Да живееш сам

да живееш сам

Наскоро научих думата „стреч“. Тя е английска. „Stretch“ означава „разпъване“, „разтягане“. В семинара, който посетих, използвахме думата като действие, с което се предизвикваме да излезем извън зоната на си на комфорт. С един приятел използвахме думата „разтърсване“ за подобно действие, но разликата е, че разтърсването може да ти дойде отвън – от действията на други хора, – а стречът е нещо, което си правиш сам, за да разчупиш ограниченията, които сам си поставяш.

Е, на мен ми се случи такова разтърсване от няколко месеца насам и всеки ден ми е стреч. Наложи се да се науча да живея съвсем сам – нещо, което никога не ми се беше случвало досега.

До 18-та си година живеех с родителите си и бях член на тяхното семейство. После служих две години в казармата, където бяхме едно голямо семейство само от мъже, а след това станах студент и живях в общежитие и на квартира със съквартиранти и с една голяма компания от колеги и приятели.

Ожених се млад и оттам нататък имах един щастлив (поне така си мислех) 27-годишен брак, който приключи наскоро.

И така, на 50 годишна възраст, започнах живота си отначало и заживях сам.

В началото ми беше трудно заради чисто битови проблеми. Не че не можех да се справя, но семейният живот ме беше научил за всичко да се допитвам до жена си, а много от задълженията просто си ги бяхме разделили, така че изобщо не съм се сещал за тях. И ето, че дойде моментът, в който аз отговарях абсолютно за всичко, като например какъв омекотител да купя за прането и по колко да слагам 🙂

Разбира се, това са дреболии и човек лесно се научава да се справя с тях. Не след дълго квартирата ми започна да прилича на истински дом и аз започнах да се чувствам като вкъщи.

По-сериозният проблем е, че всяка вечер, като се прибирам, оставам сам и няма с кого да си говоря. Аз съм тежък интроверт (за учудване на няокои мои приятели), но обичам да споделям мислите и чувствата си с другите. Особено с най-близките си.

Има още

Advertisements
Posted in Лични | Tagged , , , , , , | 3 Коментари

Ретроспекция 49-50

675046_1

Текстът най-отдолу на този пост съм го писал миналата година на 49-ия си рожден ден, в момент, в който започнах да осъзнавам, че животът ми тръгва неспасяемо надолу. Потънах в дълбока дупка, загубих всичко ценно, изпаднах в ужасна депресия.

Днес, една година по-късно, мога да кажа, че се чувствам значително по-добре. Създадох нови приятелства, открих нови ценности. И най-важното – поставих себе си на първо място. И това доведе до почти магически резултати: гледам на живота положително, не се ядосвам на другите, не очаквам нищо от тях. Научих се да обичам отново без да очаквам нищо в замяна. Научих се да се харесвам и да вярвам в себе си и в способностите си. Научих се да вземам бързи решения базирани на моите желания и ценности. Научих се да приемам това, което Съдбата ми предлага, с благодарност и смирение.

Загубих най-ценното – любовта на живота си

Но се научих да приемам загубите като част от живота. Щастието не е в това да нямаш проблеми или пък нищо да не губиш.

Щастието е да преминаваш през превратностите на живота изпълнен с вяра и любов, и с увереност в собствените си сили.

Всичко се променя и нищо не трае вечно – нито хубавото, нито лошото. Затова човек не трябва да търси сигурност в текущото състояние на нещата и да се уповава на мисълта, че то ще остане непроменено. Трябва да търсим сигурност в собствения си характер, във волята си за живот, в способността си да се развиваме и да ставаме все по-добри. Това е единствената сигурност и опора, на която можем да разчитаме в живота.

Има още

Posted in Лични | Tagged , , , , , , , | Вашият коментар

Чувството за вина

guilt

Чувството за вина е най-противното нещо, което някой може да ти внуши. Точка.

Защо ли? Защото то винаги е свързано с някаква твоя постъпка в миналото, която не можеш по никакъв начин да върнеш назад или да поправиш. Тази случка е основен аргумент в обвинението и понеже е нещо невъзвратимо, вината, която ни насаждат, разрушава нашия вътрешен мир и ни убива. Създаването и внушаването на чувство за вина е най-тежкото престъпление, което родителите нанасят на децата си. Така децата винаги се чувстват недостатъчно добри, недостатъчно способни и през целия си живот търсят одобрението на другите за всяка своя постъпка. В детството търсят това одобрение от родителите си, а по-късно и от своите партньори, колеги и приятели.

Разбира се, насаждането на чувство за вина не се прави само от родителите, а и от всички хора, с които общуваме. Вероятно е породено от желанието да покажем, че ние сме правите, а другия е виновен. Когато спорим винаги се сещаме за някоя случка в миналото, която изваждаме като пример и посочваме, че другият се е провалил, следователно е виновен и тази вина никога няма да му бъде простена, защото при следващия спор отново ще го обвиним за същото прегрешение.

Както се казваше в един класически виц:

Семейните спорове са като рок концерти – първо се започва с най-новите парчета, а след това се изпълняват златните хитове.

Интересното е, че почти всички хора още от малки сме „заразени“ от някакво чувство за вина. И то до такава степен, че то често ни служи като спирачка още преди да решим да направим нещо или пък ни мотивира да го направим, въпреки че нямаме желание за това. Има още

Posted in Лични | Tagged , , , , , | 2 Коментари

Да поставиш себе си най-отпред

I-Love-Me

Казват, че за да живееш пълноценно, трябва да живееш преди всичко за себе си, да поставиш себе си най-отпред в списъка на своите ценности. В твоя живот ти си най-ценния човек. Най-яркият пример за тази идея са инструкциите за поведение в самолета по време на авария: стюардесите винаги казват, че като паднат кислородните маски, първо трябва да сложиш своята, а след това да се опиташ да помогнеш на другите, даже и на децата си. И в това има логика: как би могъл да помогнеш на друг, ако ти самият не си добре?

Други казват, че трябва да си самодостатъчен. Това означавало да се чувстваш в мир със себе си, да имаш ясни цели и мечти, и да ги преследваш уверен в своите способности.

Но може ли да си самодостатъчен, когато си сам?

Какъв е смисълът да правиш нещо в този живот, ако то не носи добро и на другите? Може ли човек да мечтае и да планира живота си без да се съобразява с приятели, с близки, с любимите хора?

Преди време имах интересен разговор. Близки хора ме обвиниха, че съм лош човек, защото съм голям егоист и всичките ми действия са продиктувани от егото ми. Десет години се занимавах с обучения и вярвах, че го правя, за да дам на другите от моите знания и опит, да им помогна да станат по-добри и по-успешни в това, което правят. Оказа се, че съм го правил не заради тях, а заради себе си – за да покажа колко съм велик и колко съм готин, и в крайна сметка да получа тяхното уважение, признание и обич.

Това беше много важна критика. Дълго време не можех да повярвам в тези думи и да разбера грешката си. Трябваше да спра да се занимавам с този бизнес, да се отдръпна от него, за да мога да погледна на себе си отстрани и да проумея верността на тези думи.

Има още

Posted in Лични | Tagged , , , , , | 9 Коментари

Забравяме

Прегръдка

От толкова стремеж към по-добър живот забравяме най-важното.
Забравяме да се обичаме.
Забравяме да се гушкаме.
Забравяме да се оставим в прегръдките на другия.
Забравяме да се доверяваме един на друг.
Забравяме да спрем да се тревожим и да помиришем розите.
Забравяме да помълчим заедно.
Забравяме да се наслаждаваме на тишината.
Забравяме да послушаме хубава музика.
Забравяме най-важното в живота.
Забравяме да се обичаме.

Понякога сме толкова твърдоглави и устремени в преследването на каузи и цели, че дори не забелязваме леките удари, с които Съдбата се опитва да ни стресне и да ни посочи, че сме сгрешили.
Налага се да получим силен удар, да поемем огромна болка и едва тогава да се събудим.
Едва тогава разбираме колко сме били заблудени.
Едва тогава осъзнаваме кои са най-важните неща в живота.
Понякога е твърде късно.
Болката от удара е последвана от болката от загубата.
Но ако дойде осъзнаването, значи не сме изгубили всичко.
Значи сме спасили най-ценното – себе си, своята истинска същност.

И тогава започваме отново да откриваме себе си, да откриваме красотата на живота около нас и да усещаме аромата на розите.
И тогава откриваме отново способността си да обичаме.
И да бъдем истински живи.

Posted in Лични, Общуване | Tagged , , | Вашият коментар

Ти си незначителен!

незначителен

Някой казвал ли ви е, че ви сте незначителни? Че от вас нищо не се очаква? Че сте най-обикновени?

Едва ли. Повечето от нас са възпитавани от родителите си, че са родени за големи успехи, за велики постижения, че са супер талантливи и че светът очаква с нетърпение вашите подвизи.

Е, при други може и да е било обратното: вие сте най-тежкото бреме за родителите си, вие сте тяхното най-голямо разочарование, вие сте неспособни да се справяте с живота / жените / парите или някакъв друг проблем, с който сте се сблъскали.

Признавам, че съм бил и в двете ситуации. Майка ми, бог да я прости, винаги ми е подавала противоречиви послания, което ме превърна в несигурен и объркан човек, който винаги се колебае и никога не може да вземе категорично решение. Тя ту ми казваше, че съм най-красивият, най-умният и най-гениалният мъж на света, който ще постигне велики дела, които ще оставят траен отпечатък в световната история, ту ми казваше, че съм толкова смотан, че не мога и две крачки да направя без да се спъна, че каквото хвана, ще го изтърва или най-малкото ще си покапя ризата с него.

Виж, баща ми беше много по-категоричен: в неговите очи аз бях пълен провал и той беше сигурен, че щом не ставам за футболист (което е вярно), значи съм твърде глупав и просто не ставам за нищо.

Защо такива послания от страна на родителите са вредни?

Не защото са позитивни или негативни. А затова, че поставят някакви очаквания от вас – очаквания, които или трябва да постигнете, или да опровергаете. Това се оказва едно тежко бреме за всеки човек и през целия му живот на израстване – от малко дете през самоосъзнаването в юношеските години и до реализацията като възрастен – то постоянно определя посоката на вашия живот, карайки ви да следвате или да бягате от внушенията на вашите родители, лишавайки ви от свободата да преследвате собствените си желания и интереси.

Има още

Posted in Лични, Общество и нрави, Успех | Tagged , , , , , | 3 Коментари

Положителното мислене – истина и заблуди

Положително мислене / Open Water

Положителното мислене е тема, която здраво се експлоатира вече повече от век. Някои американски автори като Норман Винсънт Пийл са написали книги, от които се продават милионни тиражи и в които ни убеждават как положителното мислене може да направи чудеса в нашия живот. Други пък (български учени-скептици) ни обясняват, че положителното мислене е вредно за нашия живот, защото ни създава нереалистични нагласи. А трети, като Иво Сиромахов, просто си правят майтап с всичко това и пак успяват да продават своите книги.

Какво е всъщност положителното мислене и за какво може да ни бъде полезно?

Положителното мислене може да се разглежда в две посоки:

  1. Да гледаме позитивно на това, което ни се е случило (поглед към миналото) и това да ни мотивира да продължим да преследваме своите цели и мечти.
  2. Да гледаме с вяра в бъдещето и това да ни мотивира да работим по-усилено за постигането на нашите цели.

Забелязахте ли това, което се повтаря?

Точно така. Положителното мислене е инструмент, който ни мотивира към действие. Никой никъде не е казал, че положителното мислене е лежане по гръб и безцелно мечтателстване.

Много хора у нас, поради вродения си песимизъм, смятат, че позитивното мислене е да си сложиш розови очила и да спреш да забелязваш реалността. Това са пълни глупости! Никой никога не е казвал, че позитивното мислене е да се отдадеш на илюзии и да се откажеш да виждаш реалния живот. Това правят наркоманите, но това не е позитивно мислене. Това просто е бягство от действителността.

Много е лесно да критикуваш дадена позиция или даден термин, като вземеш напълно погрешно негово описание. Това е все едно да кажеш, че спортът е вреден, понеже спортът е футбол, а във футбола основната цел е да счупиш краката на противника. Тъпо, нали?

Днес гледах (за пореден път) един филм, който е чудесна илюстрация на погрешното схващане за позитивно мислене. Филмът се казва Open Water и го наричат независим, макар че по-правилно е да е нарече аматьорски. Въпреки краткото си времетраене от 1:16 часа, филмът е доста бавен и скучен, така че човек трябва да се зареди с воля и търпение да го изгледа, но си струва, като храна за размисъл.

(Тук следват спойлери, така че ако искате филмът да бъде изненада за вас, първо може да го изгледате. А може и просто да прочетете моите коментари, тъй като гледането съвсем не е задължително, според мен 🙂 )

Има още

Posted in Думи, Мъдрости, Успех, Филми | Tagged , , , , | 3 Коментари

Новата рок столица на България?

Рок фестивалът в Каварна стартира преди 11 години като един експеримент, но с годините се утвърди като най-значимото рок събитие в България. Той ни нареди на голямата европейска рок карта и благодарение на него българския фен имаше възможност да види на родна сцена музиканти от световна величина, за които само преди няколко години не можехме и да си помислим, че можем да видим на живо.

Статуята на Дио в Каварна

Самият аз не само на няколко пъти посещавах фестивала като зрител, но и споделих първите си впечатления в няколко блогърски поста. За мен беше неизмеримо щастие да видя легендите Heaven and Hell (бившите Black Sabath с непрежалимия Ronnie James Dio), Manowar, семейните любимци Edguy и класиците от Scorpions, прогресив боговете от Dream Theater. Покрай фестивала два пъти посрещахме слънцето на July Morning, а миналата година имах възможността да видя цялата супер-банда Avantasia с моя любим певец Bob Catley, както и фантастичните прогресив магьосници от Тунис Myrath.

Разбира се, не малка заслуга за това имаше и лично кметът на Каварна Цонко Цонев, на когото благодарните фенове лепнаха с любов почетната тила „кметъл“. Цонко не само участваше дейно в организирането на фестивала, но и украси блоковете в централната част на града с портрети на любимите ни рок-звезди, и издигна първата в света статуя на великия Рони Джеймс Дио в парка в Каварна.

Е, всяко хубаво нещо си има своя край. На последните местни избори, гражданите на Каварна решиха да изберат представителката на БСП Нина Ставрева, която изрази противоречиво отношение към статута на Каварна като рок-столица и която с течение на времето показа, че няма намерение да поддържа фестивала в досегашния му вид.

Поредният скандал възникна тези дни с решението й да продаде на търг колата, с която често са били превозвани рок-звездите, участвали във фестивала, и с последвалото й изказване, че техните автографи, с които е изпъстрена колата отвътре, били увреждане на общинска собственост. Едва ли не, хора като Alice Cooper, Glenn Hughes, Joe Lynn Turner, Joey DeMayo и банди като Scorpions и Deep Purple трябва да бъдат съдени и глобени за това, че са „осквернили“ общиския автомобил!

колата с автографи в Каварна

Разбира се, на медиите това им е работата – да раздухват скандали и така да привличат повече читатели и зрители. Аз, като рок фен имам съвсем други грижи. мен ме вълнуват други въпроси:

  • Ще има ли рок-фестивал, на който да видя и да чуя любими музиканти?
  • Ще продължим ли да си имаме рок-столица? Място, на което да се събираме и да празнуваме любовта си към „праведната“ музика?

И докато повечето хора в социалните и в традиционните медии недоволстват и се гневят, аз искам да ви посоча няколко важни извода, които можем да си направим, и няколко практически въпроса, на които да потърсим решение: Има още

Posted in Разни | Tagged , , , , , | има 1 коментар

Глупав или умен?

разярен лъв

Кой е умен и кой е глупав в днешното общество?

Дали умният е този, който е честен, коректен и се отнася към другите с уважение, или хитрия, използвачът, онзи, който винаги успява да се измъкне сух от водата?

Преди известно време попаднах на една статия във в-к „24 часа“, която се казва Пет навика на глупавите, които умните не притежават. Хората, които ме познават от дълго време и всички вие, които четете този блог, сигурно сте си създали впечатление за мен като позитивен и вярващ в доброто у хората човек. Поне такива коментари съм срещал най-често. И аз самият до скоро се смятах за такъв човек. Но в живота се случват гадости и човек започва да се пита дали вярата в доброто и положителното мислене действително не са една голяма заблуда, която ни пречи да постигнем истински успех в живота.

Тези дни съм обзет от скептицизъм и недоверие, породени от личните ми неуспехи в много от начинанията ми, и от меркантилността на цинизмът, с които се сблъсквам у хората около мен.

Та по този повод реших да коментирам тези 5 неща, които глупавите уж хора правили. На практика, у нас това са стратегии за постигане на успех в българското общество, за които бай ви Ганьо би ви ударил силно по гърба и би възкликнал: „Аферим, бе, келеме!“

1. Да обвиняваш другите за своите грешки

Според автора, това било непрофесионално поведение и такъв човек никога не може да стане лидер на екипа си. Стара истина обаче е, че нападението е най-добрата защита. Когато първи прехвърлите вината върху друг, вече го поставяте него в позиция да се защитава, а всички знаем, че щом някой се обяснява и оправдава, значи е виновен. Тази стратегия винаги те прави безгрешен и когато лайното уцели вентилатора, само ти ще останеш чист и незасегнат. Как може такова поведение да е глупаво?!

Глупавите хора не обичат да поемат отговорност за грешките си. Предпочитат да потънат в самосъжаление или да минат в настъпление, като обвинят някого другиго.

Не бива да забравяме, че поемането на отговорност включва и поемането на вина. Може и да се поучиш от грешките си, но съвсем не е умно да поемаш вината за тях. Много по-умно е да я прехвърлиш на някой друг, който да „опере пешкира“.

2. Винаги да бъдеш прав

Има стара поговорка, която ни убеждава, че по-умният отстъпва. Аз винаги съм постъпвал така и съм се старал да избягвам споровете. И винаги съм губил. Само че у нас губещите никой не ги уважава. Уважават победителите. А победителите са тези, които винаги отстояват правотата си, даже и когато не са прави.

На кого му пука дали си прав или не си?

Важното е да видят, че си силен, настъпателен и неотстъпчив. В крайна сметка, без значение дали това, което отстояваш, е вярно или не, ти ще излезеш победител в спора, а щом другият е отстъпил, значи правият си ти.

Историята я пишат победителите, а те винаги са прави. Значи те са умните, нали?
Има още

Posted in Лични | Tagged , , , , , | 6 Коментари

Законите на роботиката Revisited

Westworld

Снощи гледах поредната серия от сериала Westworld, в която един робот (изкуствено създаден човек) уби истински жив човек. Това ме накара да се сетя за Законите на роботиката, формулирани от Айзък Азимов още през средата на миналия век, защото убийството на човек е грубо нарушение на Първия закон. Азимов, като човек математик, е конструирал законите, воден от принципите на приоритетите. На първо място е човекът (в последствие – човечеството) и по-точно животът на човека, затова и първият закон гласи, че

Роботът не може да причини вреда на човек или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда

Проблемът обаче идва от това, че човекът е същество, което често се настървява срещу своя брат – човека и от това биха възникнали сериозни морални (или по-скоро функционални) конфликти за робота.

Как би трябвало да реагира един робот, ако попадне в ситуация, когато един човек иска да нарани друг човек?

Каквото и да направи – да действа, за да спаси единия или другия, или пък да бездейства – все някой човек ще пострада.

Тук идва моят скромен принос към законите за роботиката. Предлагам да въведем едно допълнение. Всеки човек в ценностната система на робота си има своя приоритет. Най-висок приоритет има неговият собственик. след това са близките, роднините и приятелите на собственика, като този приоритет се програмира преди роботът реално да влезе в експлоатация. Така бихме могли да преформулираме едно Допълнение към Закон номер 1, което да гласи:

В случай на конфликт между двама човеци, чийто живот е взаимно застрашен, роботът с действие или с бездействие трябва да защити живота на човека с по-висок приоритет в неговата ценностна система.

И Допълнение 2:

Ако двамата души, чийто живот е взаимно застрашен, имат еднакъв приоритет, тогава роботът не трябва да се намесва.

Дотук животът животът на индивида сякаш е защитен напълно. Но възниква проблем с животът на големи групи хора.

Как би трябвало да реагира един робот, ако една група хора застрашава живота на друга група хора?

Примери много – една армия срещу друга армия, полиция срещу бунтовници, терористи срещу мирни граждани. Как да разбере роботът чий живот е по-ценен (и по чия преценка?), за да може да реагира правилно в подобна ситуация?

Тук отговорът ми се струва много по-труден.

Има още

Posted in Въпросите на Майк, Общество и нрави, Филми | Tagged , , , | 5 Коментари