Хубавото на живота е, че свършва неочаквано (както и започва 🙂 ) Все пак, дори и да нямаме възможността да изберем кога и как да умрем, можем да си пофантазираме на тази тема.
Понеже играта със седемте албума на острова стана доста популярна, мислех и този въпрос да го разиграем по същия начин, но после се отказах. Въпросът е твърде личен, така че няма смисъл да се дърпаме за ръкавите (образно казано) и да се питаме. Ще се радвам, ако темата ви заинтригува и други блогъри решат да споделят своята представа за последния си земен ден, като сложат и един линк към този пост, но не е задължително.
Това, което искам да ви разкажа, си е моята фантазия. Вашите са по желание.
И така, аз съм малко нахален в изискванията си и бих искал не само да знам кой ще е последният ми ден в живота, но и да си го избера. Е, поне да бъде през пролетта или есента, за да бъде по-качествена фантазията ми.
Представям си го като един семеен уикенд. Ще поспим добре, ще си направим обилна закуска с кафе и цигара и ще отидем още преди обяд на кино. 
Кино „Арена“ преди обед е полупразно и е невероятно спокойно и тихо. Ще изгледаме една сълзлива семейна комедия, а после ще хапнем пици на парче.
След това отиваме в парка. Ще караме колела, ще играем тенис, а децата може и да се полюлеят на люлките. Може и през няколко парка да минем – важното е да се забавляваме добре и да се уморим качествено.
След това – заслужено хапване в МакДоналдс. Знам какво ще кажете – junk food. Така е, но ние всички много го обичаме. Унищожаваме една торба със сандвичи, картофки и кола и се чувстваме добре. В края на деня, както сме седнали на открито, изпушвам още една цигара.
Време е за прибиране вкъщи. Ще си побъбрим малко, събрани всички върху спалнята, после целувка за лека нощ и по леглата. Последно гушкане с любимата и после сън.
Последен сън.
Някога много се страхувах от смъртта. Исках да постигна велики неща и понеже още не съм, все се страхувах, че смъртта ще ми попречи да извървя героичния си път. Сега гледам на живота (и на смъртта) по съвсем друг начин.
Имам едно прекрасно семейство, в което всички се обичаме, и това за мен е много по-важно от работата, славата, парите, гениалността и признателността на народа. Стига ми, че има трима души, които ме обичат и искам в последния си ден да бъда с тях и да се забавляваме максимално.
Нямам нужда да пиша завещания и да се притеснявам за наследството си. Моето наследство е в сърцата на децата ми. Ако ме има там, значи не съм живял напразно. Всичко останало е dust in the wind.
Снимки: profimedia.com.
Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.
The Man On The Silver Mountain 
Тъй като нямаш право на избор, освен ако не си решил да сложиш сам край на живота си, не е ли по-добре всеки ден да изживяваш така, сякаш е последен. Клише и освен клише е невъзможно, но все пак може поне да се опитва човек.
Така, както си описал уикенда, изглежда сякаш ще го прекараш по този начин единствено, защото е последен. От другите ти публикации, които съм чела разбирам, че не е така. Какво те спира да прекарваш всеки уикенд по този (или подобен) начин със семейството си?
Аз съм един щастлив човек и точно така прекарваме уикендите си, като изключим студеното време и някои дребни задължения, които се налага да свършим през уикенда.
Нямам намерение да приключвам с живота си – напротив – точно в този момент се чувствам изключително жизнен. Постът по-скоро е въпрос за това кое е най-важното в живота ти и ако знаеш, че утре ще трябва да умреш, на какво би посветил днешния си ден? И въпросът е към всички. Просто искам да узная мнението на читателите си и на други блогъри.
Тук съм принуден да обяснявам като в училище „какво е искал да кже авторът с тези думи на лирическия герой“, но явно постът ми води към погрешно разбиране. 🙂
Да, към погрешно разбиране води. 🙂 или по-точно двусмислен е, но не съвсем 🙂
Уважаеми Авторе, 🙂 мога да си тълкувам безкрайно думите на лирическия герой. По-подробно си размишлявам у дома. 🙂 , а ти ако искаш повече коментари и мнения, задай въпроса отново. По-едносмислено 🙂
Pingback: Не искам утре да умра « Разни хора, разни…
Pingback: Не искам утре да умра « Разни хора, разни…
Прав е astilar- животът трябва да е безкраен празник. Всеки ден трябва да е празник и нищо не ни пречи да го живеем по този начин. А не така:
„Излиза един малчуган на сцената и започва:
– Аз съм българче…
От залата го прекъсва неистов вой:
– Стига си се оплаквал бе, идиот!“
Ей, човек зададе един смислен въпрос и хората се втурват да търсят подтекст или да отговарят със сентенции!
„Не е ли по-добре всеки ден да изживяваш така, сякаш е последен“ – като изключим гадното клише, не, не е по-добре, нито е възможно.
Аз, например, всеки ден ходя на работа. Какво, ако имам само още един ден, ще стана нормално в 7, ще пия кафе, ще сипя храна на котката и ще отида в офиса, където ще седя пред компютъра до вечерта и ще пиша код? Вярно, харесва ми да го правя, но чак пък толкоз! Не подпирам небето, за да не падне – нищо няма да стане, ако не отида на работа в последния си ден 🙂
Или обратно – всеки ден ще си казвам „я да го изживея този ден, като че ли ми е последен“ и да зарязвам презрително досадните делнични неща (работа, пазаруване, плашане на сметката за вода и т.н.)?
На въпроса ти, Майк – много е лесно, ще скоча на първия самолет за Виена и ще прекарам този ден с дъщеря си. По хубаво нещо не мога да си представя, нищо няма да ми липсва повече! 🙂
А най-готиното е, че мога да го правя понякога, дори без да ми е последен ден. (Стига да не сме на работа и двамата, защото, както казах, в НЕпоследен ден важат всекидневните правила 😉
Разгеле, един смислен отговор!
Благодаря ти, 3.14f!
Ех, ти пък! Ако искаш да имаш отговори, избягвай да ги квалифицираш. Ето един бърз от мен, че времето ми тече 🙂
Ще напиша нещо умно в блога си, докато детето е на училище.
После ще отидем с детето да хапнем някъде и да си поприказваме – да му дам някой и друг родителски съвет. Макар че не сме кой знае колко сантиментални, вероятно ще поплачем.
Ще мина през нашите да им съобщя да не се притесняват и да им оставя документи и наставления.
Ако ме търсят хора да им свърша работа, която ги мързи да си свършат сами, ще им кажа, „Пичове, дотук бях. Оправяйте се. Знам, че можете.“
Ще пусна по един мейл на всички да не се сърдят, че няма да им пиша вече и да прочетат мъдростта, която съм написала в блога.
В това време ще уредя формалностите по погребението, за да не усложнявам живота на роднините.
Ами общо взето, ще се погрижа за някои от тези, които ще останат живи – какво да се скъпя – време за себе си ще имам цяла вечност 🙂
Ще си прехвърля набързо Тибетска книга за живота и смъртта, за да съм подготвена по-добре ииии това е 🙂 Ако някой иска да ми държи ръката, ок, стига да не ми досажда. Ако ще досажда, ще го помоля да си тръгне, щото е ебаси досадното досадник да ти досажда докато умираш, нали?
Мисля, че ще е така. Хубаво е да ти дадат предизвестие, особено като си вечно разпилян и неорганизиран като мен 🙂
Най-вероятно ще се разхождам ей така из центъра на София безцелно, както си обичам, успокояващо е. Ще пратя съобщения на някои хора, особено на познатите ми от други държави, с които не мога да се видя. Ще пазарувам малко 🙂 Ще изгледам някой концерт вкъщи и може би ще видя баба ми, но не мисля да й издавам нищо, също с наште. После ще се прибера, ще поговоря с някой много близък човек вечерта и не мисля, че ще спя. Може би ще се видя с приятел и ще се разхождаме навън.
Дано да не умирам през такъв студен февруари де…
Абе знам ли какво ще правя. Всъщност аз съм голяма паника и като се стресна и разрева, отидоха и планове и всичко 😀 😀 😀
Pingback: Днес е последният ден « Разни хора, разни…
Аз пък искам дотогава да съм направила всички неща, които някога съм мечтала да направя, за да може в този ден да си имам къщичка високо в планината и цял ден да си седя на люлеещ се стол, доволна от живота, а вечерта да гледам залеза на спокойствие и така да си заспя (неусетно, ако може..) 🙂
Хареса ми въпроса ти Майк! Аз бих искала да съм сама!Ще кажа на хората близки до мен, че ги обичам и ще им поискам прошка. Ще уредя погребението ми и това е! Ще облека нещо sexy и ще отида да хапна суши, да потанцувам, да се забавлявам като за последно!
@Vae 90% от хората умирт около рожденните си дни (+- 1 месец) Така че горе-долу може да разбереш дали ще умреш някой февруарски ден 🙂
Доста съм млада, но имаше момент от живота ми, в който хич не ми пукаше дали съм жива. Сега имам прекрасно семейство и хич не ми се ще да умра, но, може би ще се разхождаме на воля из парка и тичайки след чавето да не вземе да падне лошо, ще си купим по един голям дюнер, ама не от на „Аладин“, има едни по-хубави, ще си вземем по една бира за по-лесно преглъщане, с удоволствие ще изгледам няколко епизода от „Приятели“, ще се гушкаме с мъничето и татко й, ще си намерим за какво да се посмее, ще пусна на мъжа ми „Star wars“, на които той винаги заспива, въпреки че му е любим филм, бихме отишли до „Трабанта“(кръчма в Пловдив), ще благодаря на Бог за прекрасното семейство, което ми е дал и още куп любими за нас неща, но не задължително направени в този ред. Явно и аз като теб- ден със семейството …
Александър Геров
Най-Хубавото
Най-хубавото на смъртта
е туй, че идва ненадейно.
Поемаш въздух със уста
и се унасяш постепенно.
И постепенно става леко
на мозъка ти разрушен,
че тръгваш много надалеко
и все ще стигнеш някой ден.
***
Всъщност… ще си мълча и ще се подготвя за нея. Взимането на каквото и да било от наличните ресурси се обезсмисля тотално: каквото и да се опитваме да награбим по пътя за нататък, ще ни се наложи да го пуснем.
Първо сигурно ще помисля за живота до тук(ако знам, че е последен ден за мен),ще преценя ,че всичко е станало както трябва да стане.След това ще се разходя сама със спомените си.Ще се видя със семейството си и ще им кажа ,че ги обичам много.Ще се обадя на всички,които смятам ,че са мои приятели и си заслужава да отделя и споделя последните си мигове с тях.Ще кажа на всеки,който познавам,че никога до сега не съм искала да наранявам,дори и аз да съм била наранявана.Всичко, което съм правела е било от любов -всяка дума ,всеки жест е бил борба за щастие,борба да покажа,че няма смисъл от нападението.И без да е последен ден аз се опитвам всеки ден да покажа,че всеки е една вселена,всеки е интересен сам по себе си и има смисъл да говорим,да се опознаваме независимо от различния си начин на живот.След като се опитам да обясня това на хората,които познавам ще се примиря с постигнатото и пак ще се разходя сама.Сама,за да не натоварвам който и да било с неизбежният ми край…. за да не наранявам хората,които ме обичат.В живота ми до тук имам хиляди грешки, хиляди уроци,но не съжалявам за нищо.Мисля че живота е безкрайна борба за доказване на любовта,мисля че всеки се опитва да покаже с постъпката си една или друга,че и той обича и иска да бъде обичан.Всичко,което правим всъщност не за пари,за слава и за каквото и да било,а за да покажем на другите,че искаме да бъдем обичани и сме готови и ние да обичаме.Според мен всеки се опитва да се бори и да покаже това и нищо друго,всичко друго е просто маска,която слагаме,за да оцелеем ,за да поажем,че не можем да бъдем ранени,а всъщност ние страдаме от всичко,което не виждаме в очите на другия-просто го прикриваме,за да не изглеждаме слаби… Не знам всъщност дали това беше за последния ден или по скоро за предстоящия,но така го почувствах сега и така го написах:))
Pingback: Последният ден / Blogatstvo.com
Нещо като отговор на същия въпрос: http://blogatstvo.com/other/personal/the-last-day/
И благодаря за питането! 😉
Майк, толкова добре е казано, че нямам какво аз да кажа. Просто усещам щастието Ви!
Колкото до мен – дори и да знаеш кой е последния ти ден не можеш в него да свършиш всичко несвършено. Значи, ще го прекарам като всеки обикновено ден. А и като се сетя кога надеждата умира, знае ли човек… 😀