Някой казвал ли ви е, че ви сте незначителни? Че от вас нищо не се очаква? Че сте най-обикновени?

Едва ли. Повечето от нас са възпитавани от родителите си, че са родени за големи успехи, за велики постижения, че са супер талантливи и че светът очаква с нетърпение вашите подвизи.

Е, при други може и да е било обратното: вие сте най-тежкото бреме за родителите си, вие сте тяхното най-голямо разочарование, вие сте неспособни да се справяте с живота / жените / парите или някакъв друг проблем, с който сте се сблъскали.

Признавам, че съм бил и в двете ситуации. Майка ми, бог да я прости, винаги ми е подавала противоречиви послания, което ме превърна в несигурен и объркан човек, който винаги се колебае и никога не може да вземе категорично решение. Тя ту ми казваше, че съм най-красивият, най-умният и най-гениалният мъж на света, който ще постигне велики дела, които ще оставят траен отпечатък в световната история, ту ми казваше, че съм толкова смотан, че не мога и две крачки да направя без да се спъна, че каквото хвана, ще го изтърва или най-малкото ще си покапя ризата с него.

Виж, баща ми беше много по-категоричен: в неговите очи аз бях пълен провал и той беше сигурен, че щом не ставам за футболист (което е вярно), значи съм твърде глупав и просто не ставам за нищо.

Защо такива послания от страна на родителите са вредни?

Не защото са позитивни или негативни. А затова, че поставят някакви очаквания от вас – очаквания, които или трябва да постигнете, или да опровергаете. Това се оказва едно тежко бреме за всеки човек и през целия му живот на израстване – от малко дете през самоосъзнаването в юношеските години и до реализацията като възрастен – то постоянно определя посоката на вашия живот, карайки ви да следвате или да бягате от внушенията на вашите родители, лишавайки ви от свободата да преследвате собствените си желания и интереси.

Наскоро прочетох книгата на Марк Мансън „The Subtle Art Of Not Giving a F*ck“, в която той излиза с твърдението, че всички хора на земята са родени, за да бъдат обикновени. Посредствени. Незначителни. Ние сме част от големия механизъм на Живота и на Цивилизацията, която човечеството е изградило и за 99.99% от населението на тази земя смисълът на живота е просто да работят, да допринасят за развитието на живота, да обогатят световния генофонд чрез репродукция и после да наторят земята. Толкова.

Звучи ужасно, нали?

Ама как така? Вие знаете ли кой съм аз? Аз не мога да съм роден просто да плащам сметки и след това да умра! Аз съм роден за велики дела! Нали така?

Еми, не точно. Всъщност хората, които са постигнали великите дела, действително са толкова малко, че действително статистическото очакване за всеки един от нас е да прекара един с нищо незабележим живот.

Да, за мнозина от нас, които сме си отгледали едно голямо его, вдъхновено най-вече от родителски послания, тази перспектива изглежда ужасно. Но, след като се позамислих на аргументите на Марк, започнах да прозирам, че това не е точно така.

В действителност вярата в собствения ви успех, във великото предначертание на вашия живот, ви поставя едни очаквания, които е много вероятно да не успеете да покриете. Какво става тогава? Изпадате в тежка депресия, започвате да се обвинявате, да наричате себе си провален човек и в крайна сметка може и действително, под влиянието на такива тежки негативни емоции, да стигнете до най-ниското стъпало на обществената йерархия.

Такива очаквания са твърде задължаващи и много трудно постижими. Независимо дали са поставени от положителната вяра на вашите родители и вие сте си поставили за цел да ги постигнете, или са в резултат на тяхното недоверие във вашите способности и вие (често подсъзнателно) сте решили да ги опровергаете, това всъщност не са вашите цели и мечти, това не е вашето предначертание в живота. Вероятността да не постигнете тези цели (които в действителност не са ваши) е много голяма, а оттам и резултатът – депресия, ниска самооценка и чувство за вина и за провал.

Обратно, ако приемете, че животът ви ще бъде съвсем обикновен, че вие сте просто една малка бурмичка в един голям и сложен механизъм, това може да ви даде положително усещане за смисъл. Първо, вие може и да сте много миниатюрна частица, но все пак вашето съществуване е важно за съществуването на целия този механизъм. Макар и с много малко, вие допринасяте за съществуването на живота на тази планета и за всички негови кръговрати.

Както мравките, които градят своя мравуняк с дни и месеци, а после някое самодоволно хлапе го изрита и го унищожи, и след това те отново започват да го градят със същото търпение и постоянство; както газелите, които се раждат, хранят се, борят се за живота си, размножават се, а после стават храна за лъвовете; както лъвовете, които убиват другите животни, за да се хранят и се наричат царе на природата, но накрая стават храна за лешоядите; така и ние сме част от един голям кръговрат.

В нашия човешки живот, продукт на собственото ни развитие, което наричаме цивилизация, нашата роля е да да се изучим, да създадем семейство, да работим и да печелим пари, с които да издържаме това семейство, да подготвим децата си с добро образование, за да могат и те да работят и да се размножават като нас, да плащаме данъци, за да издържаме държавата, която е стожер на нашата цивилизация, и накрая да умрем забравени от всички.

Това е.

Но има и още нещо. Може в този процес да открием свои мечти и желания, които много силно искаме да постигнем. Няма нищо лошо в това се опитаме да ги постигнем, ако изпитваме някаква наша вътрешна мотивация за това и ако това ни носи удовлетворение.

Успехът е нещо извън нас. Успехът е нещо, което другите си представят за нас. Той не е важен. Ако постигнем нещо, което другите наричат успех, това е без значение, защото ние вече вярваме, че сме съвсем обикновени, съвсем незначителни. Ако другите смятат, че сме успешни – хубаво. Ако това ни донесе някакви придобивки или ползи – още по-хубаво. Важното е, че нямаме очакването за успех. Това е нещото, което би ни тормозило и би създало нереалистична нагласа, в следствие на което да изпитаме усещане за провал и за вина. Когато не очакваш нищо от себе си, тогава си в позиция да постигаш успехи и да им се радваш и наслаждаваш чистосърдечно.

Звучи неясно и нелогично може би. Но на мен ми харесва. Това е начинът, по който мога да се излекувам от болестите на егото и от усещането за един провален живот, което ме преследва постоянно. Това е начинът да преодолея неуспеха и да се подготвя за бъдещия успех без очаквания, без специални нагласи и без разочарования и чувство на вина.

Аз съм едно листенце, носено от вятъра. Аз съм една малка мравка, чиято задача е да ходи на работа всеки ден и да върши онова, което му нареждат по-големите шефове. От мен никой не очаква нищо повече, нито пък самият аз. Имам мечти, желания и интереси, и когато мога работя за тяхното изпълнение, защото ми е интересно и приятно. Нямам никакви очаквания за резултатите от моята работа и затова от нищо няма да се разочаровам. Ако постигна нещо, което другите наричат успех, само мога да се изненадам приятно.

Може би това е истинското положително мислене, което може да доведе до живот без разочарования, без чувство на вина, без усещане за провал и без отчаяние.

Знам ли?

Тези разсъждения ми припомниха една интересна песен на Братя Аргирови. Тя е кавър на друго парче, но българския текст е много подходящ за случая: