Имате ли врагове?

Има една поговорка:

Дръж приятелите си близо, а враговете – още по-близо.

Та се замислих: що е това „враг“? И като продължих да мисля, стигнах до следното определение: Враг е човек, когото ти мразиш, защото ти е направил нещо лошо или той те мрази, заради нещо лошо, което ти си му направил. А най-вероятно и двамата се мразите.

Аз си мисля, че нямам врагове, защото никого не мразя, и мисля, че никой не ме мрази мен. Поне не знам за такива. На никого нищо лошо не съм направил и със сигурност поне знам, че не съм убил никого шофирайки в пияно състояние. Може да съм обидил някого или да съм го засегнал с думи, но не е било злонамерено, затова използвам тази страничка да се извиня и да помоля за прошка.

Значи нямам врагове. А защо другите имат? Как става така, че един човек ти е враг и се мразите?

Малко отклонение… Американците имат особено чувство за справедливост, което даже са го въплътили в законите си. Те му викат „принципа на първата кръв“, като кръвта в случая е съвсем образно употребена. Това ще рече, че който пръв е нападнал някого (обидил, наранил, ударил или му е пуснал кръв), той е виновния, а другия е в състояние на самозащита. При това положение, втория може да отвърне на удара с много по-силен и по-разрушителен удар, за което не носи никаква отговорност. Грубо казано, нещата могат да се изкривят дотам, че ако аз ти ударя едно кроше и ти цепна устната, ти можеш спокойно и безнаказано да ме застреляш, защото аз съм пролял „първата кръв“. Не случайно първият филм от поредицата за Рамбо носеше същото заглавие. Той разруши безнаказано половин град заради това, че някакви ченгета се бяха изгаврили с него.

Аз лично не приемам тази логика, защото наказанието е по-голямо от престъплението. Повече бих се съгласил с библейския принцип „око за око, зъб за зъб“, практикуван от Цар Соломон, който не проповядва отмъщение (както много хора в България си мислят), а точно справедливост на наказанието, т.е. то трябва да бъде равностойно на престъплението. Не може да обесиш човек за това, че ти е откраднал овцата.

Но това са отклонения в юридическа посока, което не е темата на сегашния ми пост. Това, което повече ме вълнува, е как се поражда чувството на омраза и как един човек се превръща във враг. Това, което ми хрумва, като обяснение, е, че емоцията ни завладява веднага след първоначалния удар, замъглява съзнанието ни и ни кара да нанесем още един, и така до безкрай. В един момент се усещаме уморени, пребити, запъхтяни и озлобени, обсебени единствено от мисълта да го размажем онзи другия.

Ако нещата можеха да спрат още с „първата кръв“, човек може и да намери сили да разбере какво е предизвикало първия удар, да обясни, да се извини. Но първия удар почти винаги предизвиква ответен такъв, после още един от нас, после от другия, и понякога за секунди, неусетно се оказваме сред канонада, за която никой няма спомен как точно и защо е започнала. Най-страшното е, че вече не можем да спрем.

Сещам се за някои истински военни примери: някой знае ли за какво се бият косовските албанци и косовските сърби? Не може ли това, дето го делят, да го разделят мирно и кротко? Сигурно е можело в началото, но сега ги делят планини от трупове и всяка страна реве за отмъщение. Как да седнат и да си говорят? А какво стана в Ирак? Нали отидохме да ги учим на демокрация и целта беше само да свалим и обесим омразния диктатор? Сега в страната бушува ужасна гражданска война и никой не може да каже как започна, а още по-малко как да я спрем.

Нямам отговор на въпроса как се създават врагове и как можем да потушим нечия омраза. Мъдрите хора казват, че трябва да подходим смирено и да искаме прошка за грешките си. Но дали това е винаги възможно, ако другият е насочил оръжие срещу тебе и е обсебен от мисълта да те унищожи?

Едва ли някой може да намери лесен отговор, но според мен, важното е да си зададем въпросите и да се замислим, и може би ще намерим отговор поне за себе си, поне за една конкретна ситуация, а това също не е малко.

В заключение, още една притча от блога на Паулу Коелю, който най-безогледно ползвам като източник на мъдрост и вдъхновение.

Косът намира решение

Един стар кос намерил парче хляб. Грабнал го в човката си и отлетял с него. Като видели това, по-младите птици го подгонили да го нападнат.

Изправен пред неизбежна битка, косът пуснал хляба в устата на една змия, като си мислел:

„Когато си стар, виждаш нещата по-различно. Загубих храната си, вярно е, но винаги мога да намеря друго парче хляб утре. Ако бях задържал това, трябваше да започна война в небето; дори и да бях победил, другите щяха да ми завиждат и да се съюзят срещу мен; омразата щеше да изпълни сърцата на птиците и това можеше да продължи с години. Мъдростта на възрастта е в това да знаеш кога да се откажеш от победата в една битка, за да постигнеш дълготрайно завоевание.

Вие имате ли врагове? Лесно ли си ги създавате? А замисляли ли сте се защо?

Advertisements
Публикувано на Американизми, Лични, Мъдрости, Паулу Коелю. Запазване в отметки на връзката.

One Response to Имате ли врагове?

  1. Сам го каза някъде – завистта е причината или поне една от причините! Не знам защо но с годините чувството на завист ми е все по непознато, както и на омраза. Не знам дори дали наистина някога съм ги изпитвал. Напротив възпитавам децата си в това да вземат пример от успяващите но и да внимават на каква цена искат да успяват! Да взривиш двете кули на световния търговски център или паметник от хиляди години в Авганистан не е форма на успех! Въпреки това със сигурност имам врагове – с доста неща съм по-добър от доста хора.

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s