The Man On The Silver Mountain

Из Интернет се подвизава едно меме, което изглежда много смешно:

Обръщам се към всички вас, които израснаха с това:
“Какво ще кажат хората?”
Какво стана? Какво казаха хората?

Да, тъпо е да поставиш живота си и поведението си в рамката на това ограничение – какво ще кажат хората. Няма никакво значение какво ще кажат.

Хората се занимават основно със себе си и изобщо не им пука за вас

Но това днес е лесно да го разберем, когато живеем в общество, претрупано от информация. За съжаление, съвсем не е било така само преди няколко десетилетия.

За поколението на моите родители например е било изключително важно мнението на хората около теб. В малките селски общности е било лесно да бъдеш изолиран ако някой сподели лоши неща за теб, а в дивите години на комунизма като нищо си можел да попаднеш в лагер или най-малкото да загубиш работата си заради един анонимен донос.

И когато такива хора, наплашени от потенциалната заплаха да пострадат заради мнението на другите, стават родители, те пренасят своите страхове и на децата си. Помня как съм се страхувал, когато баща ми отиваше на родителска среща с нагласата, че ще му кажат нещо лошо за мен и ще трябва да се излага и да се черви пред всички родители. И то при положение, че бях отличникът на класа! Но баща ми винаги намираше нещо лошо, с което да се върне от родителската среща и което да използва като повод да ме накаже. Например, че не съм внимавал в час по литература и са ми писали 5 на класното. Всички останали шестици нямаха никакво значение за него. Как може да имам пет по литература! Ами какво ще кажат хората, когато го срещнат по улицата? Сина му има петица! Ужас! Срам за цялото ни семейство!

Има още →

Днес попаднах на един блог пост от моя любим автор Джеймс Алтъчър, в който той говори за провала и за илюзиите, които си създаваме покрай него. Много хора изповядват дивия оптимизъм на провала, който гласи, че успехът е да минаваш от провал към провал с оптимизъм, че провалът винаги е добър учител, или че който не се е провалял, той никога няма да успее.

Истината е, че

провалът е най-гадното нещо, което може да ти се случи

и никой не обича провалилите се. Само майките им и то с много мъка в сърцето.

В България провалът винаги е черно петно, което никой никога не забравя и винаги стои като етикет на челото на злощастника, който е пробвал нещо и не е успял да го постигне.

Да, провалът може да ни бъде урок, но не всеки и не винаги успява да се поучи от него. Но провалът също така може да ни покаже и други важни неща:

• че не сме се подготвили добре или че не можем да се подготвим, защото нямаме нужните знания, опит или ресурси.
• че тази работа не е за нас, защото нямаме нужната мотивация или вроден талант.

Освен това, най-важното качество на провала е, че ни връща назад в играта. Докато сме се проваляли, сме загубили време, нерви и пари – ценни ресурси, чието наваксване ще ни струва много скъпо. В същото време, онези, които са продължили успешно напред в същата област, в която се мъчим и ние, са дръпнали толкова много, че е почти невъзможно да ги настигнем. Още един или два такива провала и ще изпаднем зад борда завинаги.

Да не говорим, че сме загубили доверието на ужасно много хора, които са ни подкрепяли досега – клиенти, инвеститори, близки, приятели и роднини.

Звучи песимистично и направо отчайващо, но е така.

Има още →

Наскоро научих думата „стреч“. Тя е английска. „Stretch“ означава „разпъване“, „разтягане“. В семинара, който посетих, използвахме думата като действие, с което се предизвикваме да излезем извън зоната на си на комфорт. С един приятел използвахме думата „разтърсване“ за подобно действие, но разликата е, че разтърсването може да ти дойде отвън – от действията на други хора, – а стречът е нещо, което си правиш сам, за да разчупиш ограниченията, които сам си поставяш.

Е, на мен ми се случи такова разтърсване от няколко месеца насам и всеки ден ми е стреч. Наложи се да се науча да живея съвсем сам – нещо, което никога не ми се беше случвало досега.

До 18-та си година живеех с родителите си и бях член на тяхното семейство. После служих две години в казармата, където бяхме едно голямо семейство само от мъже, а след това станах студент и живях в общежитие и на квартира със съквартиранти и с една голяма компания от колеги и приятели.

Ожених се млад и оттам нататък имах един щастлив (поне така си мислех) 27-годишен брак, който приключи наскоро.

И така, на 50 годишна възраст, започнах живота си отначало и заживях сам.

В началото ми беше трудно заради чисто битови проблеми. Не че не можех да се справя, но семейният живот ме беше научил за всичко да се допитвам до жена си, а много от задълженията просто си ги бяхме разделили, така че изобщо не съм се сещал за тях. И ето, че дойде моментът, в който аз отговарях абсолютно за всичко, като например какъв омекотител да купя за прането и по колко да слагам 🙂

Разбира се, това са дреболии и човек лесно се научава да се справя с тях. Не след дълго квартирата ми започна да прилича на истински дом и аз започнах да се чувствам като вкъщи.

По-сериозният проблем е, че всяка вечер, като се прибирам, оставам сам и няма с кого да си говоря. Аз съм тежък интроверт (за учудване на няокои мои приятели), но обичам да споделям мислите и чувствата си с другите. Особено с най-близките си.

Има още →

Текстът най-отдолу на този пост съм го писал миналата година на 49-ия си рожден ден, в момент, в който започнах да осъзнавам, че животът ми тръгва неспасяемо надолу. Потънах в дълбока дупка, загубих всичко ценно, изпаднах в ужасна депресия.

Днес, една година по-късно, мога да кажа, че се чувствам значително по-добре. Създадох нови приятелства, открих нови ценности. И най-важното – поставих себе си на първо място. И това доведе до почти магически резултати: гледам на живота положително, не се ядосвам на другите, не очаквам нищо от тях. Научих се да обичам отново без да очаквам нищо в замяна. Научих се да се харесвам и да вярвам в себе си и в способностите си. Научих се да вземам бързи решения базирани на моите желания и ценности. Научих се да приемам това, което Съдбата ми предлага, с благодарност и смирение.

Загубих най-ценното – любовта на живота си

Но се научих да приемам загубите като част от живота. Щастието не е в това да нямаш проблеми или пък нищо да не губиш.

Щастието е да преминаваш през превратностите на живота изпълнен с вяра и любов, и с увереност в собствените си сили.

Всичко се променя и нищо не трае вечно – нито хубавото, нито лошото. Затова човек не трябва да търси сигурност в текущото състояние на нещата и да се уповава на мисълта, че то ще остане непроменено. Трябва да търсим сигурност в собствения си характер, във волята си за живот, в способността си да се развиваме и да ставаме все по-добри. Това е единствената сигурност и опора, на която можем да разчитаме в живота.

Има още →

Чувството за вина е най-противното нещо, което някой може да ти внуши. Точка.

Защо ли? Защото то винаги е свързано с някаква твоя постъпка в миналото, която не можеш по никакъв начин да върнеш назад или да поправиш. Тази случка е основен аргумент в обвинението и понеже е нещо невъзвратимо, вината, която ни насаждат, разрушава нашия вътрешен мир и ни убива. Създаването и внушаването на чувство за вина е най-тежкото престъпление, което родителите нанасят на децата си. Така децата винаги се чувстват недостатъчно добри, недостатъчно способни и през целия си живот търсят одобрението на другите за всяка своя постъпка. В детството търсят това одобрение от родителите си, а по-късно и от своите партньори, колеги и приятели.

Разбира се, насаждането на чувство за вина не се прави само от родителите, а и от всички хора, с които общуваме. Вероятно е породено от желанието да покажем, че ние сме правите, а другия е виновен. Когато спорим винаги се сещаме за някоя случка в миналото, която изваждаме като пример и посочваме, че другият се е провалил, следователно е виновен и тази вина никога няма да му бъде простена, защото при следващия спор отново ще го обвиним за същото прегрешение.

Както се казваше в един класически виц:

Семейните спорове са като рок концерти – първо се започва с най-новите парчета, а след това се изпълняват златните хитове.

Интересното е, че почти всички хора още от малки сме „заразени“ от някакво чувство за вина. И то до такава степен, че то често ни служи като спирачка още преди да решим да направим нещо или пък ни мотивира да го направим, въпреки че нямаме желание за това. Има още →

Казват, че за да живееш пълноценно, трябва да живееш преди всичко за себе си, да поставиш себе си най-отпред в списъка на своите ценности. В твоя живот ти си най-ценния човек. Най-яркият пример за тази идея са инструкциите за поведение в самолета по време на авария: стюардесите винаги казват, че като паднат кислородните маски, първо трябва да сложиш своята, а след това да се опиташ да помогнеш на другите, даже и на децата си. И в това има логика: как би могъл да помогнеш на друг, ако ти самият не си добре?

Други казват, че трябва да си самодостатъчен. Това означавало да се чувстваш в мир със себе си, да имаш ясни цели и мечти, и да ги преследваш уверен в своите способности.

Но може ли да си самодостатъчен, когато си сам?

Какъв е смисълът да правиш нещо в този живот, ако то не носи добро и на другите? Може ли човек да мечтае и да планира живота си без да се съобразява с приятели, с близки, с любимите хора?

Преди време имах интересен разговор. Близки хора ме обвиниха, че съм лош човек, защото съм голям егоист и всичките ми действия са продиктувани от егото ми. Десет години се занимавах с обучения и вярвах, че го правя, за да дам на другите от моите знания и опит, да им помогна да станат по-добри и по-успешни в това, което правят. Оказа се, че съм го правил не заради тях, а заради себе си – за да покажа колко съм велик и колко съм готин, и в крайна сметка да получа тяхното уважение, признание и обич.

Това беше много важна критика. Дълго време не можех да повярвам в тези думи и да разбера грешката си. Трябваше да спра да се занимавам с този бизнес, да се отдръпна от него, за да мога да погледна на себе си отстрани и да проумея верността на тези думи.

Има още →

От толкова стремеж към по-добър живот забравяме най-важното.
Забравяме да се обичаме.
Забравяме да се гушкаме.
Забравяме да се оставим в прегръдките на другия.
Забравяме да се доверяваме един на друг.
Забравяме да спрем да се тревожим и да помиришем розите.
Забравяме да помълчим заедно.
Забравяме да се наслаждаваме на тишината.
Забравяме да послушаме хубава музика.
Забравяме най-важното в живота.
Забравяме да се обичаме.

Някой казвал ли ви е, че ви сте незначителни? Че от вас нищо не се очаква? Че сте най-обикновени?

Едва ли. Повечето от нас са възпитавани от родителите си, че са родени за големи успехи, за велики постижения, че са супер талантливи и че светът очаква с нетърпение вашите подвизи.

Е, при други може и да е било обратното: вие сте най-тежкото бреме за родителите си, вие сте тяхното най-голямо разочарование, вие сте неспособни да се справяте с живота / жените / парите или някакъв друг проблем, с който сте се сблъскали.

Признавам, че съм бил и в двете ситуации. Майка ми, бог да я прости, винаги ми е подавала противоречиви послания, което ме превърна в несигурен и объркан човек, който винаги се колебае и никога не може да вземе категорично решение. Тя ту ми казваше, че съм най-красивият, най-умният и най-гениалният мъж на света, който ще постигне велики дела, които ще оставят траен отпечатък в световната история, ту ми казваше, че съм толкова смотан, че не мога и две крачки да направя без да се спъна, че каквото хвана, ще го изтърва или най-малкото ще си покапя ризата с него.

Виж, баща ми беше много по-категоричен: в неговите очи аз бях пълен провал и той беше сигурен, че щом не ставам за футболист (което е вярно), значи съм твърде глупав и просто не ставам за нищо.

Защо такива послания от страна на родителите са вредни?

Не защото са позитивни или негативни. А затова, че поставят някакви очаквания от вас – очаквания, които или трябва да постигнете, или да опровергаете. Това се оказва едно тежко бреме за всеки човек и през целия му живот на израстване – от малко дете през самоосъзнаването в юношеските години и до реализацията като възрастен – то постоянно определя посоката на вашия живот, карайки ви да следвате или да бягате от внушенията на вашите родители, лишавайки ви от свободата да преследвате собствените си желания и интереси.

Има още →

Положителното мислене е тема, която здраво се експлоатира вече повече от век. Някои американски автори като Норман Винсънт Пийл са написали книги, от които се продават милионни тиражи и в които ни убеждават как положителното мислене може да направи чудеса в нашия живот. Други пък (български учени-скептици) ни обясняват, че положителното мислене е вредно за нашия живот, защото ни създава нереалистични нагласи. А трети, като Иво Сиромахов, просто си правят майтап с всичко това и пак успяват да продават своите книги.

Какво е всъщност положителното мислене и за какво може да ни бъде полезно?

Положителното мислене може да се разглежда в две посоки:

1. Да гледаме позитивно на това, което ни се е случило (поглед към миналото) и това да ни мотивира да продължим да преследваме своите цели и мечти.
2. Да гледаме с вяра в бъдещето и това да ни мотивира да работим по-усилено за постигането на нашите цели.

Забелязахте ли това, което се повтаря?

Точно така. Положителното мислене е инструмент, който ни мотивира към действие. Никой никъде не е казал, че положителното мислене е лежане по гръб и безцелно мечтателстване.

Много хора у нас, поради вродения си песимизъм, смятат, че позитивното мислене е да си сложиш розови очила и да спреш да забелязваш реалността. Това са пълни глупости! Никой никога не е казвал, че позитивното мислене е да се отдадеш на илюзии и да се откажеш да виждаш реалния живот. Това правят наркоманите, но това не е позитивно мислене. Това просто е бягство от действителността.

Много е лесно да критикуваш дадена позиция или даден термин, като вземеш напълно погрешно негово описание. Това е все едно да кажеш, че спортът е вреден, понеже спортът е футбол, а във футбола основната цел е да счупиш краката на противника. Тъпо, нали?

Днес гледах (за пореден път) един филм, който е чудесна илюстрация на погрешното схващане за позитивно мислене. Филмът се казва Open Water и го наричат независим, макар че по-правилно е да е нарече аматьорски. Въпреки краткото си времетраене от 1:16 часа, филмът е доста бавен и скучен, така че човек трябва да се зареди с воля и търпение да го изгледа, но си струва, като храна за размисъл.

(Тук следват спойлери, така че ако искате филмът да бъде изненада за вас, първо може да го изгледате. А може и просто да прочетете моите коментари, тъй като гледането съвсем не е задължително, според мен 🙂 )

Има още →