The Man On The Silver Mountain

Не бях ходил на обучения и семинари от няколко години. Когато получих имейла от Стойне Василев, че ще провежда отново семинара „Машина за пари„, доста се замислих как изобщо би могъл да бъде проведен такъв семинар в условията на Ковид-19, но реших, че след толкова отлагания, вече е крайно време да го посетя. Записах се и не съжалявам изобщо.

Как беше организиран семинара?

Започвам с организацията, защото съм човек, който се е занимавал с организиране и провеждане на подобни събития доста години и знам от личен опит колко е трудно. Особено пък, когато се говори за пандемия и има наложени специални ограничения върху провеждането на такива семинари.

Затова тук му е мястото да изкажа искреното си възхищение и уважение към работата на Стойне и неговия екип. Перфектна организация, спазване на законните мерки, и близо 200 човека, които го слушаха изключително внимателно.

Познавам Стойне от доста години. Още от времето, когато стартира своя личен блог, който по-късно се превърна в сайта SmartMoney, който днес е един от най-ценните източници на информация, свързана с управлението на личните финанси и инвестирането. Благодарение на неуморната си работа по поддържането на сайта и предоставянето на ценна информация на своите читатели, както и с книгата си „Умни пари„, която се превърна в национален бестселър, Стойне доказа, че е авторитет, на когото може да се разчита.

Имал съм честта заедно с него да участваме в различни семинари и даже да изнасяме лекции заедно. Точно затова бях уверен в уменията му да говори пред толкова много хора, да бъде интересен, да поднася информацията с лек хумор, така че на никого да не му доскучае, въпреки че на пръв поглед работата с пари за мнозина изглежда скучна и досадна материя.

Възхищавам се на упоритостта и постоянството, с които поддържа своя имейл бюлетин, откъдето лично аз се информирам за повечето важни неща от света на парите, и който му помага да събере толкова много жадни за знания за успех участници в семинара. Признавам си, че аз не мога да се похваля с такива постижения, въпреки че също доста години се занимавах в бизнеса с обучения.

Какво си взех от семинара?

Семинарът „Машина за пари“ беше много дълъг и много задълбочен. Продължи два дни през уикенда и обхващаше много теми, за някои от които, признавам, че нямах нужната подготовка.

Има още →

От известно време се интересувам много активно от темата за щастието и попадам на интересни четива, свързани с това. Някога си мислех, че съм изключително щастлив човек и късметлия заради това, че имах щастлив брак, в който намирах опора и вдъхновение да постигам своите мечти. По-късно пък, когато бракът ми се разпадна, потънах в самосъжаление и реших, че няма по-нещастен човек от мен. Днес се научих да не търся щастието си в другите хора, а в себе си – в своите ценности и постижения – и това наистина ме прави спокоен, щастлив от това, което имам и уверен в онова, което предстои.

Една статия в англоезичен блог ме провокира да се замисля над някои типични поведения, които показват, че дълбоко в себе си сме нещастни. А по-интересното е, че все още откривам някои от тях в себе си. Значи има над какво още да работя 🙂

1. Избухвате при най-малката провокация

Случвало ли се е да избухнете в гневен изблик от нещо дребно, например да ви засече някой с колата, да стъпите на разклатена плочка на тротоара и да се изкаляте, да изпуснете метрото за няколко секунди? Аз най-често се гневя не толкова на хората, колкото на техника, която не работи. Всъщност, косвено се ядосвам на нейните производители, които не са помислили достатъчно, за да направят продукта си по-качествен.

Имам сушилка за чинии, където ги слагам след като ги измия, за да се отцедят. Секцията за вилиците и ножовете е толкова смотано направена, че почти всеки път като сложа измитите прибори вътре, те веднага падат на земята и трябва да ги мия отново. Това ме побърква.

Такива пристъпи на гняв показват, че живеем под силен стрес, който може да е моментен, а може и да е нещо много по-дълбоко. Аз не съм психолог и не мога давам съвети как да лекуваме стреса, но смятам, че ако само започнем да забелязваме тези моменти и да ги осъзнаваме, ще направим и голяма крачка в посока да ги преодолеем.

Ето как реагират големите майстори на комедията Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън на ситуация, много приличаща на моята 🙂

2. Намирате си оправдания да не предприемате рискове

Имате една страхотна идея, но нещо в нейната реализация ви плаши. И започвате да се оправдавате – ама то не е сега моментът, ама аз не съм готов, ама то трябват повече пари и прочие, и прочие.

Аз например съм решил да започна един подкаст. Но вътрешно се притеснявам. Наистина ще трябва да инвестирам и пари, и време, но явно се страхувам как ще се възприеме от публиката, как ще изглеждам в очите на хората и дали няма да ме критикуват или да ми се присмиват. Затова си измислям оправдания: нямам достатъчно добра техника, няма къде да го снимам, нямам си оператор, и прочие, и прочие.

Истината е, че каквото и да направим, ни прави по-богати душевно. Опитът, който ще придобием и емоциите, които ще изживеем, са онова, което прави истинския живот. Когато си седиш на дивана, заврял глава в облаците, нищо реално не изживяваш. А страховете и притесненията единствено изпиват от креативната ти енергия, която ти е нужна, за да реализираш плановете си.

По-добре е да направим нещо и да сгрешим, отколкото да не вършим нищо и само да си мечтаем в бездействие. Истинското щастие идва, когато постигаме резултати.

Какво можем да направим ли? Да започнем с много малки стъпки. Планирайте първата стъпка и я направете. После помислете за следващата. Да, планът може да е грандиозен и това да ни уплаши. Затова е много по-лесно да направим препятствията пред целта си по-малки. Така по-лесно ще ги преодоляваме едно след друго.

3. Никога не си признавате грешките

Аз имам един много важен принцип и той е да използвам правилните думи. Когато човек сгреши, често го обвиняваме и така го потискаме психически. При самообвинението е същото. Всички грешим. Понякога осъзнаваме грешката си на момента, а друг път – след доста време. Грешка е, когато не си направил правилното действие в правилния момент. За съжаление, времето не може да се върне назад и точно това действие не може да бъде поправено никога. Затова и обвиняването е безсмислено и безполезно. Но можем да направим много други неща. Можем първо да осъзнаем грешката си и след това да си направим изводи. Така ще станем по-опитни и по-мъдри, и може би няма да повтаряме тази грешка отново. Можем след това да направим нещо друго, което да има положителен ефект и да компенсира ефекта на грешката ни от миналото.

Има още →

Попаднах преди време на една статия с подобно заглавие за горчивите истини, които никой няма да ви каже, но които трябва да приемете и с които трябва да живеете. Някои от тях звучаха примерно така:

• На никого не му пука за теб и твоята сълзлива история
• Самосъжалението е като хероин
• Безусловната любов не съществува
• Можеш да умреш по ужасен начин
• Няма да станеш милионер
• Да промениш системата е ужасно трудно
• Да си признаеш, че си сгрешил не те прави зрял

и други от този сорт.

Четох, четох и ми стана много гадно. От една страна, в тези твърдения има много истина. От друга – тези истини действително са много горчиви и трудни за преглъщане. Всъщност, направо са си депресиращи. Човек като ги позачете няколко пъти и току му дошла мисълта да си клъцне вените.

Хем ми се иска да ги приема като факти, хем нещо дълбоко в мен се съпротивляваше. И така доста дълго време – близо 3 месеца.

Едва днес ми просветна, че тези твърдения просто не са формулирани добре или пък са недовършени. Ако успея да ги формулирам правилно, ще се получи нещо истинско – хем вярно, хем позитивно и мотивиращо. Марк Менсън беше казал, че за да си истински щастлив, трябва да решиш какво важно и ценно нещо можеш да жертваш. С други думи, щастието си има цена. Има неща в живота, които не са много приятни, но това не е карма или проклятие. Това са просто трудности, които трябва да преодолееш по пътя към щастието и успеха.

Затова си поставих за цел да преформулирам някои от тези „житейски истини“ и да ги гарнирам с един сладък и мотивиращ десерт, така че да станат по-лесни за преглъщане. И ето какво се получи:

1. Всеки си има своята драма в живота, затова на никого не му пука за твоята

Пък и кому е нужно да се оплакваш? В живота всеки носи своя кръст. Животът на другите не е нито по-лесен, нито по-труден от нашия. Просто е различен. Но никой от нас не би искал да си смени съдбата с тази на съседа. Всички трудности, с които се сблъскваме, са такива, които можем да преодолеем със собствените си сили. Просто имаме нужда от любов и подкрепа, но ние я имаме, дори и понякога да не я забелязваме. Семейството, родителите, децата ни, приятелите – това са хората, които ни обичат и подкрепят. Но спасителното действие можем да го извършим само ние самите. Зарежете оплакването. Повярвайте в себе си и ще откриете сили да се издърпате сами за косите от блатото, както барон фон Мюнхаузен 🙂

2. Самосъжалението е като хероин – дава приятно усещане, но накрая може да те убие

Дали ще търсиш съжаление от другите или ще потънеш в сладката забрава на самосъжалението – резултатът е един и същ – животът продължава, а ти – не.

Животът трябва да се живее. Разбира се, че когато преживеем тежък момент, имаме нужда да си го изстрадаме. Това е нормално, даже психолозите твърдят, че е здравословно. Отдайте се на мъката си – ден, два, седмица, две. После се обръснете, гримирайте, сложете новите дрехи и излезте навън да се радвате на живота. Да останете в лапите на депресията е смъртоносно. Вие сте страхотни същества. Създадени сте, за да живеете и да се радвате на живота. Всичко, което ви се е случило, е ценен и полезен опит. То ви прави човекът, който сте. Дава ви безценен опит и ви прави по-красива и по-силна личност. Бъдете благодарни за живота, който имате!

3. Безусловната любов може и да не съществува, но ние трябва да се стараем да даваме колкото може повече любов

Трудно е да обичаш някого безусловно. Всеки от близките ни хора има недостатъци, които леко ни дразнят. Недостатъците на интимния ни партньор понякога ни дразнят много силно. С годините това може да премине в неприязън и даже в непоносимост. Стигнем ли дотам, ясно е, че любовта отдавна си е отишла. Затова е важно във всеки момент, когато се усетим, че нещо ни дразни в партньора ни или в някой близък, да си помислим колко много го обичаме, колко много сме благодарни за това, че сме заедно и че имаме точно този човек в живота си. Да се запитаме от какво има нужда (или директно да го попитаме) и да му дадем всичката любов и подкрепа, на която сме способни.

Любовта е щедра. Тя е даваща, а не вземаща. Не можем да накараме другите да ни обичат безусловно. Може би на тях няма да им харесва как сме напълнели, това, че някой път си захвърляме чорапите по пода, че не мием чиниите или че хъркаме. Но това, което ние можем да направим, е ние да ги обичаме безусловно. Или поне да опитаме.

Има още →

Наскоро прочетох една мисъл, която ме върна към темата за успеха. На английски тя звучеше така:

The World Will Never Quit Poking You

В някакъв свободен превод на български: „Светът никога няма да спре да те закача„. Или, както обичам да казвам аз, „екшънът никога не свършва“ 🙂

Много хора вярват, че

успехът е някакво постижение,

някаква граница, която като преминеш и вече никой за нищо няма да те закача. Можеш да се отдадеш на заслужена почивка. Нещо като в компютърните игри – веднъж като минеш едно ниво и си застрахован – повече няма връщане назад.

Само че

животът не е компютърна игра

Той се състои от възходи и падения и затова за мен е по-важно да изградиш такива качества в себе си, които да ти помагат да се справяш по-добре със ситуациите, с които те среща животът. А тези ситуации на изпитания и напрежение никога няма да свършат.

Затова в един по-предишен пост бях написал, че е важно да избягваме думата „успял“ и особено „преуспял“, с който журналистите кичат някой свой герой за дадено постижение. Правилната дума е „успешен“, т.е. човек, който притежава качествата, които могат да му донесат успех в различни кризисни ситуации.

Моята майка обичаше да употребява израза „Този се е оправил“ за човек, който си е купил жилище, кола, и си е намерил работа с голяма заплата. Сякаш наистина оттук нататък животът спира и попадаш в някакъв рай, в който не е нужно повече да полагаш никакви усилия.

Има още →

Руската писателка и блогър Лариса Парфентиева, автор на книгата „100 начина да промениш живота си„, която много харесвам и следя, беше публикувала във Фейсбук профила си 25 провокационни въпроса към себе си. В началото ми беше много трудно да отговоря. Мина цяла година, преди отново да попадна на този пост и да се замисля над тези въпроси. Наистина не са лесни. Както казва Лариса: да плачеш и да отговаряш 🙂

Е, днес се чувствам много по-силен духовно и много по-уверен в себе си, затова реших да се пробвам да им отговоря, Освен това съм започнал да пиша една книга, в която точно тези въпроси ще бъдат застъпени по един или друг начин, така че вашите коментари ще бъдат много ценни за мен.

Мисля, че ще бъде ценно за вас, ако също си ги зададете, а ако решите да направите още една крачка, може и да споделите някои от отговорите си тук като коментар. Най-малкото си струва да се замисли човек за себе си.

И така, ето ги въпросите:

1. Кой ще бъде теб, ако ти си като другите?

Този въпрос е много дълбок. Още в ранно детство повечето от нас ги учат да бъдат като другите. Да спазваш правилата, да следваш тълпата. В това няма нищо лошо по принцип. Така сме еволюирали ние, човеците, че оцеляваме по-добре, когато сме в група. Но дори и в група, всеки от нас трябва да бъде себе си. Аз самият съм бил много силно повлиян от мисълта „Какво ще кажат хората?„. Родителите ми се страхуваха най-много от това някой да не ги посочи с пръст и да трябва да се срамуват от някоя своя (или не дай си Боже!) моя постъпка. И тези страхове се прехвърлиха върху мен. Трябваха ми много години, за да осъзная колко ми е пречило това в живота и да почна да бъда себе си, без да правя излишни демонстрации.

Не знам дали точно аз съм важен за човечеството, но няма кой друг да играе моята роля освен аз самият.

2. Продължи фразата «Много се страхувам, че ще ми се наложи да се разплащам за…»

Живях твърде дълго в страхове. Преди няколко години дори се уплаших, че може да завърша живота си беден, бездомен и отритнат от всички. Днес не се страхувам от (почти) нищо. Има нещо, което ме крепи. Научих го от книгата „Четирите споразумения“ на Мигел Руис. Едно от тях гласи:

„Винаги прави най-доброто, на което си способен“

Това ми дава много сила. Никой не може да ме обвинява за нещо в миналото и не се страхувам от разплатата, защото знам, че тогава съм направил най-доброто, на което съм способен. За какво да се разплащам тогава?

3. На кого е трябвало да кажеш «Извинявай, не бях прав/а», но не ти стигна дух?

Най-много съм виновен пред бившата си съпруга и на нея имам да кажа „Извинявай“ за много неща. Много пъти съм се държал зле и не съм разбирал онова, което я тревожи във връзката ни. Опитвал съм се да се извиня и преди, но сега съм много по-осъзнат и бих й го казал отново с най-дълбока искреност. За съжаление, тя отдавна не иска да чува нищо от мен и вече нямам възможността да го направя.

4. Ако знаеше точната дата на смъртта си, как би повлияло това на живота ти?

Никак. Научих се да живея така, сякаш мога да умра всеки момент. Научих се да се наслаждавам на всеки миг тук и сега. Приех, че в живота си съм създал някои неща и съм постигнал някои успехи, с които се гордея. Приех и че има още много неща, които бих искал да постигна, но няма да мога. Ако знам датата на смъртта си, просто ще се опитам да бъда повече време с най-близките си хора, за да им дам повече обич.

5. Кога реши, че от това, което истински ти харесва, не можеш да печелиш пари?

Когато жена ми ми каза, че ще ме напусне, ако не започна да нося пари вкъщи. Обичах работата си толкова много, че не осъзнавах, че това, което ми доставяше удоволствие да правя и вярвах, че е мое призвание, се е превърнало в огромна тежест за семейството ми. Беше много болезнено да се откажа от работата, от начина си на живот, но сега разбрах, че е било най-правилния ход.

Всеки човек има нужда от пари и за да постигнеш нещо, за което истински мечтаеш, е добре преди това да се подсигуриш материално.

6. Ако 0% са «лош» човек, а 100% — «добър», то на колко процента оценяваш себе си?

Има още →

Една интересна (поне за мен) история за мотивация, която реших да споделя и с вас.

От известно време съм намислил да напиша една книга. Дойде ми вдъхновение, написах 30-40 страници и спрях. Казах си:

Кому е нужна моята книга?
Какво интересно имам да кажа на хората?
Кой ще я чете?

Една моя приятелка казваше, че говоря само за себе си и че това ме прави най-скучния и безинтересен мъж на света.

Днес попаднах на една книга, която засяга доста теми, свързани и с темите на моята книга, затова реших да й обърна по-сериозно внимание. Тя ме впечатли с няколко неща:

• много повърхностна. Темите са разгледани без никакво навлизане в дълбочина. Просто се цитират общи лафове, които всеки ден срещаме във Фейсбук мемета.
• никакви лични примери. Примерите са от измислени герои. Не са предадени техните мисли и чувства, защото авторът не може да влезе в техния ум и тяхното съзнание. Те са буквално изсмукани от пръстите.
• изключително лошо графично оформление
• пълна е с печатни грешки
• твърде малка, за да обхване темите по-сериозно.

Замислих се и реших, че мога да напиша и да издам книга, която да е по-добра от тази във всяко от гореизброените отношения. Ще я разпиша по-подробно и по-задълбочено, ще включа примери от моя личен живот, мои собствени преживявания, които ще я направят по-автентична и ще спечеля доверието на читателите. Ще инвестирам повече средства в хубаво графично оформление, качествена хартия и най-вече в добър редактор и коректор. Това ме изпълни с увереност и желание да довърша захваната преди време работа.

От друга страна обаче, тази книга и подобни на нея се продават като топъл хляб. Замислих се, че може би масовият читател търси точно такива книги – прости, повърхностни и лесно смилаеми. Като плажно четиво. Тогава кой ще чете моята книга? Има ли смисъл изобщо да я пиша?

Ей такива неща се въртят в главата ми днес.

Тази сутрин с кафето си изтеглих късметче, на което пишеше:

Цял куп трудности и шепа тъга
могат да те направят
най-силния човек на света.

Замислих се. Че е вярно – вярно е. Трудностите и мъката те правят по-силен, ако успееш да ги преодолееш. Но струва ли си да бъдеш най-силния човек на света, ако трябва да преживееш много болка?

Труден въпрос.

Марк Менсън го формулира малко по-различно и го нарича най-трудния въпрос в живота. Не е интересно, казва той, да те питам „Какво искаш от живота?“ По-важно е да можеш да си отговориш на това:

Колко болка можеш да поемеш? За какво си готов да страдаш в този живот?

Защото всички имаме мечти и искаме да бъдем щастливи и обичани, да имаме достатъчно средства, за да живеем охолно. Но колцина са готови да се борят, да понесат истинско страдание, да принесат жертви в името на постигането на това щастие?

Защото щастието и успехът не са безплатни. Те си имат цена. И в живота успяват онези, които са целеустремени и решителни, и които плащат цената на успеха без да се оплакват.

Има още →