Дълго време ме нямаше в блога. И не само в този. Даже някои хора загрижено ме попитаха какво става, за което им благодаря сърдечно. Те си знаят кои са 🙂

Съчетанието на безкраен грип със смъртта на майка ми направо ме извади от равновесие. Не само бях измъчвам от тежки мисли и чувства покрай тежката за мен загуба, но имах и моменти, в които не можех нито да дишам, нито да преглъщам, затиснат от болестта.

Животът, обаче, продължава. Ако човек се поддаде на мрачните мисли, скоро изпада в депресия и това не води до нищо добро. Затова реших, че вече е крайно време да се захвана с работа и да обърна малко внимание на „стоката“, както обичам да наричам блоговете си. 🙂 (В нашето село така наричат домашните животни, които се отглеждат за ядене, като кокошки и овце например)

Реших, че едва ли може да се намери по-подходящо заглавие за моето завръщане в блога от заглавието на култовия албум и песен на AC/DC. Напоследък не съм им голям фен, но реших, че това заглавие отразява точно моите чувства в момента.

Всъщност, албумът е много добър, може би най-добрият в цялата им кариера. Тъпото е, че за последните 28 години нищо по-интересно не можаха да измислят. За сметка на това имат хубави тениски. И хубави фенки (поне така изглежда в тяло). Да им се неначудиш на фенките какво намират в такава застаряваща и доскучаваща група като AC/DC, ама на – носят техни тениски.

Е, не очаквайте кой знае какво гръмко завръщане – все същия съм си и все толкова съм глупав, както и преди. Единственото, което отново ми беше припомнено тези дни, беше, че всички сме тленни. Смъртта идва безпощадно и не пита дали си депутат, пенсионер, елитен блогър или обикновен педераст. Всички сме равни пред нея. И не е зле често да си го припомняме.

Когато се вкопчим в някой дребен битов проблем, когато заслепени от амбиция се катерим със зъби нокти нагоре по кариерната стълба или когато преследваме слава или успех в бизнеса, мисълта за смъртта е онзи отрезвяващ шамар, който ни кара да преосмислим живота си и да подредим приоритетите си наново.

Животът е кратък и е наистина глупаво да го хабим за дреболии. Тъжното е, че често го забравяме това и се заглавичкваме в дребните проблеми от ежедневието, а „пробуждането“ обикновено е много болезнено.

Мисля, че си направих правилните изводи. Времето ще покаже дали съм научил нещо от този урок. Връщам се отново в живота и се надявам, че един ден, като си тръгна от него, няма да съжалявам за нищо.

Този пост беше малко объркан, но такива са и мислите в главата ми. Обещавам, че следващите ми постове ще са по-оптимистични и по-жизнеутвърждаващи (каква дума, а?).

Обичайте се и бъдете щастливи! Посрещнете утрешния ден с усмивка и шега. 🙂

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.