Творчески напъни: Булката беглец

Решил съм отново да пиша, но блогърското вдъхновение идва трудно. Затова и чета разни писателски блогове, където попадам от време на време на интересни упражнения по творческо писане. Една от задачките ми хареса и се макар че не я изпълних, както беше по изискване (трябваше да напиша само 350 думи по зададената картинка), от нея излезе един по-големичък разказ, който представям на вашето внимание. Идеята беше да се разкаже защо и къде бяга булката от снимката. Далеч съм от мисълта да се наричам писател, така че в коментарите под поста можете да ме критикувате и хейтите на воля 🙂

Булката беглецБулката беглец

– Ох, още малко, още малко! Чакай, не тръгвай още! Ох, дано да успея да го хвана!

Двадесет и четири годишната Жана бягаше към гарата, стиснала малък мукавен куфар в ръка, облечена в бяла сватбена рокля и обула дълбоки боти на бос крак. Беше си сложила тъмни очила, но тук така или иначе никой не я познаваше.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите – мислите й бяха спрели. Усещаше само пулсирането на кръвта в ушите си и тупкането на ботите по влажната платформа.

На перона стоеше началникът Стойчев, който на практика изпълняваше всички функции в тази малка селска гара. Вече беше вдигнал палката със зеления цвят, когато я видя да тича по перона и поклати укорително глава: „Какви щуротии правят днес младите – да закъснееш за собствената си сватба!“.

Отвори вратата на вагона и й подаде ръка да се качи. Жана пропълзя нагоре със сетни сили и дори не можа да му благодари. Стойчев затвори вратата и потупа вагона с ръка, точно в момента, в който влакът потегли към столицата.

Жана влезе във вагона и видя, че беше без купета, а само със седалки, разделени на сепарета. За щастие, влакът не беше много пълен – толкова рано сутринта хората явно още спяха. Лесно успя да си намери свободно сепаре и се тръшна на седалката, все още дишайки дълбоко.

С нормализирането на дишането й и успокояването на сърцето, започнаха да идват и мисли, които можеше да осъзнае. Какво беше направила? Беше избягала от човека, който щеше да й стане съпруг. И защо?

Последният месец беше като някаква магия. Едва сега всичко започна да й се превърта като кино лента в главата.

Васко беше чаровник. Срещнаха се на купон, където я беше завела приятелката й Еми и веднага се забелязаха. Той беше гладко обръснат, облечен с карирана риза и дънки, и каубойският му вид веднага й направи впечатление.

– Само високите ботуши с остри върхове ти липсват – му каза тя, когато го заговори и посегна да се чукне с него с бутилка бира.

– С тях не е удобно да се ходи по паркет – с усмивка й отговори той.

– Ама имаш ли верно такива ботуши? Ти да не си истински каубой?

– Естествено, че имам! – отговори и той още по-ухилен. – Не съм точно каубой, защото не гледам крави, а коне, но си имам ферма в планината и умея да яздя.

– Уау, не знаех, че има още такива екземпляри!

– Има и си живеем доста добре – чист въздух, движение, естествена храна. Спокоен и благодатен живот! Искаш ли да ти покажа?

Неочаквано за нея самата, лесно се нави и му обеща да отиде с него до фермата след два дни. Мислеше, че нищо страшно не би могло да й се случи за един уикенд.

Дните отминаха бързо и в събота сутринта той я откара към своето ранчо. Джипката беше някакъв офроуд модел и изобщо не приличаше на градските джипове. Отвън беше изпръскана с кал, а на возене не беше особено удобна и друсаше доста. Тя се опита няколко пъти да го подпита за къщата му – как изглежда и какво представлява животът на село, но той отговаряше уклончиво. Искаше да я изненада, да я остави да си създаде сама впечатлението, без да се влияе от неговите думи. За щастие в колата имаше радио и хубавата музика я унесе. Пътят навлезе в планината и двамата предпочетоха мълчаливо да се наслаждават на гледката, вместо да приказват.

Фермата беше голяма и се намираше на края на село Горна Поляна. Селцето изглеждаше заспало, но поне имаше жп линия, значи в него имаше някакъв живот. Когато стигнаха до неговата къща, Жана беше истински изненадана. Къщата беше наскоро построена и около нея се издигаше висока зидана ограда по протежение на улицата в продължение на тридесетина метра, а след това имаше телена ограда, която обгръщаше целия имот. От пътя се виждаше само покрива, но и това само вече й подсказваше, че къщата е много по-различна от останалите селски постройки наоколо.

Когато Васил я въведе през портата, тя ахна, а когато влезе вътре беше искрено възхитена. Това не беше къща, а истински палат!

– Ти да не си някой петролен магнат? – попита го Жана и хитро му намигна.

– Не. Наследих имота от дядо си, купих и още няколко, за да го разширя и така си направих фермата. Къщата глътна доста пари, но вярвам, че когато си намеря половинката и създадем семейство, всички усилия ще се изплатят. Тук е прекрасно място за живеене, ще видиш.

Следобедът пиха кафе на верандата, а вечерта той приготви барбекю и пиха вино. За нея имаше приготвена отделна спалня и незнайно от какво – от виното или от чистия планински въздух – тя заспа бързо и дълбоко.

На следващата сутрин отидоха да видят конете. Тя никога не се беше качвала на кон и Васко й предложи да направят една обиколка из ранчото с коне. Жана потреперваше като малко дете – хем я беше леко страх, хем всичко, което се случваше тези дни й изглеждаше като приказка.

Тя беше градско момиче. Родителите й бяха от различни градове в провинцията, но се срещнали в София и се оженили. Успели да си купят апартамент в Надежда и там се родила и отраснала тя. Избута някак си училище, влезе в университет, но след втората година видя, че книгите не я влекат повече и си намери работа в един магазин за козметика на пазара. Шест месеца по-късно се премести в друг магазин в мола. Там беше по-хубаво – виждаше се с приятелки, а след края на смяната се разхождаше с тях по другите магазини, пиеха кафе, разказваха си клюки и се забавляваха с момчета от време на време.

Животът във фермата на Васко беше като живот на друга планета. Тя имаше роднини на село и очакваше, че и тук по двора ще види кокошки, че ще блеят овце и кози, но неговата ферма беше доста по-различна. Къщата и дворът бяха поддържани безупречно и изглеждаха като луксозна вила. Конюшните бяха на километър и половина навътре, скрити зад един хълм, което до голяма степен изолираше миризмата на обор и наистина придаваше на мястото вид на късче от рая.

Дните минаваха неусетно. Жана сама не разбра какво я привлече към това място – красотата на природата, свободния бяг на конете или чаровната усмивка на Васил. В понеделник звънна в магазина, да каже, че е болна и после забрави за работата си.

Васил я обгръщаше с нежност. Показваше й всичко, което прави във фермата, запозна я с помощниците си, но не я караше да върши нищо. Глезеше я като принцеса и това й харесваше. Научи се да язди и галопирането с коня я караше да чувства, че лети. Естествено, имаше и секс и той никак не беше зле. Васко беше висок и силен мъж, имаше гъсти тъмни косми по ръцете и гърдите, но пък се бръснеше всяка сутрин и когато й поднасяше кафето за закуска, ухаеше много апетитно.

Две седмици по-късно той й предложи да се оженят, а тя само го погледна с грейнали очи и каза „да“. Подготовката за сватбата мина в еуфория. Нямаше да правят голямо тържество, но пък бяха изпипали всички детайли до най-малката подробност.

Вечерта преди събитието я настаниха при едни съседи. Искаха да спазят обичая младоженецът да я вземе от родната и къща, но тъй като не беше от селото, решиха, че и така става. Стаичката беше малка, но чиста и добре поддържана. Явно хазаите я ползваха само за гости. Жана си легна уморена и веднага заспа. Но сънят й не беше спокоен. Изведнъж се сепна и се събуди. Погледна часовника си – беше малко преди пет. Скоро щеше да се съмне.

– Днес ще бъда булка и ще се омъжа. Боже, какво правя? Наистина ли ще стана фермерка до края на живота си?

Тази мисъл я прободе и сякаш за първи път Жана успя да я задържи в главата си. Това я разтревожи, защото не можеше да си даде ясен отговор на този въпрос.

Стана, огледа се в голямото огледало от вътрешната страна на гардероба, сякаш й беше трудно се познае. После облече сватбената рокля и отново застана пред огледалото. Навярно искаше да се убеди, че това облекло й подхожда, че изборът, който е направила, е верен. Но образът пред очите й й изглеждаше нелеп.

– Госпожа фермерката! Нима това съм аз? Ще се превърна в проста селянка, ще плета чорапи и ще отглеждам коне? А може би и кокошчици? Ужас!

Мисълта, че е на път да извърши нещо ужасно, нещо непоправимо, започна да се промъква през гънките на нейното съзнание и полека-лека да го обзема цялото.

– Не! Не мога да направя това! Не мога да зарежа живота си! Боже, какво направих?

Сълзите потекоха от очите й неусетно. Тя се разхлипа и падна върху леглото. Затискаше стоновете във възглавницата и само тялото й се тресеше от плач. Лежа така около десет минути. После дишането и се успокои. Изправи се, подсмъркна и избърса сълзите си с ръкав. Не бяха помислили за дрехите, с които дойде вчера, но тя искаше да си ги вземе. Порови в гардероба и намери един малък мукавен куфар, в който ги набута припряно. Замисли се за кратко, после набута вътре и белите булчински обувки. Вчера беше валяло и тя дойде с ботите, затова реши пак да си ги обуе. Грабна куфара и както си беше с булчинската рокля тихо се запромъква по стълбите. Домакините вероятно още спяха, а и да не бяха, не дадоха знак, че са будни. Може би са решили, че тя от нервност не може да спи.

Измъкна се на двора, огледа се на изток и видя, че небето беше почнало да розовее. Трябваше да побърза. Вече беше взела решение. До гарата имаше близо три километра, но ако крачи бързо, за половин час щеше да стигне и да хване сутрешния влак. Трябваше да се махне от тук. Това, което беше започнало като приказен сън, вече й изглеждаше като кошмар.

Закрачи по пътя, стискайки куфара в ръка. Беше на хазаите – чак сега го осъзна. „Нищо. Те ще ме разберат. Той… ще ме разбере.“

Когато приближи гарата, видя, че влакът беше вече там. Хукна да бяга, повдигайки роклята с едната ръка и стискайки куфара с другата. Там я чакаше нейното спасение, там я чакаше нейният живот, нейните приятелки, разходките в мола, градът, всичко, с което беше свикнала и което обичаше.

Зад гърба си оставяше една фантазия.


Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Advertisements
Публикувано на Проза и тагнато, , , , . Запазване в отметки на връзката.

9 отговора към Творчески напъни: Булката беглец

  1. bozho каза:

    Браво! Продължавай все така!

  2. Omika каза:

    Прекалено лекомислена и безотговорна постъпка на момичето.
    Краят е отворен, очакваме продължението….. 🙂

  3. Майк Рам каза:

    Omika, всеки си има своите ценности. За някои може и да е безотговорна, но за нея може това да е правилното решение. А може и да греши, но за да открие своя път, човек трябва сам да изпита грешките си.
    Радвам се, че разказът е провокирал коментара ви. Затова краят остава отворен 🙂

  4. bozho каза:

    Вчера бях много лаконичен, защото го прочетох преди лягане.
    Сега малко повече.
    Първо – радвам се че възроди блога, липсваха ми поствете в него, а блогването ти се удава.
    Второ – браво, че пробваш и в художествения жанр. Явно имаш способности и въображение, а е грехота да не ги използваш и развиваш!

  5. Майк Рам каза:

    Божо, много ти благодаря за окуражаването!
    Имам много идеи в главата, но писането някак ми е атрофирало. Ще трябва доста да се поупражнявам, докато излезе нещо свястно 🙂

  6. Цвета каза:

    Хареса ми разказа,защото е отворен–така има възможност и за
    читателска интерпретация.
    Защо и къде бяга–към утъпканите пътеки,по-лесно е.
    Новите такива искат усилие и фантазия.
    А може и от страх-човешко е.

  7. Dessy Dimanova каза:

    Хареса ми разказа!

    Малко приказно-сладникаво ми идва след 2 седмици живот с някого да кажеш „Да!“. Това си е ваканция, почивка, нереален живот… Ясно е, че след ваканцията ще трябва да се върнеш към реалността.
    Нали казват, че трябват поне 40 дни промяна, за да стане новото част от теб. 14 дни са си чиста проба 🙂 Виж, ако беше обмислено, планирано, то тогава нямаше да е бягство във ваканцията, а живот-ваканция!

    Успех! И чакаме нови произведения!

  8. Майк Рам каза:

    Деси, тя самата картинка предполага някакъв приказен елемент. Аз в реалния живот не съм виждал жени, които да бягат в деня на сватбата си с булчинска рокля и боти 🙂

  9. Баба Пена каза:

    Приятно за четене и развлечение. Разказът е с отворен край и подтиква към размисъл. Ще се радвам да чета и други твои истории с неочакван или отворен край.

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s