме сделката, благодарение на моя брокер Билян Шенков. И в допълнение към първата точка, гордея се със себе си, че все още не съм посегнал на тези пари да ги харча за лични нужди, а планирам да ги инвестирам.

Трето, отдадох се на любовта си към барабаните и започнах да ходя на уроци, а за рождения ми ден, любимата ми Марги заедно с приятелите ми от Вокализирай това, ме подкрепиха финансово, за да си купя свои собствени барабани. Сега си имам комплект електронни барабани у дома и свиря на тях почти всеки ден. Това ме прави много щастлив!

Не бях ходил на обучения и семинари от няколко години. Когато получих имейла от Стойне Василев, че ще провежда отново семинара „Машина за пари„, доста се замислих как изобщо би могъл да бъде проведен такъв семинар в условията на Ковид-19, но реших, че след толкова отлагания, вече е крайно време да го посетя. Записах се и не съжалявам изобщо.

Как беше организиран семинара?

Започвам с организацията, защото съм човек, който се е занимавал с организиране и провеждане на подобни събития доста години и знам от личен опит колко е трудно. Особено пък, когато се говори за пандемия и има наложени специални ограничения върху провеждането на такива семинари.

Затова тук му е мястото да изкажа искреното си възхищение и уважение към работата на Стойне и неговия екип. Перфектна организация, спазване на законните мерки, и близо 200 човека, които го слушаха изключително внимателно.

Познавам Стойне от доста години. Още от времето, когато стартира своя личен блог, който по-късно се превърна в сайта SmartMoney, който днес е един от най-ценните източници на информация, свързана с управлението на личните финанси и инвестирането. Благодарение на неуморната си работа по поддържането на сайта и предоставянето на ценна информация на своите читатели, както и с книгата си „Умни пари„, която се превърна в национален бестселър, Стойне доказа, че е авторитет, на когото може да се разчита.

Имал съм честта заедно с него да участваме в различни семинари и даже да изнасяме лекции заедно. Точно затова бях уверен в уменията му да говори пред толкова много хора, да бъде интересен, да поднася информацията с лек хумор, така че на никого да не му доскучае, въпреки че на пръв поглед работата с пари за мнозина изглежда скучна и досадна материя.

Възхищавам се на упоритостта и постоянството, с които поддържа своя имейл бюлетин, откъдето лично аз се информирам за повечето важни неща от света на парите, и който му помага да събере толкова много жадни за знания за успех участници в семинара. Признавам си, че аз не мога да се похваля с такива постижения, въпреки че също доста години се занимавах в бизнеса с обучения.

Какво си взех от семинара?

Семинарът „Машина за пари“ беше много дълъг и много задълбочен. Продължи два дни през уикенда и обхващаше много теми, за някои от които, признавам, че нямах нужната подготовка.

Има още →

От известно време се интересувам много активно от темата за щастието и попадам на интересни четива, свързани с това. Някога си мислех, че съм изключително щастлив човек и късметлия заради това, че имах щастлив брак, в който намирах опора и вдъхновение да постигам своите мечти. По-късно пък, когато бракът ми се разпадна, потънах в самосъжаление и реших, че няма по-нещастен човек от мен. Днес се научих да не търся щастието си в другите хора, а в себе си – в своите ценности и постижения – и това наистина ме прави спокоен, щастлив от това, което имам и уверен в онова, което предстои.

Една статия в англоезичен блог ме провокира да се замисля над някои типични поведения, които показват, че дълбоко в себе си сме нещастни. А по-интересното е, че все още откривам някои от тях в себе си. Значи има над какво още да работя 🙂

1. Избухвате при най-малката провокация

Случвало ли се е да избухнете в гневен изблик от нещо дребно, например да ви засече някой с колата, да стъпите на разклатена плочка на тротоара и да се изкаляте, да изпуснете метрото за няколко секунди? Аз най-често се гневя не толкова на хората, колкото на техника, която не работи. Всъщност, косвено се ядосвам на нейните производители, които не са помислили достатъчно, за да направят продукта си по-качествен.

Имам сушилка за чинии, където ги слагам след като ги измия, за да се отцедят. Секцията за вилиците и ножовете е толкова смотано направена, че почти всеки път като сложа измитите прибори вътре, те веднага падат на земята и трябва да ги мия отново. Това ме побърква.

Такива пристъпи на гняв показват, че живеем под силен стрес, който може да е моментен, а може и да е нещо много по-дълбоко. Аз не съм психолог и не мога давам съвети как да лекуваме стреса, но смятам, че ако само започнем да забелязваме тези моменти и да ги осъзнаваме, ще направим и голяма крачка в посока да ги преодолеем.

Ето как реагират големите майстори на комедията Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън на ситуация, много приличаща на моята 🙂

2. Намирате си оправдания да не предприемате рискове

Имате една страхотна идея, но нещо в нейната реализация ви плаши. И започвате да се оправдавате – ама то не е сега моментът, ама аз не съм готов, ама то трябват повече пари и прочие, и прочие.

Аз например съм решил да започна един подкаст. Но вътрешно се притеснявам. Наистина ще трябва да инвестирам и пари, и време, но явно се страхувам как ще се възприеме от публиката, как ще изглеждам в очите на хората и дали няма да ме критикуват или да ми се присмиват. Затова си измислям оправдания: нямам достатъчно добра техника, няма къде да го снимам, нямам си оператор, и прочие, и прочие.

Истината е, че каквото и да направим, ни прави по-богати душевно. Опитът, който ще придобием и емоциите, които ще изживеем, са онова, което прави истинския живот. Когато си седиш на дивана, заврял глава в облаците, нищо реално не изживяваш. А страховете и притесненията единствено изпиват от креативната ти енергия, която ти е нужна, за да реализираш плановете си.

По-добре е да направим нещо и да сгрешим, отколкото да не вършим нищо и само да си мечтаем в бездействие. Истинското щастие идва, когато постигаме резултати.

Какво можем да направим ли? Да започнем с много малки стъпки. Планирайте първата стъпка и я направете. После помислете за следващата. Да, планът може да е грандиозен и това да ни уплаши. Затова е много по-лесно да направим препятствията пред целта си по-малки. Така по-лесно ще ги преодоляваме едно след друго.

3. Никога не си признавате грешките

Аз имам един много важен принцип и той е да използвам правилните думи. Когато човек сгреши, често го обвиняваме и така го потискаме психически. При самообвинението е същото. Всички грешим. Понякога осъзнаваме грешката си на момента, а друг път – след доста време. Грешка е, когато не си направил правилното действие в правилния момент. За съжаление, времето не може да се върне назад и точно това действие не може да бъде поправено никога. Затова и обвиняването е безсмислено и безполезно. Но можем да направим много други неща. Можем първо да осъзнаем грешката си и след това да си направим изводи. Така ще станем по-опитни и по-мъдри, и може би няма да повтаряме тази грешка отново. Можем след това да направим нещо друго, което да има положителен ефект и да компенсира ефекта на грешката ни от миналото.

Има още →

Попаднах преди време на една статия с подобно заглавие за горчивите истини, които никой няма да ви каже, но които трябва да приемете и с които трябва да живеете. Някои от тях звучаха примерно така:

• На никого не му пука за теб и твоята сълзлива история
• Самосъжалението е като хероин
• Безусловната любов не съществува
• Можеш да умреш по ужасен начин
• Няма да станеш милионер
• Да промениш системата е ужасно трудно
• Да си признаеш, че си сгрешил не те прави зрял

и други от този сорт.

Четох, четох и ми стана много гадно. От една страна, в тези твърдения има много истина. От друга – тези истини действително са много горчиви и трудни за преглъщане. Всъщност, направо са си депресиращи. Човек като ги позачете няколко пъти и току му дошла мисълта да си клъцне вените.

Хем ми се иска да ги приема като факти, хем нещо дълбоко в мен се съпротивляваше. И така доста дълго време – близо 3 месеца.

Едва днес ми просветна, че тези твърдения просто не са формулирани добре или пък са недовършени. Ако успея да ги формулирам правилно, ще се получи нещо истинско – хем вярно, хем позитивно и мотивиращо. Марк Менсън беше казал, че за да си истински щастлив, трябва да решиш какво важно и ценно нещо можеш да жертваш. С други думи, щастието си има цена. Има неща в живота, които не са много приятни, но това не е карма или проклятие. Това са просто трудности, които трябва да преодолееш по пътя към щастието и успеха.

Затова си поставих за цел да преформулирам някои от тези „житейски истини“ и да ги гарнирам с един сладък и мотивиращ десерт, така че да станат по-лесни за преглъщане. И ето какво се получи:

1. Всеки си има своята драма в живота, затова на никого не му пука за твоята

Пък и кому е нужно да се оплакваш? В живота всеки носи своя кръст. Животът на другите не е нито по-лесен, нито по-труден от нашия. Просто е различен. Но никой от нас не би искал да си смени съдбата с тази на съседа. Всички трудности, с които се сблъскваме, са такива, които можем да преодолеем със собствените си сили. Просто имаме нужда от любов и подкрепа, но ние я имаме, дори и понякога да не я забелязваме. Семейството, родителите, децата ни, приятелите – това са хората, които ни обичат и подкрепят. Но спасителното действие можем да го извършим само ние самите. Зарежете оплакването. Повярвайте в себе си и ще откриете сили да се издърпате сами за косите от блатото, както барон фон Мюнхаузен 🙂

2. Самосъжалението е като хероин – дава приятно усещане, но накрая може да те убие

Дали ще търсиш съжаление от другите или ще потънеш в сладката забрава на самосъжалението – резултатът е един и същ – животът продължава, а ти – не.

Животът трябва да се живее. Разбира се, че когато преживеем тежък момент, имаме нужда да си го изстрадаме. Това е нормално, даже психолозите твърдят, че е здравословно. Отдайте се на мъката си – ден, два, седмица, две. После се обръснете, гримирайте, сложете новите дрехи и излезте навън да се радвате на живота. Да останете в лапите на депресията е смъртоносно. Вие сте страхотни същества. Създадени сте, за да живеете и да се радвате на живота. Всичко, което ви се е случило, е ценен и полезен опит. То ви прави човекът, който сте. Дава ви безценен опит и ви прави по-красива и по-силна личност. Бъдете благодарни за живота, който имате!

3. Безусловната любов може и да не съществува, но ние трябва да се стараем да даваме колкото може повече любов

Трудно е да обичаш някого безусловно. Всеки от близките ни хора има недостатъци, които леко ни дразнят. Недостатъците на интимния ни партньор понякога ни дразнят много силно. С годините това може да премине в неприязън и даже в непоносимост. Стигнем ли дотам, ясно е, че любовта отдавна си е отишла. Затова е важно във всеки момент, когато се усетим, че нещо ни дразни в партньора ни или в някой близък, да си помислим колко много го обичаме, колко много сме благодарни за това, че сме заедно и че имаме точно този човек в живота си. Да се запитаме от какво има нужда (или директно да го попитаме) и да му дадем всичката любов и подкрепа, на която сме способни.

Любовта е щедра. Тя е даваща, а не вземаща. Не можем да накараме другите да ни обичат безусловно. Може би на тях няма да им харесва как сме напълнели, това, че някой път си захвърляме чорапите по пода, че не мием чиниите или че хъркаме. Но това, което ние можем да направим, е ние да ги обичаме безусловно. Или поне да опитаме.

Има още →