Продължавам своя опит за литературна критика на книгата на Ангел Грънчаров „Страстите и бесовете български“. Препоръчвам ви да прочетете и първата част на тази рецензия, още повече, че там се завихри остра полемика с автора, който, очевидно, не е доволен от начина, по който представям неговата личност. Въпреки това, ще довърша започнатото, защото тази книга е невероятен извор на теми, върху които си струва да се дискутира.
Първата част на книгата продължава с опит за възхвала на постиженията на България, с които ние, като народ би трябвало да се гордеем. Не става ясно защо авторът е избрал само периода на Третото българско царство, т. е. след Освобождението и преди Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Сякаш само тогава сме имали исторически поводи за гордост – нещо, на което специалистите по средновековна история със сигурност ще възразят.
Прави впечатление силното преклонение на автора пред личността и дейността на двамата български царе от династията Сакс-Кобург-Гота – Фердинанд I и Борис III. Читателят остава с впечатлението, че авторът е симпатизант на царската институция и царската династия, но малко по-късно се разбира презрението на г-н Грънчаров към последният представител на тази династия – цар Симеон II, заклеймен отново като… комунист, което за мнозина би изглеждало доста объркващо. Аз лично смятам, че е твърде несериозно да се раздават такива етикети на поразия, особено пък на хора с аристократично потекло.
Втората част на книгата ни запознава с авторовите спомени за времето на „реалния социализъм“. Той отново употребява думата „комунизъм“, но това очевидно се дължи повече на силните емоции, които е изпитвал, докато я е писал, отколкото на някаква историческа основа. Затова тук трябва да поясня за по-младите ми читатели, че обществото, в което живяхме през периода 1944-1989 г., винаги се е наричало „социалистическо“. Комунизмът, по дефиниция, дадена на 20-ия конгрес на КПСС, (нещо, което бяхме длъжни да зубрим в училище), е едно утопично общество, презадоволено с материални блага, което едва ли някой е вярвал, че може да бъде изградено, но всички се стремяхме поне малко да се доближим към него. Даже ако се замислим малко по-дълбоко, ще си признаем, че и сега всички хора се стремят към някаква форма на комунизъм, ако приемем, че „комунизъм“ е равностойно на „пълна материална задоволеност“. Ако не успеем да го постигнем за всички, то поне гледаме за себе си да успеем 🙂
По-нататък авторът споделя някои щрихи от живота си като студент в самата „империя на злото“ – Съветския съюз. Историите са интересни и доста показателни за живота по онова време, макар че непредубедения читател едва ли би разбрал от тях кое точно е породило неистовата омраза на г-н Грънчаров към онова общество. Описанието на масови секс изпълнения по-скоро би накарало някои по-млади читатели да съжаляват, че не са се родили по-рано и са изпуснали вакханалията 🙂
Оттук насетне в книгата многократно се изтъква яростната и героична борба, която лирическият герой е водил срещу комунистическите демони – „другарите“, както ги нарича авторът – злите хора, които жестоко потъпквали свободата на хората и ги превръщали в роби. Не става ясно, обаче, кои точно са тези хора. Ясно е само, че трябва да ги изтребим до крак. Комунисти са всички преподаватели в университета, комунисти са всички политици, с изключение на СДС (макар, че и там половината са комунисти), такива са и поне половината от българския народ, които в един или друг момент са дали своя глас за БСП.
Истинската история започва от третата част на книгата, но не си мислете, че това е документално историческо четиво. Напротив – тази книга е далеч от представата за научен исторически трактат. В нея няма да намерите исторически факти, цитати, документи и библиографии. Това е просто хронологията на по-важните събития от нашия политически живот от 1989 година до днес, видени и преживени от самия автор, изпъстрени с неговите емоционални коментари. Книгата е интересна повече като мемоарно произведение, представящо личните впечатления на писателя, отколкото като източник на обективна историческа истина.
Не казвам, че това е лошо. Ангел Грънчаров безспорно е важен фактор в съвременния обществен живот и особено в българското интернет пространство. Книгата, обаче, не е история, а по-скоро е биография на неговите терзания, гняв, болка и злоба, на стремежа му към свобода, който все още не може да се осъществи и на опитите да разбере психологията на нашия народ и на нашите политици. Тъжното е, че дори собствената си противоречива личност не е успял да разбере.
Следва продължение…
Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.
The Man On The Silver Mountain 
Фактор? Ти майтапи ли се или се подиграваш с болния човек? Фактор може да наречеш някой от който зависи нещо или който поне има някакво влияние. Самият факт, че лицето Грънчаров е изпаднало до там да изпраща книгата си на маса народ (защото иначе едва ли някой ще си я купи, та поне някой, освен автора, да я прочете) говори сам по себе си.. А и достатъчно е човек да види в блога му какъв хаос е, за да си представи хаоса в главата на господин Грънчаров…
„Тъжното е, че дори собствената си противоречива личност не е успял да разбере.“
То това е най-трудното, но оттам се почва :). Хубава статия, поздрави.
Бояне, разбира се, че е фактор. Плюс това не е анонимен, появява се на публични събития, виждали сме го, знаем го кой е, какъв е и за какво се бори.
Не съм любител на безкрайните словоизлиания и рядко го чета, но сред куповете шумни и трудно четими постове има истински попадения – примерно серията му за ученето му в Русия.
Майк, сега ще се окаже че си агент на ДС. Ще видиш.
Искам да те видя ти ква книга ще напишеш пък тогава критикувай. Ти си комунист също явно, вие само гледате да замажете на хората очите с приказки да не ви видят какви сте крадци
Чудя ти се, защо се занимаваш? Има толкова по-приятни и полезни неща за правене…
Имам предвид с анализ на глупави книги.
@Kaladan, Естествено – аз друго и не очаквам. Само че аз съм много таен агент и досието ми е дълбоко засекретено 🙂
@aide be, ако беше чел внимателно, щеше да разбереш, че книгата ми беше изпратена лично от автора, очевидно с тази цел – да си дам мнението за нея и да й направя реклама. Аз реклама й правя, но вие сте твърде тъпи, за да го разберете.
А ти, ако беше достоен човек щеше да си напишеш истински имейл адрес, вместо да се криеш зад asd@asd.asd. Но вие сте си такива – сочите някого с пръст, викате „Този е комунист!“ и после се скривате в тълпата.
Точно такива хора като теб и Грънчаров са опасни за обществото, защото само знаете да викате „Кой не скача е червен“ и дотам ви стига ума. Обществото не се гради с плюене по комунистите, а с нещо конструктивно. Такова нещо, обаче, вие просто не сте способни да предложите.
@Христо, книгата не е съвсем глупава. Тя ме върна към времето на моята младост, когато вярвах в чистата и свята демокрация, когато мислех (донякъде като Грънчаров),че целият народ желае свободата и че ние, демократите, като му я дадем, ще цъфнем и ще вържем. Оказа се, че това е и времето, в което всичките ми илюзии се разбиха, когато разбрах, че нито демокрацията е само митинги на площада, нито пък че на политическата класа й пука за народа.
Всъщност, политиците ни май не са чак толкова лоши. Народът все иска някой да го оправи и те това и правят постоянно – „оправят“ го.
Майк, да не би това да е Вашето истинско име?
фашисти, комунисти… важно е блогореята да се лекува. Нужен ни е нов де-Грънч-и-фикатор. И от ризите с неудобно дълги ръкави…
„Много хора идват и гледат, гледат. Други идват и … виждат.“
Дава Тенцинг, тибетски шерп.
Майк Рам, радвам се, че си от тези дето виждат!
А може би има и по-универсално определение, г-н Рам. Комплекси. Ако се замисли човек важи за цялата история на човечеството… 😉
Баща ми някъде през 60-те казваше: „много червени станаха, да не завали дъжд, че голяма боя ще протече и после пак боядисване ще пада!“ 🙂
Pingback: Оранжев страстит at Kaladan
А бе нали за Размисли и страсти щяхме да говори, вие пак се отклонихте от темата…
@Dobrata, Да, Майк Рам не ми е истинското име, но за сметка на това точно в този блог можете лесно да откриете както истинското ми име, така и снимка, така и имейл адрес, на който да се свържете с мен. Аз не съм фантом, а съвсем реален човек и това лесно се вижда. Не ме срам от това, което пиша, защото е искрено.
@гравитон, благодаря ти!
А бидейки толкова искрен защо изтриваш моите коментари? 🙂
аз не виждам проблем някой да е противоречива личност и да не е успял „да разбре себе си“. не е недостатък, а белег на интелигентност
Г-н Грънчаров, това няма нищо общо с искреността, а с елементарното възпитание. Аз съм собственик и администратор на този блог и съм декларирал, че откровени простотии и злобни нападки срещу когото и да е (а най-малко срещу самия мен), не са допустими на страниците на този сайт. Изтривам не само Вашите, а и всякакви други коментари, които попадат в гореописаните категории.
„Откровени простотии“ и „злобни нападки“ никога и към никого не съм отправял: такъв един стил на общуване е несъвместим с интелектуалното ниво и с културата ми; моля да не ми приписвате някакви измислени качества, които нямат нищо общо даже с темперамента ми. Както открихте и в книгата ми неща, които никога и през ума ми не са минавали.
Много е лошо, уважаеми г-н Рам, когато идеологическата и политическа неприязън води до такъв крайно неадекватен и глупав тип общуване…
Лошо е, г-н Грънчаров, лошо. Но, какво да се прави – това е Вашият стил на общуване. Кой ме изобразява като змия, а? 🙂
Вижте как ще се вдигне тиражът на книгата Ви, пък после говорете за идеологическа неприязън.
Книгата за мен е интересна. Авторът е непосредствен участник в събитията от най-новата ни история и ги предава така както ги вижда и чувства. Той не е от партийния елит за да вижда взаимовръзката между събитията, а един от масовката. Може да са наивно написани, може да яростна речта и да избива на логория, но такъв е сценария. Трябва да се громи врага иначе си от другата страна.
Змията не сте Вие, драги ми Рам, моля Ви се, как можахте да го схванете така буквалистки?!
Змията е неприязънта, която трябва да победим колкото се може по-скоро; забелязал съм, че неприязънта особено към личността и към личностното у нас е онова, което най-вече трови живота ни…
Бъдете здрав и успехи!
@Jonathan, точно това е и моят извод, който съм оставил за третата част. Нещо повече, въпреки че не споделям оценките на автора, книгата ме провокира да се върна в собствените си спомени и да преосмисля отново преживяното не само по времето на „прехода“, но и от детските и младежките ми години от времето на социализма. Очаквайте още публикации по тази тема! 🙂
О, ама то и трета част ли ще има? Радващо е, не зная как да ти се отблагодаря!
Хей, Рам, една идея ти давам: вземи напиши една поредица „анти-Грънчаров“, имам преди против написаното от мен в книгата ми. Лично на мен ще ми е много интересно да прочета твоята версия на събитията след 1989, а пък и непосредствено преди това. Може да се получи нещо стойностно, така че опитай…
Хубав анализ, интересно ще ми е да прочета и част 3, както и разбира се „Страстите и бесовете български“, с което – който и, както и, да тълкува автора, предназначението на тези постове е изпълнено – поне за мен: любопитството ми е събудено.
p.s. А. Грънчаров и двойника му А. Грънчаров, забелязах още миналото лято, както и The Man On The Silver Mountain (и естествено се осведомих за Майк Рам), когато съвсем слабо се интерисувах и недооценявах силата на блоговете…:)