Блусът, тъгата и умението да приемаш нещастието

блус

Блусът е много тъжна музика. Някога се мислех за много щастлив човек и не обичах да слушам блус. Наричах я музика за самотни хора, а аз тогава бях щастливо женен. Или поне така вярвах. Страхувах се да не ме сполети някое нещастие, което да ме направи тъжен. Когато човек е щастлив, често става арогантен без дори да го осъзнава. Той е така опиянен от своето чувство за щастие, че не забелязва и игнорира другите хора. А понякога даже ги избягва, воден от някакво подсъзнателно суеверие, че чуждото нещастие може да го зарази.

За съжаление, никой не може да се предпази от нещастията. Всякакви неща се случват в нашия живот и ние просто трябва да се научим да ги приемаме. Истинският живот е поредица от възходи и падения, от успехи и провали, от радост и тъга. Няма как да се застраховаш, че никога няма да те сподели нещастие и никога няма да си тъжен. Важното е да се научиш да приемаш това, което ти се случва в момента и да вярваш, че то е точно това, от което имаш нужда, за да израснеш и да станеш по-добър човек. А когато сме тъжни е добре да се научим да споделяме мъката си и да разбираме мъката и тъгата на другите.

През последните години ми се случиха точно онези неща, от които се страхувах. Е, не умрях от това. Бях тъжен, бях безпомощен, чувствах се като напълно провален човек. Но след това се научих да се справям с проблемите. Научих се да се обичам и да уважавам своите качества, благодарение на които съм станал този човек, който съм. Научих се да бъда благодарен на нещастията, които ме сполетяха. Защото благодарение на тях станах по-силен, по-мъдър и по-добър.

Така се научих и да ценя блуса, и да уважавам всички хора, които изпитват мъка или са преживяли някакво нещастие. Те минават през своите изпитания и търсят своя път към своето духовно израстване и към щастието. Блусът е пречистващ. Той ни учи да бъдем съпричастни, да изпитваме емпатия и да не бъдем арогантни.

Блусът е живот!

Споделям ви една от най-любимите ми блус песни: Still Got The Blues на Gary Moore.

Публикувано в Духовност, Лични, Музика | С етикет , , , , , , , | Вашият коментар

Хроника на един провален живот

СтоунърПонякога си мисля, че това би било идеалното заглавие на моята автобиография, но днес думата ми няма да е (толкова) за мен, колкото за героят на една книга, наречен „най-жалкият образ в американската литература“.

Попаднах на една статия, посветена на Уилям Стоунър – главният герой на едноименния роман на Джон Уилямс, която ми напомни, че бях чел книгата преди няколко години и останах с много неприятно впечатление от нея. Стоунър е архетипният образ на лузър – човек, който нищо не е постигнал и всичко, към което се е стремил, някак си му е убегнало в живота.

Когато прочетох книгата за първи път бях щастлив човек. Имах прекрасно семейство, жена, която обичах много и вярвах, че ме подкрепя във всичко, работа, която ми носеше предизвикателства и удовлетворение, и деца, които боготворях и с които много се гордея и днес. Имах планове и амбиции, горях от страст и творчески ентусиазъм, и изобщо не можех да си представя как може да съществува такъв безгръбначен човек като Стоунър, а още по-малко пък някой да го опише като герой в книга.

Кому изобщо е нужно да чете такава книга?!

Днес, обаче, ситуацията в личния ми живот е напълно различна и установявам, че човек възприема информацията (в това число книги и филми) по различен начин в зависимост от собственото си душевно, емоционално, пък дори и материално състояние. Сега, когато съм загубил всичко, което ценях и обичах, мога да намеря много допирни точки с героя на романа и даже да разбера неговото поведение и съдба.

Посланието на статията от сайта The Social Man звучи като онази поговорка, която се върти из Фейсбук:

Ако не можеш да бъдеш добър пример, бъди ужасно предупреждение.

Авторът е решил да използва героя точно като ужасно предупреждение и смята, че от неговата съдба могат да се направят няколко ценни извода:

1. Посрещни всяко предизвикателство директно

Стоунър е човек, който се старае винаги да избягва конфликтите и да се конфронтира. Това го води до състояние да бъде потискан отвсякъде и от всички без да има смелостта да заяви собствените си желания и стремежи. Признавам, че и аз съвсем доскоро бях такъв човек. „Мир да има“ беше моята философия. Защо да си създаваш конфликт, когато можеш просто да си замълчиш? Обаче така никога не можеш да постигнеш своите мечти.

Когато осъзнаеш, че ти си важен, че в твоя живот ти си номер едно и че винаги трябва да отстояваш своето, тогава разбираш, че един конфликт може да бъде и здравословен. Само когато две мнения биват изказани и ясно заявени, само тогава може да има разрешение на конфликта. Ако нещо е премълчано, то води до неудовлетворени и до нещастие.

2. Не страдай, само за да не нарушиш обществените порядки

Или с други думи: недей да поставяш живота си в подчинение на общественото мнение. Няма начин да угодиш на всички. Винаги ще има такива, които ще те смятат за глупак, за идиот или за загубеняк. Ще има такива, които ще ти завиждат и такива, които ще ти се подиграват или ще те презират. Но в твоя живот твоето щастие е най-важното нещо, а не мнението на другите.

3. Изразявай най-съкровените си желания

Стоунър е човек като всички нас – има свои мечти, желания, мнение по много въпроси, но всичко това остава в неговата глава и бива неразбрано от другите. Неуспехът му да създаде здраво семейство и приятелски кръг още повече засилва самотата и изолацията му. А оттам – нещастния и непълноценен живот.

Това е още нещо, което научих да правя съвсем отскоро – ясно и категорично да заявявам желанията си. Ако моите желания съвпадат с това на жената до мен и на приятелите от моята компания – чудесно. Ако ли не – имаме конфликт, но той може да бъде разрешен достойно и с взаимно уважение, само ако всеки постави на масата своите желания и стремежи. Ако те останат премълчани, то всяко „решение“ на конфликта всъщност може да се окаже, че го задълбочава все повече.

Има още

Публикувано в Книги, Лични, Успех | С етикет , , , , , , | 2 коментара

Жената до мен

 

жената до мен

Отварям очи. Часът е 6:53. Часовникът е настроен да звъни в 7:00. Събудил съм се по-рано. Имам няколко минути преди алармата да ми напомни да ставам за работа. Обръщам се настрани и се завивам с чаршафа. До мен лежи жена. Гола. Заглеждам се в извивките на тялото й, в малките бенчици по кожата й. Усещам мириса й.

Някога също имах жена в живота. С нея споделяхме едно легло в продължение на десетилетия. Сега в леглото ми лежи друга. Докога ще остане там не знам. След малко алармата ще звънне и тя ще се събуди. Ще си отиде в нейния дом, аз ще тръгна към офиса. Един ден сигурно ще си отиде и от живота ми. Ненадейно, както и дойде. Но тази сутрин съм благодарен за това, че е тук до мен, кротко спяща, свита на кълбо. Завивам я чаршафа. Лято е, но сутрин е хладно.

Дали това е любов? Не знам. Приятно ми е, когато е с мен. Тя обича да говори и да разказва истории, а аз обичам да я слушам, макар да говорим на чужд и за двама ни език. Понякога говори твърде много, та чак ме уморява. Тази нощ заспах, докато я слушах. След това тя се е измъкнала да пуши на терасата. Толкова се въодушевява от нещата, за които говори, че не може да заспи. А аз съм уморен и ми трябва много малко, “за да повлека плувката”.

Не знам кога си е легнала, но съм щастлив, че, когато се събудя нощем, мога да докосна, да я погаля по нежното рамо и да се докосна до топлите й бедра. После пак заспивам. Това да има някой до теб в леглото, да чуваш дишането му, да усещаш топлината на тялото му, е може би най-голямото щастие, което може да изпита човек.

Алармата иззвънява. Тя се обръща мъркаща към мен. Отваря с мъка едно око. Посяга да ме прегърне и тихо промълвя: “Дай ми още 5 минути и ставам”. Бих й дал всичкото време на света. Но имам само този момент. И той е най-ценното за мен. Тук и сега.

Целувам я и ставам от леглото. Денят започва.

Публикувано в Лични, Проза | С етикет , , , , | 1 коментар

Какво точно искаш?

какво искаш?

От доста време се интересувам от уменията ни да общуваме, даже преподавам от време на време техники за презентиране, но се оказа, че има страшно много неща, които не знам и затова все още се опитвам да наваксам пропуските си. Чета в момента една книга, в която се говори за уменията за общуване между мъжете и жените, какво очакват едните и другите от възможната връзка, и в какви грешни предположения не рядко изпадат.

Една от главите на въпросната книга започва със следното изявление:

За да можете да спечелите по-лесно партньора си, трябва да сте наясно каква е вашата цел на връзката, какво точно искате. Дали това ще бъде краткотрайна връзка (например секс за една нощ) или дълготрайна (например брак, деца, ипотека), трябва още в началото да си наясно какво искаш. Сред хилядите възможни партньори със сигурност ще се намери такъв, който иска точно същото. Много по-добре е да заявиш своите цели предварително и да намериш човек, който търси същото, отколкото да заблуждаваш и себе си, и партньора си. Защото хората най-много мразят лъжата и защото веднъж разрушено, доверието много трудно се възстановява (ако това изобщо е възможно).

Колкото и просто да звучи този въпрос, оказа се, че никак не е лесен за отговаряне. Освен това, той важи във всички аспекти на живота, не само по отношение на връзките. Когато бях по-млад, например, съм си сменял работното място повече от 20 пъти. В един момент това започна да прави лошо впечатление на HR-ите, по-нататък започна и самия мен да ме притеснява. Все пак, не е нормално човек да скача от фирма на фирма толкова често. Моят отговор винаги е бил, че съм търсил работа, която да ми дава повече възможности за развитие и реализация на моя потенциал, като в същото време ми носи удоволствие и удовлетворение. Но никога не съм можел да си отговоря защо не го получавам. А истинският отговор е бил пред очите ми: не съм знаел какво точно искам. А когато не знаеш какво искаш, никога няма да го получиш и никога няма да си удовлетворен.

Когато човек е наясно с желанието си, може да направи осъзнат избор, който дори и да е компромисен, няма да го изненада в резултатите. Проблемът е, че често не познаваме добре себе си или се опитваме да се заблудим. Затова не можем да си отговорим честно на въпроса “Какво искам?” или си даваме погрешните отговори. Например, една от причините да си сменям толкова често работата е било желанието ми способностите ми да бъдат оценявани по-високо. И като заплащане, и като публично признание от страна на колегите и работодателите. И когато съм виждал, че усилията ми отиват нахалост, съм решавал да напусна. Но никога не съм се запитвал защо пък ми е толкова необходимо да получавам това признание. Каква точно нужда съм искал да задоволя с получаването му?

Трябваше да получа много удари от живота, трябваше да постигна големи успехи и след това да загубя всичко, за да започна да се замислям над тези въпроси. Днес имам много по-добра представа за себе си – кой съм аз, какви травми съм преживял като малък и от какво съм имал нужда през целия си живот, за да осмисля и осъзная поведението си и грешките, които съм допуснал. Разбира се, за това ми беше нужна и помощта на много хора – приятели, роднини, психолози и психотерапевти, за което съм безкрайно благодарен на всички.

Давам пример с работата, защото отношенията между работодател и работник са доста делови, в тях няма толкова емоции, както във взаимоотношенията между двама души и е много по-лесно да решиш какво искаш и как да го постигнеш. Дори и да направиш компромис, можеш да продължиш да следваш плана си, без да забравяш основната си цел.

Има още

Публикувано в Лични, Общуване | С етикет , , , , , , | Вашият коментар

Тук и сега

Тук и сега

Наскоро имах следния разговор с приятелка:

– Как си? Искам да си добре, здрав и щастлив.
– Благодаря, добре съм. Щастлив съм. А ти как си?
– Тук и сега – и аз съм добре и щастлива.

Стана ми много хубаво от този отговор: тук и сега. Това беше чудесно! Аз самият от известно време преживявам един дълъг и дълбок процес на промяна, в който се научих повече да съм тук и сега и да се наслаждавам на всеки момент. Вече се старая да не се връщам в миналото с болка от загубата на всички хубави моменти и да не съжалявам за тях, а да си ги спомням с благодарност, че са ми дали прекрасни емоции, опит и ценни уроци. Опитвам се да не мисля за бъдещето с очакване и да не си правя планове, защото плановете се провалят, а после човек се чувства много разочарован.

Просто се радвам на настоящето. Приемам го такова, каквото е и съм благодарен за подаръците, които получавам от живота. Изживявам всеки момент на макс и се старая да му се отдам на 100%. Това означава да си тук и сега. Това означава да живееш. И съм много щастлив да открия, че имам приятели и близки, които също живеят по този начин.

Животът може да бъде много приятен, когато го живееш без очаквания, без планове, без съжаление и без гняв. Имам своя лична мантра, в която едно от най-силните изречения е:

Приемам даровете на живота
с благодарност и смирение

Това е. Благодарен съм, за това, което ми се случва и което получавам, защото вярвам, че така е трябвало да бъде. Защото това, което се случва, е най-доброто за мен, дори и да не го разбирам и да не го осъзнавам в момента. И защото се научих да извличам ценен урок всеки път, от всяко преживяване, включително и от провалите. Най-вече от тях.

Смирението е да приемаш това, което получаваш без допълнителни очаквания. Понякога ми се иска повече. Случва се да ми се отвори бизнес възможност. Спечелвам пари. Очаквал съм повече, но приемам това, което е дошло, с благодарност и смирение. Сега е толкова. Следващият път – повече. Срещам красива жена. Получавам слънчева усмивка. Очаквал съм целувка или някаква ласка, но приемам това, което съм получил, с благодарност и смирение, защото е дар. А всеки дар трябва да се приема с благодарност, за да дойдат и други.

Когато живееш в настоящето единствено можеш да бъдеш щастлив. Не е лесно. Ние винаги се изкушаваме да мислим за бъдещето. Често със страх: какво ще се случи, ще бъда ли здрав, ще ми стигнат ли парите, ще бъда ли обичан? Бъдещето е неизвестно и то провокира мислите ни да се насочват към него. Но когато човек живее с вяра – в себе си, в Съдбата, в Бог (изберете си сами) – той не се страхува за бъдещето, той се наслаждава на всеки миг от настоящето и така живее един истински и пълноценен живот.

Публикувано в Лични | С етикет , , , , | Вашият коментар

30 въпроса към себе си в навечерието на 2019 г.

Лариса ПарфентиеваЛариса Парфентиева, автор на книгата 100 начина да промениш живота си, публикува в профила си във Фейсбук 30 въпроса, които да си зададем в навечерието на 2019 г. и с които да осмислим постигнатото през изминалата година.

За мен изминалата година беше вероятно най-трудната в живота ми. Преживях толкова болка и разочарование, че ми се искаше да умра и да прекратя това мъчение. Но пък срещнах нови хора, осмислих нови идеи и започнах да обичам живота отново. Няколко пъти досега съм споделял в блога си равносметки за изминали години, но тази ще бъде една от най-важните. А въпросите на Лариса са хубава отправна точка. Можете да ги използвате и вие за себе си.

И така, ето ги и тях:

1. Коя е главната победа, която съм постигнал през 2018 г.?

Научих се да живея сам. Да разчитам на себе си. Да не се оплаквам, да не търся съчувствие. Научих се да бъда благодарен за това, което животът ми поднася. Да не осъждам съдбата си, въпреки че не разбирам защо точно на мен ми се падат такива несполуки. Дори започнах да се обичам и да се харесвам малко 🙂

2. Кои са новите хора, които влязоха в живота ми?

Категорично това са моите приятели, братя и сестри от семейството на Есенс. Запознах се с хора, с които се научих да споделям най-съкровените си страхове, желания, мечти и болки. Хора, на които имам абсолютно доверие и на които винаги мога да разчитам за подкрепа.

3. Най-хубавата минута от годината?

Когато една жена ми каза, че съм се държал мъжки като не съм влязъл в конфликт. Винаги съм си мислел, че жените харесват бойните мачовци и че ще приемат моето поведение за малодушно. Оказа се, че в нейните очи било много хладнокръвно. Така правели истинските мъже.

4. Колко пари спечелих през 2018 г.?

Не казвам 🙂

5. Най-безполезната покупка за 2018 г.?

През последните години се научих да бъда много пестелив и разумен в покупките си. През 2018 г. заработих повече пари от преди и се изкушавах да си купувам разни дреболийки, просто защото мога. Въпреки това, винаги съм се старал да купувам неща, които действително искам да притежавам или които са ми полезни. Най-безсмислената покупка вероятно са цигарите. Все още не ми е дошло времето да ги откажа 😦

6. Най-успешната придобивка за годината?

кахонът

Безспорно кахонът. Той ми беше подарен от колегите, с които свирим заедно. Кахонът предопредели насоката на моето музикално развитие през годината и ми даде възможност да се развивам като инструменталист. Изпълних една стара мечта и даже започнах да искам още 🙂

7. Под какъв слоган премина 2018 г.?

Аз съм важен!

8. Съжалявам, че през тази година не ми достигна смелост…

да целуна една жена.
Има още

Публикувано в Лични | С етикет , , , , , , , , , | 3 коментара

Какво ще кажат хората?

мнението на другите

Из Интернет се подвизава едно меме, което изглежда много смешно:

Обръщам се към всички вас, които израснаха с това:
“Какво ще кажат хората?”
Какво стана? Какво казаха хората?

Да, тъпо е да поставиш живота си и поведението си в рамката на това ограничение – какво ще кажат хората. Няма никакво значение какво ще кажат.

Хората се занимават основно със себе си и изобщо не им пука за вас

Но това днес е лесно да го разберем, когато живеем в общество, претрупано от информация. За съжаление, съвсем не е било така само преди няколко десетилетия.

За поколението на моите родители например е било изключително важно мнението на хората около теб. В малките селски общности е било лесно да бъдеш изолиран ако някой сподели лоши неща за теб, а в дивите години на комунизма като нищо си можел да попаднеш в лагер или най-малкото да загубиш работата си заради един анонимен донос.

И когато такива хора, наплашени от потенциалната заплаха да пострадат заради мнението на другите, стават родители, те пренасят своите страхове и на децата си. Помня как съм се страхувал, когато баща ми отиваше на родителска среща с нагласата, че ще му кажат нещо лошо за мен и ще трябва да се излага и да се черви пред всички родители. И то при положение, че бях отличникът на класа! Но баща ми винаги намираше нещо лошо, с което да се върне от родителската среща и което да използва като повод да ме накаже. Например, че не съм внимавал в час по литература и са ми писали 5 на класното. Всички останали шестици нямаха никакво значение за него. Как може да имам пет по литература! Ами какво ще кажат хората, когато го срещнат по улицата? Сина му има петица! Ужас! Срам за цялото ни семейство!

Има още

Публикувано в Лични, Общество и нрави | С етикет , , , , | 1 коментар

10 идеи на ден

идеи

Днес получих поредния имейл от Джеймс Алтъчър, озаглавен 3 навика за пълна промяна на твоя живот. В него той отново извежда на преден план тезата си, че писането на 10 идеи всеки ден е много важно упражнение за поддържане на “идейния мускул”. С други думи

креативността е нещо като мускул, който трябва да се упражнява всеки ден

иначе закърнява.

Дойде ми музата и започнах да пиша разни идеи, докато се оказах с цели 5 списъка. Някои неща са тривиални, други – не толкова. Важното е, че не е особено трудно, а когато човек набере инерция, наистина се превръща в рутина. Много е важно да се знае, че повечето идеи (според Алтъчър – 99%), които измисляте, са пълна глупост. Ние, хората, сме толкова ревниви към рожбите на своята креативност и често вярваме, че всичко, което измисляме, е супер гениално. Истината е, че не е.

На практика, повечето неща, които ражда мозъкът ни, са или тривиални, или откровено глупави. Истински гениалните неща са голяма рядкост. Точно за това си трябва редовни упражнения. Тогава, по принципа на големите числа, ако измислите 100 неща, едно от тях може да се окаже наистина оригинално и печелившо. Има още

Публикувано в Въпросите на Майк, Успех | С етикет , , , , , , | 1 коментар

Провалът и възстановяването след него

провал

Днес попаднах на един блог пост от моя любим автор Джеймс Алтъчър, в който той говори за провала и за илюзиите, които си създаваме покрай него. Много хора изповядват дивия оптимизъм на провала, който гласи, че успехът е да минаваш от провал към провал с оптимизъм, че провалът винаги е добър учител, или че който не се е провалял, той никога няма да успее.

Истината е, че

провалът е най-гадното нещо, което може да ти се случи

и никой не обича провалилите се. Само майките им и то с много мъка в сърцето.

В България провалът винаги е черно петно, което никой никога не забравя и винаги стои като етикет на челото на злощастника, който е пробвал нещо и не е успял да го постигне.

Да, провалът може да ни бъде урок, но не всеки и не винаги успява да се поучи от него. Но провалът също така може да ни покаже и други важни неща:

  • че не сме се подготвили добре или че не можем да се подготвим, защото нямаме нужните знания, опит или ресурси.
  • че тази работа не е за нас, защото нямаме нужната мотивация или вроден талант.

Освен това, най-важното качество на провала е, че ни връща назад в играта. Докато сме се проваляли, сме загубили време, нерви и пари – ценни ресурси, чието наваксване ще ни струва много скъпо. В същото време, онези, които са продължили успешно напред в същата област, в която се мъчим и ние, са дръпнали толкова много, че е почти невъзможно да ги настигнем. Още един или два такива провала и ще изпаднем зад борда завинаги.

Да не говорим, че сме загубили доверието на ужасно много хора, които са ни подкрепяли досега – клиенти, инвеститори, близки, приятели и роднини.

Звучи песимистично и направо отчайващо, но е така.

Има още

Публикувано в Духовност, Лични, Успех | С етикет , , , , , , | Вашият коментар

Да живееш сам

да живееш сам

Наскоро научих думата „стреч“. Тя е английска. „Stretch“ означава „разпъване“, „разтягане“. В семинара, който посетих, използвахме думата като действие, с което се предизвикваме да излезем извън зоната на си на комфорт. С един приятел използвахме думата „разтърсване“ за подобно действие, но разликата е, че разтърсването може да ти дойде отвън – от действията на други хора, – а стречът е нещо, което си правиш сам, за да разчупиш ограниченията, които сам си поставяш.

Е, на мен ми се случи такова разтърсване от няколко месеца насам и всеки ден ми е стреч. Наложи се да се науча да живея съвсем сам – нещо, което никога не ми се беше случвало досега.

До 18-та си година живеех с родителите си и бях член на тяхното семейство. После служих две години в казармата, където бяхме едно голямо семейство само от мъже, а след това станах студент и живях в общежитие и на квартира със съквартиранти и с една голяма компания от колеги и приятели.

Ожених се млад и оттам нататък имах един щастлив (поне така си мислех) 27-годишен брак, който приключи наскоро.

И така, на 50 годишна възраст, започнах живота си отначало и заживях сам.

В началото ми беше трудно заради чисто битови проблеми. Не че не можех да се справя, но семейният живот ме беше научил за всичко да се допитвам до жена си, а много от задълженията просто си ги бяхме разделили, така че изобщо не съм се сещал за тях. И ето, че дойде моментът, в който аз отговарях абсолютно за всичко, като например какъв омекотител да купя за прането и по колко да слагам 🙂

Разбира се, това са дреболии и човек лесно се научава да се справя с тях. Не след дълго квартирата ми започна да прилича на истински дом и аз започнах да се чувствам като вкъщи.

По-сериозният проблем е, че всяка вечер, като се прибирам, оставам сам и няма с кого да си говоря. Аз съм тежък интроверт (за учудване на няокои мои приятели), но обичам да споделям мислите и чувствата си с другите. Особено с най-близките си.

Има още

Публикувано в Лични | С етикет , , , , , , | 5 коментара