Dio perdona… Io no!

прошка

Забелязвали ли сте, когато се говори за някой умрял, как всеки път, след като се спомене неговото име, хората казват „Бог да го прости!“? Понякога, когато се споменават няколко починали човека, става толкова досадно, че ако не беше тъжно, щеше да бъде смешно. Не знам откъде идва този ритуал, но според мен не само с нищо не помага на душите на умрелите, но изглежда много лицемерен.

Майка ми почина преди една година. Тогава бях изпълнен с много гняв – към нея, за това, че бе допуснала много грешки в отношението си към мен – във възпитанието, в липсата на достатъчно доверие, в пропуснатите възможности – и към Бог, за това, че ми я бе отнел в момент, в който имах нужда от нейната духовна подкрепа и вяра.

През изминалата година премислях многократно целия си живот и отношението си към родителите си. Постепенно гневът отстъпи и на негово място се появи тъга. За това, че тя си отиде на 64 години, а можеше да живее още много, и за това, че един изключително близък за мен човек, ми бе отнет.

Днес, една голяма част от това, което съм, като личност и характер, се дължи на възпитанието на моите родители и на средата, в която са ме отгледали. Майка ми има заслуга както за някои от хубавите, така и за някои от лошите неща, които са се случили в живота ми. Сега знам, че най-важното нещо за мен и за моята душа е да намеря сили да й простя за всичко. Защото само така ще успея да изчистя душата си от гнева и споменът за майка ми ще носи само обич и признателност.

Бог прощава, аз не!

Това е проблемът на повечето от нас. (Това е и заглавието на един стар италиански уестърн, което използвах и за заглавие на този пост.) Затова и изразът „Бог да го прости!“ според мен няма особен смисъл и може би е някакъв опит да прикрием гузната си съвест. Бог прощава винаги. Въпросът е ние дали можем да простим?


Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Advertisements
Публикувано на Духовност, Лични и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

12 Responses to Dio perdona… Io no!

  1. toma belev каза:

    От дълго време се чудя дали мога да простя на хората, които са ме засегнали. Даже когато те не искат или не търсят прошка. Единственото което успех да установя за себе си, е че мога да разбера всеки, мога да простя на хора които са засегнали мен, но не мога да простя на хора които са засегнали моите близки или ценностите които изповядвам и не са осъзнали това което причиняват, т.е. не са потърсили прошка. В последният случай колкото и да насилвам съзнанието си, емоцията не позволява да простя. Но, сега се питам – а дали трябва да прощаваш винаги и всеки?

  2. Майк Рам каза:

    Винаги и на всеки трябва да можеш да простиш, защото иначе гневът си остава в теб и те разяжда отвътре. Ти си този, който страда, ако не прости. За съжаление, точно това е най-трудното и не винаги успяваме да го направим.

  3. hristostankov каза:

    Така е, смятам че прошката помага човек да се отърси от злото в себе си и дори помага повече на даващия прошка, отколкото на „опростения“.

  4. Angel каза:

    Напълно съм съгласен. И поздравления за поста, наистина има какво да научат хората от твоят опит.

    Аз също вярвам, че прошката лекува. Не случайно най-мъдрите хора на този свят повтарят „прощавайте“ от хилядолетия, а прошката е била и едно от основните учения на Исус Христос (това няма нищо общо с религията).

    Като сме на тази тема, след прошката е хубаво да се замислим и за чувството на вина, гняв и другите живото-отнемащи емоции. Те с нищо не ни помагат, напротив – държат ни в състояние на страх и безизходица. Но прошката лекува всичко това. За да простиш според мен, трябва да погледнеш честно в себе си и първо да приемеш обстоятелствата, такива каквито са, а след това да вземеш решението че си страдал достатъчно и повече няма да се самоизмъчваш. Това не пречи на човек да променя нещата, да се опитва да постигне повече, нито означава че одобряваш постъпките на тези на които си простил. Означава единствено че не спориш с реалността и в резултат не страдаш излишно, а си готов да оставиш миналото зад себе си и да се промениш към по-добро.

  5. morrt каза:

    Научих се да прощавам, но не успявам да забравя. А когато си спомня, трябва отново да прощавам. И отново, и отново.
    Има неща, които не можем да простим, колкото и да искаме, колкото и да се убеждаваме, че сме простили – това са нещата, които не можем да забравим. Те ни нараняват всеки път и за тях дори Чуждестранния легион не би ни помогнал.

  6. admon каза:

    zada mojem da prostim triabva da imame du6a i da probudim blagorodniat smisal na jivota.da priemem sveta takuv kakvto e.dori tova da ni gnevi,triabva da promenim miro gleda si zada sme v xarmonia s sveta koito ni zaobikalia.trudnoe no si zaslujava.az se staraia da se osuvr6enstvam do maksimuma koito mie vuzmogen…

  7. Поли Козарова каза:

    За прошката – аз самата трудно прощавам, така че се опитвам с годините да не се задълбочавам в негативни емоции и обвинения. Най-трудно е с близките, с хората, които са непрекъснато с теб (или които вече не са).

    Не се обвинявай – опитай се да не даваш поводи на децата си да те обвиняват след време. Може би да прекъснеш веригата е най-доброто, което можеш да направиш…

  8. Катина каза:

    Майк, чест ти прави искрено-житейското разголване с желание да си полезен. Сигурна съм, че успяваш!

    Най-вероятно точно майка ми ме е научила да прощавам (на себе си и другите) като естествен буфер да съм начисто.. От малка обаче, съм изпитвала друга странност – да ме наричат „извънземно“ заради неумението ми да не простя, да се стисна, тропна с крак и барикадирам. Сякаш е въпрос на авторитет това.., неутолена жажда да се вземеш и да те взимат насериозно.

    Наскоро един благ дядо-народен лечител ми задържа ръката между своите топли длани и каза с усмивка, че именно заради прошката съм здрава и истински свободна.. Изпитах огромна благодарност ..към майките, към природата и изконните закони 🙂

    Тези, на които и ти учиш децата си!
    Om ami deva hrih

  9. Людмил каза:

    Добра статия! Поздравления! Великият човек прощава, а малкият и дребен мрази. Какво облекчение и свобода носи прошката, както за простилия, така и за получилия прошка. Прекрасното е, че можем да израстваме в постителността.

  10. Прекалено христиански са вашите виждания. Вслушайте се в мъдростта на Бодхидарма, основателя на Зен: „Видиш ли на пътя си родител или учител, убий го!“

  11. tony каза:

    То лошото е, че прошката е като нещо задължително, поне в нашата, източноправославна религия. Има и ден за прошка. И разбираш ли, ако не искаш или не можеш да простиш, вътрешно започваш да се изживяваш като лош човек и да се самообвиняваш, и се смачкаваш от собствената си самооценка.
    Въобще много е сложно това с прошката, ако трябва да сме искрени…
    Всички знаем, че е морално да простиш нали, на близките си , и на враговете си даже…
    И тогава е ужасният сблъсък между „трябва“ и „не мога“.
    Майк, въпросите които разглеждаш са направо в сферата на висшата, философска етика.
    Адски ни е трудно да ги разглеждаме по-битово, така де практично, по-житейски…
    Ама поне опитът си струва… и затова – благодарим:)

  12. Dimana каза:

    Прошката е едно от най-великите неща. Ако си способен да прощаваш, значи си научил уроците си на тази земя, значи си свободен и каквото и да прави даденият човек не може да те засегне. Но имам сходен проблем с този на morrt – забравянето! Ако не забравиш, дали си простил наистина?

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s