Две лични истории от Паулу Коелю

Предлагам ви две лични истории, които Паулу Коелю сподели наскоро в своя блог. Надявам се, че преводът ми е успял да предаде неговите идеи вярно.

Кери Лий и писателя

След като изнесох лекция в Брисбейн, Австралия, напуснах залата, за да раздавам автографи на свои книги. Беше късен следобед, но времето беше толкова горещо, че организаторите изнесоха една маса извън сградата на библиотеката, на която да раздавам автографи.

Хората идваха и разговаряха с мен и въпреки, че съм толкова далече от дома си, не се чувствах чужденец – книгите ми ме предхождат навсякъде и разкриват моите чувства и емоции.

Изведнъж се появи една 22-годишна жена, избута хората от опашката и застана пред мен.

– Закъснях за лекцията – каза тя, – но имам няколко важни неща, които бих искала да Ви кажа.

– Опасявам се, че няма да бъде възможно – отговорих аз. – Ще подписвам книги още час и след това трябва да присъствам на една вечеря.

– О, няма проблем, напълно възможно е – каза тя. – Казвам се Кери Лий Олдич и ще Ви кажа, каквото имам да Ви казвам точно тук и сега, докато Вие подписвате Вашите книги.

И преди да успея да кажа или направя нещо, тя извади цигулка от раницата си и започна да свири. Аз продължих да подписвам книги повече от час под звуците на музиката на Кери Лий. Хората не си тръгваха, а оставаха настрани, за да слушат този неочакван концерт, гледайки залеза на слънцето и осъзнавайки това, което тя искаше да ми каже и го казваше точно в този момент.

Когато приключих с автографите, тя спря да свири. Нямаше аплодисменти, нищо, само една натрапчива тишина.

– Благодаря ти – казах аз.

– Всичко в този живот е въпрос на духовно общуване – каза Кери Лий.

И си тръгна така, както и дойде.

Понякога конфронтацията е най-доброто решение

Това трябваше да бъде моето основно излизане на Писателския фестивал в Мелбърн, Австралия. 10 часа сутринта е и залата е претъпкана. Трябва да бъда интервюиран от Джон Фелтън, местен писател.

Излизам на сцената, както обикновено, леко притеснен. Фелтън ме представя и започва да ми задава въпроси. Преди, обаче да успея да довърша мисълта си, той ме прекъсва и задава друг въпрос. Когато отговарям, той казва нещо от рода „това не беше много ясен отговор“. Пет минути по-късно вече започвам да чувствам безпокойство сред публиката; всички усещат, че нещо не е наред. Спомням си Конфуций и предприемам единственото възможно действие.

– Вие харесвате ли това, което пиша? – питам аз.

– Това няма никаква връзка – отговаря Фелтън. – Аз съм тук да интервюирам Вас, а не обратното.

– Напротив, има връзка. Вие не ми давате да си довърша мисълта. Конфуций е казал: “Бъди ясен винаги, коато можеш”. Нека да последваме този съвет и да си изясним ситуацията: Харесвате ли това, което пиша?

– Не, не го харесвам. Прочел съм две от Вашите книги и направо ги мразя и двете.

– Чудесно, сега вече можем да продължим.

Огневата линия е вече начертана. Публиката се отпуска. Атмосферата се наелектризира и интервюто се превръща в истинска битка. И всички – включително и Фелтън – са доволни от резултата.

Advertisements
Публикувано на Мъдрости, Паулу Коелю. Запазване в отметки на връзката.

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s