Когато бях по-млад бях идеалист и вярвах, че обществото трябва да се управлява от умни и кадърни хора. По-късно открих думата меритокрация, която в най-общ смисъл означава същото – да има обективни критерии за личностни и професионални качества и само онези, които ги покрият, да могат да работят в държавната администрация. Това, разбира се, е или твърде идеалистично и непрактично (как например да формулираш изискване кандидат-президентът да не е плужек?), или приложимо само в ограничени области на живота (както древните китайци въвели държавните изпити за имперските бирници).

Проблемът на меритокрацията е, че онези, които не отговарят на условията, ще се нахвърлят срещу системата. Те никога не биха признали, че не са достатъчно квалифицирани за да заемат избраната позиция, а ще хвърлят вината върху онези, които дефинират правилата. Оттук изводът се налага от само себе си – една меритократична система може да бъде наложена само със сила в обществото. Примерите от историята го потвърждават: Чингис хан и Наполеон са хора, постигнали властта си с военен диктат и направили много, за да наложат меритократични принципи в държавното управление.

Излиза, че за да постигнем едно управление на кадърните (меритокрация), ни е нужно управление на силните (диктатура). Обратното, за съжаление, не е вярно. Диктатурата, към която се стреми всяка силна власт (като управляващата партия в момента у нас начело с богоподобния си лидер) много рядко има за цел отглеждането на кадърни специалисти и поставянето им на ключови позиции в държавната администрация. Когато човек докопа голямата власт и усети нейните благинки, вероятността той да тръгне да работи за успеха и просперитета на народа и държавата, е нищожна. Имената, цитирани по-горе, са изключения, макар че точно това е била причината да останат в историята на човечеството завинаги.

Дилемата между меритокрацията и диктатурата извиква един друг проблем – за равенството и неравенството между хората. Идеолозите, привърженици на меритокрацията, вярват, че хората притежават различни качества и поради това смятат, че обществото трябва да се управлява от елитарна форма на власт – по-кадърнните да властват на по-некадърните. Това пък е проблем на другата половина от човечеството (по-голямата), която смята, че хората са равни във всяко отношение (защото идеята за неравенството ги обижда) и поради това те пък предпочитат демокрацията като форма на управление, при която гласът на професора тежи точно толкова, колкото гласът на склеротичната червена бабичка, на бизнесмена, на метача или на пъпчивия пубертет, току-що навършил 18 години.

Разбира се, много от тези идеи са чисто теоретични и практиката е показала, че не могат да сработят в чист вид. Най-интересно е положението в България, където на фона на последните избори, ми се струва, че се получава уникална мешавица от всички тези идеи:

• Искаме да ни управляват свестни хора, но си продаваме гласа за тройка кебапчета.
• Смятаме, че всички кандидати са некадърници, но гласуваме за онези, които ни се предлагат.
• Българинът не приема идеята за равенство между хората – той смята, че е по-умен и по-кадърен от всички останали хора, но предпочита да се бута в тълпата, за да не се мине.
• Обичаме демокрацията, защото гласът ни важи, но всички сме недоволни от изборните резултати и търсим здравата ръка на диктатурата, която „да ни оправи“.
• Имаме политически лидер с нескрити амбиции да стане диктатор, но всички виждат в негово лице спасител.
• На диктатора му липсват всякакви политически качества, знания и култура, но ние вярваме, че точно той ще създаде истинската меритокрация и навсякъде в държавната администрация ще назначи честни, образовани и компетентни хора, които ще управляват мъдри и справедливо и ще ни доведат до светлото бъдеще.

Най-тъжното от историята е това, че тя постоянно се повтаря и хората никога не си вземат поука от онова, което се е случило в миналото. Някога, в началото на 30-те години на 20-ти век, германците били измъчени и отчаяни. Наскоро били загубили една голяма война, която сринала икономиката им, а на всичкото отгоре в света властвала световната финансова криза, а в страната бушувала хиперинфлация. Народът бил обезверен и търсел спасител, който да накаже виновните за това тежко положение и да издигне германския народ, който се славел с велико минало, до висините на доминираща световна сила. За щастие (!), се намерил точно такъв човек в лицето на дребен мъж – неуспял австрийски художник със смешни мустачки, – който за един момент от историята превърнал мечтите на германския народ в реалност. Останалото е известно на всички и все още носи тежки травми на онези, които са го преживели и на техните наследници.

Та и аз, в този следизборен понеделник си мисля за човека, който обича да скицира портрети и за малко да стане почетен член на СБХ, и който въплъщава надеждите на нашия отчаян и обезверен народ. Човекът, постигнал тотална власт във всяка област на живота и който може да превърне мечтите на българина в химери. Нима наистина може да създаде общество на благоденствие или по-скоро ще ни върне в каменната ера? Дали можем да се доверим на човека, който твърди, че лично движи всеки лост на властта или трябваше всички да станем единни и да се борим срещу него?

Ей такива чорлави мисли ми се въртят в главата днес. Минаха едни избори, в които отново се почувствах губещ. Чудя се дали изобщо ще има други скоро…

(Снимка: BNews.bg)

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.