Решил съм отново да пиша, но блогърското вдъхновение идва трудно. Затова и чета разни писателски блогове, където попадам от време на време на интересни упражнения по творческо писане. Една от задачките ми хареса и се макар че не я изпълних, както беше по изискване (трябваше да напиша само 350 думи по зададената картинка), от нея излезе един по-големичък разказ, който представям на вашето внимание. Идеята беше да се разкаже защо и къде бяга булката от снимката. Далеч съм от мисълта да се наричам писател, така че в коментарите под поста можете да ме критикувате и хейтите на воля 🙂

Булката беглец

– Ох, още малко, още малко! Чакай, не тръгвай още! Ох, дано да успея да го хвана!

Двадесет и четири годишната Жана бягаше към гарата, стиснала малък мукавен куфар в ръка, облечена в бяла сватбена рокля и обула дълбоки боти на бос крак. Беше си сложила тъмни очила, но тук така или иначе никой не я познаваше.

Сърцето й щеше да изскочи от гърдите – мислите й бяха спрели. Усещаше само пулсирането на кръвта в ушите си и тупкането на ботите по влажната платформа.

На перона стоеше началникът Стойчев, който на практика изпълняваше всички функции в тази малка селска гара. Вече беше вдигнал палката със зеления цвят, когато я видя да тича по перона и поклати укорително глава: „Какви щуротии правят днес младите – да закъснееш за собствената си сватба!“.

Отвори вратата на вагона и й подаде ръка да се качи. Жана пропълзя нагоре със сетни сили и дори не можа да му благодари. Стойчев затвори вратата и потупа вагона с ръка, точно в момента, в който влакът потегли към столицата.

Жана влезе във вагона и видя, че беше без купета, а само със седалки, разделени на сепарета. За щастие, влакът не беше много пълен – толкова рано сутринта хората явно още спяха. Лесно успя да си намери свободно сепаре и се тръшна на седалката, все още дишайки дълбоко.

С нормализирането на дишането й и успокояването на сърцето, започнаха да идват и мисли, които можеше да осъзнае. Какво беше направила? Беше избягала от човека, който щеше да й стане съпруг. И защо?

Последният месец беше като някаква магия. Едва сега всичко започна да й се превърта като кино лента в главата.

Васко беше чаровник. Срещнаха се на купон, където я беше завела приятелката й Еми и веднага се забелязаха. Той беше гладко обръснат, облечен с карирана риза и дънки, и каубойският му вид веднага й направи впечатление.

– Само високите ботуши с остри върхове ти липсват – му каза тя, когато го заговори и посегна да се чукне с него с бутилка бира.

– С тях не е удобно да се ходи по паркет – с усмивка й отговори той.

– Ама имаш ли верно такива ботуши? Ти да не си истински каубой?

– Естествено, че имам! – отговори и той още по-ухилен. – Не съм точно каубой, защото не гледам крави, а коне, но си имам ферма в планината и умея да яздя.

– Уау, не знаех, че има още такива екземпляри!

– Има и си живеем доста добре – чист въздух, движение, естествена храна. Спокоен и благодатен живот! Искаш ли да ти покажа?

Неочаквано за нея самата, лесно се нави и му обеща да отиде с него до фермата след два дни. Мислеше, че нищо страшно не би могло да й се случи за един уикенд.

Дните отминаха бързо и в събота сутринта той я откара към своето ранчо. Джипката беше някакъв офроуд модел и изобщо не приличаше на градските джипове. Отвън беше изпръскана с кал, а на возене не беше особено удобна и друсаше доста. Тя се опита няколко пъти да го подпита за къщата му – как изглежда и какво представлява животът на село, но той отговаряше уклончиво. Искаше да я изненада, да я остави да си създаде сама впечатлението, без да се влияе от неговите думи. За щастие в колата имаше радио и хубавата музика я унесе. Пътят навлезе в планината и двамата предпочетоха мълчаливо да се наслаждават на гледката, вместо да приказват.

Фермата беше голяма и се намираше на края на село Горна Поляна. Селцето изглеждаше заспало, но поне имаше жп линия, значи в него имаше някакъв живот. Когато стигнаха до неговата къща, Жана беше истински изненадана. Къщата беше наскоро построена и около нея се издигаше висока зидана ограда по протежение на улицата в продължение на тридесетина метра, а след това имаше телена ограда, която обгръщаше целия имот. От пътя се виждаше само покрива, но и това само вече й подсказваше, че къщата е много по-различна от останалите селски постройки наоколо.

Когато Васил я въведе през портата, тя ахна, а когато влезе вътре беше искрено възхитена. Това не беше къща, а истински палат!

– Ти да не си някой петролен магнат? – попита го Жана и хитро му намигна.

– Не. Наследих имота от дядо си, купих и още няколко, за да го разширя и така си направих фермата. Къщата глътна доста пари, но вярвам, че когато си намеря половинката и създадем семейство, всички усилия ще се изплатят. Тук е прекрасно място за живеене, ще видиш.

Следобедът пиха кафе на верандата, а вечерта той приготви барбекю и пиха вино. За нея имаше приготвена отделна спалня и незнайно от какво – от виното или от чистия планински въздух – тя заспа бързо и дълбоко.

На следващата сутрин отидоха да видят конете. Тя никога не се беше качвала на кон и Васко й предложи да направят една обиколка из ранчото с коне. Жана потреперваше като малко дете – хем я беше леко страх, хем всичко, което се случваше тези дни й изглеждаше като приказка.

Тя беше градско момиче. Родителите й бяха от различни градове в провинцията, но се срещнали в София и се оженили. Успели да си купят апартамент в Надежда и там се родила и отраснала тя. Избута някак си училище, влезе в университет, но след втората година видя, че книгите не я влекат повече и си намери работа в един магазин за козметика на пазара. Шест месеца по-късно се премести в друг магазин в мола. Там беше по-хубаво – виждаше се с приятелки, а след края на смяната се разхождаше с тях по другите магазини, пиеха кафе, разказваха си клюки и се забавляваха с момчета от време на време.

Животът във фермата на Васко беше като живот на друга планета. Тя имаше роднини на село и очакваше, че и тук по двора ще види кокошки, че ще блеят овце и кози, но неговата ферма беше доста по-различна. Къщата и дворът бяха поддържани безупречно и изглеждаха като луксозна вила. Конюшните бяха на километър и половина навътре, скрити зад един хълм, което до голяма степен изолираше миризмата на обор и наистина придаваше на мястото вид на късче от рая.

Дните минаваха неусетно. Жана сама не разбра какво я привлече към това място – красотата на природата, свободния бяг на конете или чаровната усмивка на Васил. В понеделник звънна в магазина, да каже, че е болна и после забрави за работата си.

Васил я обгръщаше с нежност. Показваше й всичко, което прави във фермата, запозна я с помощниците си, но не я караше да върши нищо. Глезеше я като принцеса и това й харесваше. Научи се да язди и галопирането с коня я караше да чувства, че лети. Естествено, имаше и секс и той никак не беше зле. Васко беше висок и силен мъж, имаше гъсти тъмни косми по ръцете и гърдите, но пък се бръснеше всяка сутрин и когато й поднасяше кафето за закуска, ухаеше много апетитно.

Две седмици по-късно той й предложи да се оженят, а тя само го погледна с грейнали очи и каза „да“. Подготовката за сватбата мина в еуфория. Нямаше да правят голямо тържество, но пък бяха изпипали всички детайли до най-малката подробност.

Вечерта преди събитието я настаниха при едни съседи. Искаха да спазят обичая младоженецът да я вземе от родната и къща, но тъй като не беше от селото, решиха, че и така става. Стаичката беше малка, но чиста и добре поддържана. Явно хазаите я ползваха само за гости. Жана си легна уморена и веднага заспа. Но сънят й не беше спокоен. Изведнъж се сепна и се събуди. Погледна часовника си – беше малко преди пет. Скоро щеше да се съмне.

– Днес ще бъда булка и ще се омъжа. Боже, какво правя? Наистина ли ще стана фермерка до края на живота си?

Тази мисъл я прободе и сякаш за първи път Жана успя да я задържи в главата си. Това я разтревожи, защото не можеше да си даде ясен отговор на този въпрос.

Стана, огледа се в голямото огледало от вътрешната страна на гардероба, сякаш й беше трудно се познае. После облече сватбената рокля и отново застана пред огледалото. Навярно искаше да се убеди, че това облекло й подхожда, че изборът, който е направила, е верен. Но образът пред очите й й изглеждаше нелеп.

– Госпожа фермерката! Нима това съм аз? Ще се превърна в проста селянка, ще плета чорапи и ще отглеждам коне? А може би и кокошчици? Ужас!

Мисълта, че е на път да извърши нещо ужасно, нещо непоправимо, започна да се промъква през гънките на нейното съзнание и полека-лека да го обзема цялото.

– Не! Не мога да направя това! Не мога да зарежа живота си! Боже, какво направих?

Сълзите потекоха от очите й неусетно. Тя се разхлипа и падна върху леглото. Затискаше стоновете във възглавницата и само тялото й се тресеше от плач. Лежа така около десет минути. После дишането и се успокои. Изправи се, подсмъркна и избърса сълзите си с ръкав. Не бяха помислили за дрехите, с които дойде вчера, но тя искаше да си ги вземе. Порови в гардероба и намери един малък мукавен куфар, в който ги набута припряно. Замисли се за кратко, после набута вътре и белите булчински обувки. Вчера беше валяло и тя дойде с ботите, затова реши пак да си ги обуе. Грабна куфара и както си беше с булчинската рокля тихо се запромъква по стълбите. Домакините вероятно още спяха, а и да не бяха, не дадоха знак, че са будни. Може би са решили, че тя от нервност не може да спи.

Измъкна се на двора, огледа се на изток и видя, че небето беше почнало да розовее. Трябваше да побърза. Вече беше взела решение. До гарата имаше близо три километра, но ако крачи бързо, за половин час щеше да стигне и да хване сутрешния влак. Трябваше да се махне от тук. Това, което беше започнало като приказен сън, вече й изглеждаше като кошмар.

Закрачи по пътя, стискайки куфара в ръка. Беше на хазаите – чак сега го осъзна. „Нищо. Те ще ме разберат. Той… ще ме разбере.“

Когато приближи гарата, видя, че влакът беше вече там. Хукна да бяга, повдигайки роклята с едната ръка и стискайки куфара с другата. Там я чакаше нейното спасение, там я чакаше нейният живот, нейните приятелки, разходките в мола, градът, всичко, с което беше свикнала и което обичаше.

Зад гърба си оставяше една фантазия.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.