Животът, казват, бил това, което се случва, докато си правим разни планове. Истината е, че и смъртта изглежда по същия начин. Идва в момент, когато най-малко я очакваш – студена, неумолима и безкомпромисна. И тогава разбираш колко си малък и безпомощен пред нея и колко безсмислени са всички твои планове.
Смъртта е единственото сигурно нещо в живота. Тя е страшна, защото е непобедима. Може би не толкова страшна за този, който умира, защото той сигурно отива на едно по-спокойно място, колкото за тези, които остават живи и трябва да продължат живота си сами. Човешкият ум е странно устроен – улисан в ежедневни задачи забравя за смъртта и това може би е добре, защото е свободен да мисли за живота, но когато смъртта ни навести, шокът е ужасен.
В един мързелив съботен следобед сърцето на майка ми спря да бие. Баща ми, блажено излегнал се пред телевизора, предаващ поредния футболен мач, изведнъж се сблъсква с ужасната реалност – жената, с която 40 години е делил всичко в живота, го е напуснала за секунди. Единственото, което е успяла да промълви, преди животът да се изплъзне от тялото й, е „Велко, умирам!“.
В същия момент аз кротко си пия кафето пред глуповат сериал по телевизора. Минути по-късно чувам несвързаната реч на баща си по телефона и единственото, което успявам да осмисля, са думите „Няма пулс… сърцето й не бие!“
Всичко, което съм планирал, мислил и мечтал, се срутва. Нищо от това, което съм мислил за важно, вече няма значение. Смъртта не само е прекъснала един живот – тя е съсипала и животите на всички онези, в чиито сърца е живяла майка ми.
Всичко, което исках да й кажа, всичко, което исках да й дам, ще остане несподелено. Мислех си, че мога да си измислям игри със смъртта. Оказа се нелепа идея – с нея никой не може да си играе. Чудя се какво бих направил аз ако знаех, че на майка ми й остава един ден живот? Сигурно щях да й кажа, че единственото, което има значение за мен, е че я обичам. За съжаление, нямах тази възможност. Смъртта ми я отне за миг, а аз бях толкова далеч от нея.
Едва сега разбирам колко е важно да казваш на любимите си хора, че ги обичаш. Едва сега разбирам колко маловажни са всички спорове и разногласия, опитите да докажа, че аз съм прав, а тя е сгрешила. Всичко това са дреболии, които са отвличали вниманието ми от най-важното – любовта ми към нея.
Всички грешки, които сме допуснали, са поправими. Всички гневни думи, които сме си казали, са простими. Но загубата е невъзвратима. Единственото, което ми е останало, е молитвата. Дано майка ми да чуе думите ми в отвъдния свят и да ми прости за всичко. Дано и нейната неспокойна душа най-сетне да се освободи от оковите на страха и намери покой.
Почивай в мир, мамо! Липсваш ми много!
The Man On The Silver Mountain 
Дори и да не си и го казал, предполагам че го е знаела 🙂 Мир на душата й.
Безкрайно съжалявам за загубата ти! До болка ми е позната мъката ти … (http://deni4ero.wordpress.com/2007/10/31/i-miss-my-mom/)
моите искрени съболезнования… 😦
Съжалявам за загубата ти. Когато татко почина и аз стигнах до твоите мисли, че по-страшно е за близките. И всъщност когато хората плачат в такива случаи, те плачат егоистично – плачат заради себе си, че ще им е трудно без любимите хора. Нека Бог да я приеме и успокои душата й.
Ти си щастливец все пак ….
Аз я загубих, когато бях на 27. Едното ми дете беше на 4, а другото не се беше родило.
Но се преживява. Гледай напред и си пази хубавите спомени от миналите години!
Съболезнования, Майк.
Благодаря на всички за съболезнованията!
Ивка, права си – хората наистина плачат за себе си и това е разбираемо. Загубата на любим човек винаги е тежка.
Съжалявам за загубата ти! Тежко е! Повече думи няма… НО слушай Ивка и гледай напред!
Знаеш ли, преди да прочета този пост, ми беше трудно да си представя какво изживяваш ти.
Тъжното е, че бих те похвалила за прекрасния стил и емоцията, която си изразил. Понякога се чувствам като чудовище, когато подобни мисли ми минават през главата.
Всяка смърт досега ме е навеждала на подобни разсъждения, но не мога и не искам да си представя какво е да загубиш толкова близък човек. (Знам, това също звучи ужасно. Но е късно за лицемерие. Съжалявам, ако така те наранявам още повече.)
Дано наистина сега е намерила покоя, който цял живот й е липсвал. И искрено вярвам, че е така.
Аз, Майк, мисля, че е излишно да казвам каквото и да било – човек в скръбта си винаги е сам. Сам трябва да я надмогне. Мир и покой на душата и!
Pingback: За жените, мъжете и всичко останало… « На Ивката блогчето
Разбирам Ви, преживял съм го и в двете роли. Думи тук не помагат. Пиша Ви само за да усетите съпричастни хора край Вас.
Мир на душата ù!
Съболезнования. Разбирам те.
Моите съболезнования!
Съжалявам много за загубата ти.
Не се мъчи да разсъждаваш, какво би било, ако знаеше преди, кога ще се случи. Човек винаги се сеща за неща, които е пропуснал, никога не успява да направи всичко, освен това никога очакването на някое нещастие не намалява потресът, когато то наистина се случи. Просто към ужасът след нещастието се прибавя и този преди него. За това е добре, че поне в повечето случаи хората не знаят, кога ще си отидат от света.
А за живите – животът трябва да продължи.
Pingback: Първи Април « Чукча не читател…
Това е приказка подарък за вас.
Прочетете я, уверявам ви, че няма да съжалявате.
Мир на праха и!!!
Моите съболезнования!!!
Аз много добре те разбирам,защото съм изпитала същото нещо и то до болка… и всеки ден тази болка я нося в себе си! Просто нещо липсва..и тази липса променя живота ми..
Благодаря!
Аз самият явно не бях осъзнал дотогава колко сме били близки духовно. Все още ми е трудно да свикна с мисълта, че нея я няма че не мога да споделя своите проблеми и успехи с нея.
всичко написано до тук ме кара да плача и да се чудя какво ще стане един ден … никога не съм и казвала колко много я обичам и как не мога без нея 😦 не съм близка с нея и нищо не си споделяме и само се караме но се пак си я обичам много 😦
Много много много съйалявам за загубата ти (hug)
Благодаря ти, Нина!
А аз вече от година чакам кога ще се случи. Всичко съм й казала и тя го знае, въпреки че вече не съзнава нищо. Хиляди пъти съм си изплаквала мъката, че ще я загубя, но после се чувствам добре , че е още между нас, въпреки че от една година това вече не е майка ми. Не зная кое е по лошо – да я загубиш внезапно или да я гледаш как се мъчи.
„Случайно“ попаднах (търсих рецепта на „лютеницата на баба“). След 2 дни ще станат 45 години, откакто почина майка ми. Беше на 44, аз – на 24, брат ми – на 15. Трагедия! Животът на татко се обърка тотално. Родих си дъщеричка, която нарекохме на името на майка ми, нищо, че не било хубаво да се дава име на починал човек. И днес помня майка, мисля си с много любов за нея и се радвам, че я имах до мен, макар за толкова кратко време. Още не мога да избягам от тъгата, с която си мисля за нея. Наистина вярвам, че тя ще е сред нас, докато има живи, които да я помнят. Затова довечера сядам да започна нещо, което отдавна се каня: описанието на фамилията – от моите баби, дядовци и прадядовци, всичко, което знам и което помня. Аз самата вече имам внуци (и съм по-стара от майка ми). Искам те да помнят своята пра-баба. И да я обичат. И да се гордеят с нея. Където и да са по света, да знаят рода си.
А любовта към майката може да бъде толкова нежна, всеотдайна, безусловна, както майчината любов. Или почти 😉 С една дума: за майките – с любов!