The Man On The Silver Mountain

Една интересна (поне за мен) история за мотивация, която реших да споделя и с вас.

От известно време съм намислил да напиша една книга. Дойде ми вдъхновение, написах 30-40 страници и спрях. Казах си:

Кому е нужна моята книга?
Какво интересно имам да кажа на хората?
Кой ще я чете?

Една моя приятелка казваше, че говоря само за себе си и че това ме прави най-скучния и безинтересен мъж на света.

Днес попаднах на една книга, която засяга доста теми, свързани и с темите на моята книга, затова реших да й обърна по-сериозно внимание. Тя ме впечатли с няколко неща:

• много повърхностна. Темите са разгледани без никакво навлизане в дълбочина. Просто се цитират общи лафове, които всеки ден срещаме във Фейсбук мемета.
• никакви лични примери. Примерите са от измислени герои. Не са предадени техните мисли и чувства, защото авторът не може да влезе в техния ум и тяхното съзнание. Те са буквално изсмукани от пръстите.
• изключително лошо графично оформление
• пълна е с печатни грешки
• твърде малка, за да обхване темите по-сериозно.

Замислих се и реших, че мога да напиша и да издам книга, която да е по-добра от тази във всяко от гореизброените отношения. Ще я разпиша по-подробно и по-задълбочено, ще включа примери от моя личен живот, мои собствени преживявания, които ще я направят по-автентична и ще спечеля доверието на читателите. Ще инвестирам повече средства в хубаво графично оформление, качествена хартия и най-вече в добър редактор и коректор. Това ме изпълни с увереност и желание да довърша захваната преди време работа.

От друга страна обаче, тази книга и подобни на нея се продават като топъл хляб. Замислих се, че може би масовият читател търси точно такива книги – прости, повърхностни и лесно смилаеми. Като плажно четиво. Тогава кой ще чете моята книга? Има ли смисъл изобщо да я пиша?

Ей такива неща се въртят в главата ми днес.

Тази сутрин с кафето си изтеглих късметче, на което пишеше:

Цял куп трудности и шепа тъга
могат да те направят
най-силния човек на света.

Замислих се. Че е вярно – вярно е. Трудностите и мъката те правят по-силен, ако успееш да ги преодолееш. Но струва ли си да бъдеш най-силния човек на света, ако трябва да преживееш много болка?

Труден въпрос.

Марк Менсън го формулира малко по-различно и го нарича най-трудния въпрос в живота. Не е интересно, казва той, да те питам „Какво искаш от живота?“ По-важно е да можеш да си отговориш на това:

Колко болка можеш да поемеш? За какво си готов да страдаш в този живот?

Защото всички имаме мечти и искаме да бъдем щастливи и обичани, да имаме достатъчно средства, за да живеем охолно. Но колцина са готови да се борят, да понесат истинско страдание, да принесат жертви в името на постигането на това щастие?

Защото щастието и успехът не са безплатни. Те си имат цена. И в живота успяват онези, които са целеустремени и решителни, и които плащат цената на успеха без да се оплакват.

Има още →

От доста време се интересувам от уменията ни да общуваме, даже преподавам от време на време техники за презентиране, но се оказа, че има страшно много неща, които не знам и затова все още се опитвам да наваксам пропуските си. Чета в момента една книга, в която се говори за уменията за общуване между мъжете и жените, какво очакват едните и другите от възможната връзка, и в какви грешни предположения не рядко изпадат.

Една от главите на въпросната книга започва със следното изявление:

За да можете да спечелите по-лесно партньора си, трябва да сте наясно каква е вашата цел на връзката, какво точно искате. Дали това ще бъде краткотрайна връзка (например секс за една нощ) или дълготрайна (например брак, деца, ипотека), трябва още в началото да си наясно какво искаш. Сред хилядите възможни партньори със сигурност ще се намери такъв, който иска точно същото. Много по-добре е да заявиш своите цели предварително и да намериш човек, който търси същото, отколкото да заблуждаваш и себе си, и партньора си. Защото хората най-много мразят лъжата и защото веднъж разрушено, доверието много трудно се възстановява (ако това изобщо е възможно).

Колкото и просто да звучи този въпрос, оказа се, че никак не е лесен за отговаряне. Освен това, той важи във всички аспекти на живота, не само по отношение на връзките. Когато бях по-млад, например, съм си сменял работното място повече от 20 пъти. В един момент това започна да прави лошо впечатление на HR-ите, по-нататък започна и самия мен да ме притеснява. Все пак, не е нормално човек да скача от фирма на фирма толкова често. Моят отговор винаги е бил, че съм търсил работа, която да ми дава повече възможности за развитие и реализация на моя потенциал, като в същото време ми носи удоволствие и удовлетворение. Но никога не съм можел да си отговоря защо не го получавам. А истинският отговор е бил пред очите ми: не съм знаел какво точно искам. А когато не знаеш какво искаш, никога няма да го получиш и никога няма да си удовлетворен.

Когато човек е наясно с желанието си, може да направи осъзнат избор, който дори и да е компромисен, няма да го изненада в резултатите. Проблемът е, че често не познаваме добре себе си или се опитваме да се заблудим. Затова не можем да си отговорим честно на въпроса “Какво искам?” или си даваме погрешните отговори. Например, една от причините да си сменям толкова често работата е било желанието ми способностите ми да бъдат оценявани по-високо. И като заплащане, и като публично признание от страна на колегите и работодателите. И когато съм виждал, че усилията ми отиват нахалост, съм решавал да напусна. Но никога не съм се запитвал защо пък ми е толкова необходимо да получавам това признание. Каква точно нужда съм искал да задоволя с получаването му?

Трябваше да получа много удари от живота, трябваше да постигна големи успехи и след това да загубя всичко, за да започна да се замислям над тези въпроси. Днес имам много по-добра представа за себе си – кой съм аз, какви травми съм преживял като малък и от какво съм имал нужда през целия си живот, за да осмисля и осъзная поведението си и грешките, които съм допуснал. Разбира се, за това ми беше нужна и помощта на много хора – приятели, роднини, психолози и психотерапевти, за което съм безкрайно благодарен на всички.

Давам пример с работата, защото отношенията между работодател и работник са доста делови, в тях няма толкова емоции, както във взаимоотношенията между двама души и е много по-лесно да решиш какво искаш и как да го постигнеш. Дори и да направиш компромис, можеш да продължиш да следваш плана си, без да забравяш основната си цел.

Има още →

Наскоро имах следния разговор с приятелка:

– Как си? Искам да си добре, здрав и щастлив.
– Благодаря, добре съм. Щастлив съм. А ти как си?
– Тук и сега – и аз съм добре и щастлива.

Стана ми много хубаво от този отговор: тук и сега. Това беше чудесно! Аз самият от известно време преживявам един дълъг и дълбок процес на промяна, в който се научих повече да съм тук и сега и да се наслаждавам на всеки момент. Вече се старая да не се връщам в миналото с болка от загубата на всички хубави моменти и да не съжалявам за тях, а да си ги спомням с благодарност, че са ми дали прекрасни емоции, опит и ценни уроци. Опитвам се да не мисля за бъдещето с очакване и да не си правя планове, защото плановете се провалят, а после човек се чувства много разочарован.

Просто се радвам на настоящето. Приемам го такова, каквото е и съм благодарен за подаръците, които получавам от живота. Изживявам всеки момент на макс и се старая да му се отдам на 100%. Това означава да си тук и сега. Това означава да живееш. И съм много щастлив да открия, че имам приятели и близки, които също живеят по този начин.

Животът може да бъде много приятен, когато го живееш без очаквания, без планове, без съжаление и без гняв. Имам своя лична мантра, в която едно от най-силните изречения е:

Приемам даровете на живота
с благодарност и смирение

Това е. Благодарен съм, за това, което ми се случва и което получавам, защото вярвам, че така е трябвало да бъде. Защото това, което се случва, е най-доброто за мен, дори и да не го разбирам и да не го осъзнавам в момента. И защото се научих да извличам ценен урок всеки път, от всяко преживяване, включително и от провалите. Най-вече от тях.

Смирението е да приемаш това, което получаваш без допълнителни очаквания. Понякога ми се иска повече. Случва се да ми се отвори бизнес възможност. Спечелвам пари. Очаквал съм повече, но приемам това, което е дошло, с благодарност и смирение. Сега е толкова. Следващият път – повече. Срещам красива жена. Получавам слънчева усмивка. Очаквал съм целувка или някаква ласка, но приемам това, което съм получил, с благодарност и смирение, защото е дар. А всеки дар трябва да се приема с благодарност, за да дойдат и други.

Когато живееш в настоящето единствено можеш да бъдеш щастлив. Не е лесно. Ние винаги се изкушаваме да мислим за бъдещето. Често със страх: какво ще се случи, ще бъда ли здрав, ще ми стигнат ли парите, ще бъда ли обичан? Бъдещето е неизвестно и то провокира мислите ни да се насочват към него. Но когато човек живее с вяра – в себе си, в Съдбата, в Бог (изберете си сами) – той не се страхува за бъдещето, той се наслаждава на всеки миг от настоящето и така живее един истински и пълноценен живот.

Лариса Парфентиева, автор на книгата 100 начина да промениш живота си, публикува в профила си във Фейсбук 30 въпроса, които да си зададем в навечерието на 2019 г. и с които да осмислим постигнатото през изминалата година.

За мен изминалата година беше вероятно най-трудната в живота ми. Преживях толкова болка и разочарование, че ми се искаше да умра и да прекратя това мъчение. Но пък срещнах нови хора, осмислих нови идеи и започнах да обичам живота отново. Няколко пъти досега съм споделял в блога си равносметки за изминали години, но тази ще бъде една от най-важните. А въпросите на Лариса са хубава отправна точка. Можете да ги използвате и вие за себе си.

И така, ето ги и тях:

1. Коя е главната победа, която съм постигнал през 2018 г.?

Научих се да живея сам. Да разчитам на себе си. Да не се оплаквам, да не търся съчувствие. Научих се да бъда благодарен за това, което животът ми поднася. Да не осъждам съдбата си, въпреки че не разбирам защо точно на мен ми се падат такива несполуки. Дори започнах да се обичам и да се харесвам малко 🙂

2. Кои са новите хора, които влязоха в живота ми?

Категорично това са моите приятели, братя и сестри от семейството на Есенс. Запознах се с хора, с които се научих да споделям най-съкровените си страхове, желания, мечти и болки. Хора, на които имам абсолютно доверие и на които винаги мога да разчитам за подкрепа.

3. Най-хубавата минута от годината?

Когато една жена ми каза, че съм се държал мъжки като не съм влязъл в конфликт. Винаги съм си мислел, че жените харесват бойните мачовци и че ще приемат моето поведение за малодушно. Оказа се, че в нейните очи било много хладнокръвно. Така правели истинските мъже.

4. Колко пари спечелих през 2018 г.?

Не казвам 🙂

5. Най-безполезната покупка за 2018 г.?

През последните години се научих да бъда много пестелив и разумен в покупките си. През 2018 г. заработих повече пари от преди и се изкушавах да си купувам разни дреболийки, просто защото мога. Въпреки това, винаги съм се старал да купувам неща, които действително искам да притежавам или които са ми полезни. Най-безсмислената покупка вероятно са цигарите. Все още не ми е дошло времето да ги откажа 😦

6. Най-успешната придобивка за годината?

Безспорно кахонът. Той ми беше подарен от колегите, с които свирим заедно. Кахонът предопредели насоката на моето музикално развитие през годината и ми даде възможност да се развивам като инструменталист. Изпълних една стара мечта и даже започнах да искам още 🙂

7. Под какъв слоган премина 2018 г.?

Аз съм важен!

8. Съжалявам, че през тази година не ми достигна смелост…

да целуна една жена.
Има още →

Из Интернет се подвизава едно меме, което изглежда много смешно:

Обръщам се към всички вас, които израснаха с това:
“Какво ще кажат хората?”
Какво стана? Какво казаха хората?

Да, тъпо е да поставиш живота си и поведението си в рамката на това ограничение – какво ще кажат хората. Няма никакво значение какво ще кажат.

Хората се занимават основно със себе си и изобщо не им пука за вас

Но това днес е лесно да го разберем, когато живеем в общество, претрупано от информация. За съжаление, съвсем не е било така само преди няколко десетилетия.

За поколението на моите родители например е било изключително важно мнението на хората около теб. В малките селски общности е било лесно да бъдеш изолиран ако някой сподели лоши неща за теб, а в дивите години на комунизма като нищо си можел да попаднеш в лагер или най-малкото да загубиш работата си заради един анонимен донос.

И когато такива хора, наплашени от потенциалната заплаха да пострадат заради мнението на другите, стават родители, те пренасят своите страхове и на децата си. Помня как съм се страхувал, когато баща ми отиваше на родителска среща с нагласата, че ще му кажат нещо лошо за мен и ще трябва да се излага и да се черви пред всички родители. И то при положение, че бях отличникът на класа! Но баща ми винаги намираше нещо лошо, с което да се върне от родителската среща и което да използва като повод да ме накаже. Например, че не съм внимавал в час по литература и са ми писали 5 на класното. Всички останали шестици нямаха никакво значение за него. Как може да имам пет по литература! Ами какво ще кажат хората, когато го срещнат по улицата? Сина му има петица! Ужас! Срам за цялото ни семейство!

Има още →