Толкова богата на интересни публикации колекция съм съм събрал, че се налага да правя много критично отсяване, а темите, които напоследък се дискутират в българската блогосфера са все интересни и значими. Надявам се и тази подборка да ви хареса. Приятно четене!

***

Тазседмичната подборка е отново богата на публикации, свързани с националния ни характер, предполагам, вдъхновени от националния празник 3-ти март, който за пореден път се превърна в повод за спорове и избиване на комплекси, вместо да бъде повод за национално обединение. По повод на самия празник, ви предлагам две публикации, които привлякоха моето внимание: Юлиан Попов цитира Захари Стоянов, който коментира парадокса, че нас ни освобождават руснаците, които са многократно по-бедни, по-унизени и по-несвободни от нас по онова време. Да, в този откъс има много националистични нотки, но това сякаш не е повод за гордост.

Вторият пост е на Ясен Праматаров, който смята, че най-голямото благо, което притежаваме, е мирът и относително спокойният живот, в който живеем, ако и да е скучен и за мнозина безинтересен.

Не принизявам геройството на всички, участвали в онези съдбовни и бързи години – напротив. И от двете страни, и в тези две страни техните две страни и тъй нататък има забележителни личности. Били са времена на ярки, заслепяващи контрасти – на едно място убиват хора, на друго място правят нови политики. Днес? Днес сме щастливи, че тук живеем в по-безлични времена. Истинското лице на времето, истинският контраст е вътре във всеки от нас и се прави на свое, лично ниво. Това е и по-голямото геройство.

Така че трябва да сме благодарни за всичко и на всички от онова време – те са ни направили каквито сме днес. Направили са ни да сме търпеливи, но и да не търпим. Научили са ни да сме толерантни, но и да се пазим. Научили са ни, през дългите десетилетия на “свикване”, да осъзнаем ценността на живеенето заедно.

Като отявлен пацифист (да, наистина съм такъв!) не мога да не се присъединя към неговото мнение. Човек може да постигне велики неща и във времена, в които не се избиваме помежду си. Убеден съм в това!

***

Малко преди празника, обаче, се появиха серия от публикации, които критикуват типичната ни национална черта – да се оплакваме и да недоволстваме от живота си и засягат някои изконни морални ценности на българина, като преклонението пред бедността и ненавистта към богатите и успели хора. Всичко започна с поста на Влади Иванов „Мизерия, бро!„, в който той открито се възмущава от българите, които не оценяват онова, което имат, и постоянно се оплакват от живота си, търсейки внимание и съчувствие от околните. Влади открито защитава тезата си, че щастието и успехът на всеки е в неговите собствени ръце и че всички мрънкачи просто трябва да се захванат за работа:

Това, че стана модерно да се правим на бедни, не значи, че това е истината. Писна ми от мрънкащи олигофрени, които постоянно се оплакват колко било зле, как нямали пари за нищо и т.н. Ами, пич, познай какво! Работи! Работи като мен и още стотици хиляди като мен, които ставаме всяка сутрин в 6, работим до 22-23, прибираме се вкъщи точно на ръба преди да умрем и продължаваме да работим до 2-3. Ако остане време спим, ако не – душ и пак на работа. Обаче ние не мрънкаме. Нямаме времето за такива екстри. Защото никой от нас не чака някой да му сбъдне мечтите на готово. И моля те, спри да ни занимаваш с немотията си. Никой не ти е виновен освен теб самия.

Текстът е доста грубичък, но пък може би точно от това имаме нужда, за да се стреснем. Поне имаше ефект в това, че предизвика още коментари от блогъри, които допълваха или разширяваха темата. Dzver се опита да обори тезата на Влади, че само якото бачкане носи успеха, контрирайки го, че трябва да работиш и умно, и че колкото си по-квалифициран, толкова по-нагоре в служебната йерархия (разбирай: в хранителната верига) можеш да се издигнеш и да постигнеш повече. Приемам тези аргументи, но те не отричат идеята, че за да постигнеш нещо в живота, просто трябва да си размърдаш задника. Колкото по-качествено, толкова по-добре.

Подобна теза и с подобен нападателен език изказа и Тихомир Димитров в своята статия „Българче да се наричам, пълна травма е за мене„. Пасивното ни мрънкане и недоволство отново са главния обект на критика и в неговата публикация. Българинът е неудачник, но не желае да поеме отговорност за собствения си живот и все търси някой друг да му е виновен. Намирането на външен фактор – обстоятелство или човек – върху който да прехвърлим вината за нашите несполуки, ни прави доволни и е достатъчно, за да приемем жалкото си състояние. Ето и един силен цитат за работата и живота:

Проблемът не са ниските заплати. Проблемът е в отношението ни към живота. Страдаме като каторжници, но вериги по ръцете ни липсват, а вратите на „каторгата” са отворени – можем да си тръгнем по всяко време. Изнерявяме се от трафика, но ходим и до тоалетната с кола. Мрънкаме, че столицата е пренаселена, но пращаме и децата си да живеят там – записваме ги в университет, възпитаваме ги като роби, обясняваме им колко хубаво е да „правиш кариера”, после доживотните спестявания ги инвестираме в „апартамент” от 30 квадрата – да живеят наблъскани един върху друг, да пътуват притиснати в градския транспорт, да работят в кол центрове, да получават най-ниската надница в Европа и да изплащат най-неизгодната ипотека. Междувременно се мръщим, че прекрасните градове на България се обезлюдявали, че бизнес в провинцията нямало.

Харесва ми този подход. Мисля, че подобни проблеми трябва да се атакуват фронтално. Нашенецът е много заспал и се надявам този подход да го събуди. Още повече, че Тишо е човек, който защитава думите си с личен пример.

Естествено, имаше и хора, които заеха обратната позиция и аз не мога да не дам трибуна и техния глас. Божидар Божанов излезе със своята теория за смачкания човек, чрез която се опита да защити хората (най-вече от предишните поколения), които са страдали от неизгодните обстоятелства толкова дълго, че са се превърнали в смачкани хора – без мечти, без стремежи и без воля:

Все едно – всички тези обстоятелства малко по малко са ги смачквали. Те са се свивали и комплексирали, и единственото, за което са имали сили и време да мислят са били ежедневните проблеми – какво ще ям, ще мога ли да си платя наема, няма ли да ме съкратят утре. Да, хората нямат време да мислят как да оправят държавата, и не могат да обръщат внимание на педантичното спазване на някакви си правила на обществото. Не че не биха искали, просто не могат. Защото са смачкани.

Съгласен съм, че в живота на всеки човек има подобни ситуации, които се опитват да прекършат мечтите, идеите и волята му за живот, но все пак това не е оправдание да се пречупиш. Крайно време е да престанем да бъдем мачкани.

***

Пламен Петров пък разглежда трите мита за българския хал. Това са трите основни оправдания, които използваме най-често, за да обясним пасивността и незаинтересоваността си към собствените си проблеми. В унисон с темата за мрънкането и недоволството, тук Пламски разбива митовете, че проблемите ни идват от това, че сме малки, че „цветът на нацията“ е емигрирал в чужбина, или пък че нас ни грабят чорбаджии-изедници и показва, че единствената „полза“ от тези оправдания е да се самозаблуждаваме и да тънем във все по-дълбока мизерия.

***

Едно от емблематичните за нашия манталитет събития беше мачът между „Левски“ и ЦСКА, превърнал се в грозна вандалска битка от агитките, потушена по доста груб начин от полицията. Кой беше крив и кой – прав – вече е трудно да се каже след поредицата грубости. Пък и феновете винаги защитават своите, независимо каква е била истината. Имаше много яростни коментари в спортните форуми и точно затова няма да цитирам тях – те просто не могат да бъдат обективни. Но в някои блогове открих интересни позиции, които искам да представя на вашето внимание.

Денислав Георгиев, например, смята, че в този конфликт полицаите са виновни най-много заради това, че са реагирали прекалено, изгонвайки цялата агитка на ЦСКА извън стадиона, твърдейки, че са действали „с агресия и небрежност, които можеха да убият хора“. В допълнение той казва:

…полицаите на стадиона не действат адекватно, не разсъждават (изпълняват заповеди, за които никой явно не носи отговорност). Те са не по малко виновни за проблемите от вандалите, наркоманите и обикновенните идиоти във всяка агитка.

Петър Ванев заема противоположната позиция. В поста си „Футбол, кръв и полиция“ той защитава идеята, че това решение е било трудно, но е било правилното, защото точно по този начин полицията е успяла да гарантира безопасността на всички останали зрители на стадиона.

За първи път МВР не си мълча и показа защо е действала така. Точно, кратко и подкрепено с видео. Което няма как да бъде оборено. Видяха го всички по телевизията, видяхме го тези, които бяхме на живо на стадиона. И на журналистите им се наложи да реагират на новата обстановка и да прозрат, че едно такова събитие се провокира единствено и само от агитките. Само. Всичко останало е следствие. Видях спортен журналист, който за първи път слизаше до полицаите в едно такова събитие и гледаше невярващо какво се случва. Първият коментар в неговата медия се появи чак днес следобед, което показва, че не е бил подготвен за ситуация, в която трябва да обясни, че публиката е тази, която чупи стадиона, замерва полицаите с факли и започва безредиците.

Накрая ви предлагам поста на Илия Марков „Печалното дерби„, който може би най-добре обобщава ситуацията. Търсейки първопричините за изблика на този вандализъм, господин И. ги намира в изключително ниското качество на нашия футбол, което се отнася както за футболистите, така и за съдиите. Грубата игра на терена предизвиква грубото поведение и на агитките, които всъщност просто си търсят повод за това. Оттам и радикалната и невиждана досега реакция на полицията.

Агитките на Левски и ЦСКА са притегателни за всякакви расисти, ултрасти, неонацисти и пр. и поради тяхната многобройност и неспособността на органите на реда да се справят с тях, нормалните хора, които ходят на стадиона, за да гледат футбол го заобикалят отдалеч (главно и поради факта, че футболът липсва).

За съжаление нещата са добили такива размери вече, че много трудно бихме могли да върнем играта и гледането ѝ в някакви нормални разумни граници и условия. Това би могло да се случи само с немалка доза спорни и радикални решения, като това взето от полицията в събота.

Грозна история, потвърждаваща всичко, което коментирах досега: всичко, което ни се случва, си го правим сами. Докато не се научим да уважаваме другия, да ценим неговия живот и достойнство, ще ядем бой. Всичко зависи от нас самите.

***

Преди да започна с позитивните статии, искам да ви предложа една снимка, която Мишел предлага като тапет (wallpaper) за вашия компютър. Озаглавена е „Лятна вечер в Родопите“ и мисля, че с настъпващата пролет е чудесен избор за създаване на лятно настроение.

Лятна вечер в Родоппите (wallpaper)

***

На 25.02 в София се състоя семинар на един от най-популярните лектори в областта на личния успех – Браян Трейси. Аз отидох, зареден доста скептично, но се почувства преобразен. Не, че идеите, които той сподели, бяха нещо ново и нечувано, но в залата витаеше едно невероятно позитивно настроение, което зареждаше всички участници с желание и амбиция да променят живота си към нещо по-добро и съм сигурен, че мнозина от нас веднага са се захванали с конкретни действия в тази насока. Тодор Христов от „Нова визия“ публикува обширен репортаж, който задължително ви препоръчвам, а можете да видите и моята статия, посветена на семинара, публикувана в блога „Спри и помисли!“.

***

От известно време реших да възродя блога си за търсене на работа и кариерно развитие „Нова работа“ и за мой голям късмет по същото време се запознах с екипа, поддържащ сайта „HR Cafe“, с които се надявам да създадем добро и дълготрайно партньорство. Предлагам ви статията „Стажантът“ на Елена Вълева, публикувана в „Нова работа“, в която тя засяга темата за чиракуването – онези първи стъпки в трудовата кариера, в които усвояваме новата професия, и моята статия за плюсовете и минусите на предизвестието за прекратяване на трудовия договор, публикувана в „HR Cafe“. Мисля, че ще бъдат полезни за всички, които търсят най-добрата работа за себе си.

***

Завършвам днешния дайджест с историята на Валентин Новаков за неговия опит да кара кънки на лед – един съвсем конкретен пример за силата на положителното мислене, която може да задържи един 100-килограмов човек на земята, както гордо казва той.

Бъдете положителни!

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.