Може би си спомняте, че преди известно време, издателство „Махалото“ и блогът „Библиотеката“ организираха конкурс за лични истории, по темата „July Morning“, озаглавен „Моят Джулай„. Наградата беше книгата „Blood On The Highway“ – автобиографията на Кен Хенсли – един от основателите на легендарната група Uriah Heep и автор на почти всички техни големи хитове. Участвах в конкурса с голям мерак – не само за да спечеля наградата, а защото съм голям почитател на музиката на Хенсли и Хийп – това беше музиката на моите тийнейджърски години – и независимо, че от повече от 30 години тези големи имена са разделени, всичко, свързано с тяхната история, ми е свидно на сърцето.

Бях ходил два пъти на Камен бряг да празнуваме Джулай Морнинг – през 2007 и през 2009 година, все покрай фестивала Калиакра Рок Фест в Каварна – и имах страхотни впечатления от това преживяване. Когато спечелих конкурса бях много щастлив от това, че бях успял да увлека много свои приятели да подкрепят кандидатурата ми и покрай това да научат нещо повече за Кен. Няколко дни по-късно се срещнах с Мария Панчева – шефът на издателството – и Георги Грънчаров – автор на блога „Библиотеката“ – които ми връчиха мечтаната награда.

Книгата се чете лесно – по-малка е от 300 страници, а историята на Кен е толкова вълнуваща, че просто поглъщах страниците една след друга, завладян от любопитство и страст. Виж, да пиша ревю за нея, вече е доста по-сложна задача.

Сложна заради това, че той самият е много сложна личност. Произхождащ от бедно семейство, в неговото съзнание винаги е лежал стремежът към забогатяване, към измъкване от блатото на беднотията. И когато го е постигнал, е започнал да харчи с такава самоунищожителна страст, че не след дълго отново се е озовал на дъното.

Преминал през множество женитби и разводи, през покупки на къщи и състезателни коли, през дългогодишна и тежка зависимост от хероина, днес Кен Хенсли ни се представя като един помирен със себе си човек, чист от наркотици, вярващ в Бога и открил отново призванието си да твори.

Е, разбира се, младостта си е отишла, голямата слава също и колкото и да твърди, че не съжалява за нищо от миналото, в книгата се усеща една тъжна нотка на носталгия по славните дни, по големите концерти, по блясъка на прожекторите, насочени към него.

Биваше ме да изкарвам пари, но не ги ценях и не умеех да боравя с тях добре… даже никак! Прахосах и раздадох много, умирах си да се правя на спасител, а щом видех нещо, което исках да притежавам, задължително си го купувах, независимо дали се нуждаех от него, или не. […] Дълги години бях толкова беден, че щом изведнъж забогатях, изобщо не се замислях. Просто харчех.

***

Ако си се заплел в такава мрежа – навсякъде те настаняват във ВИП зоните, околните ти обясняват колко си велик и необикновен, – скоро започваш да вярваш на собственото си отражение в очите на хората и докато се стараеш да погълнеш на един дъх опияняващата чаша на успеха, въобще не мислиш за онова, което би могло да се случи по-късно. Започваш да си представяш, че наистина си преобърнал света.

Книгата излезе на запад заедно с албум със същото заглавие, който аз лично смятам за едно от най-добрите му солови произведения, а участието на певци като Glenn Hughes, John Lawton и Jorn Lande само вдигат качеството на музиката. Вижте и чуйте заглавната песен от албума – „Blood On The Highway“:

Като фен на Хийп най-интересно ми беше да прочета повече за времената с групата и как са се развили отношенията им, та се е стигнало дотам, че да се разделят. Мнението му за групата определено е малко странно. Очевидно има непреглътната обида, която все още не му дава мира и коментарите му за Uriah Heep не се особено ласкави.

Още навремето, единственото, което ме свързваше с останалите от групата, беше Uriah Heep, нашите песни, музиката ни и вихрушката, в която живеехме тогава. извън тези неща нямахме нищо общо и определено не бяхме приятели.

***

По мое мнение, имаше редица фактори, които допринесоха за ненужното разпадане на групата. Очевидните бяха наркотиците и алкохола, като съм сигурен, че и парите изиграха сериозна роля, защото те са способни в голяма степен да изопачат и изкривят действителността. Завистта също имаше пръст, както и фактът, че изгубихме от погледа си първоначалната идея… да създаваме музика.

***

Знам, че понякога се държах като задник, но допринесох много за успеха на групата. Знам също, че не винаги съм бил прав и че не бяхме на едно и също мнение по доста въпроси, но това само по себе си не беше причина да се саморазрушим.

В същото време Кен признава, че Гари Тейн (басистът на Хийп) е бил най-добрият музикант, с когото е работил. Тук не мога да се сдържа и да не споделя и своето възхищение от невероятния талант на този човек, който просто не издържа на славата и се самонищожи така нелепо. Вижте един запис на класическото парче „Easy Livin'“:

Интересни за „самопризнанията“ за безразличието, което е царяло в групата към проблемите, които всеки от тях е имал и към „нездравите“ начини да се справя с тях, довели в крайна сметка до уволняването на Гари Тейн и Дейвид Байрън, а по-късно и до тяхната смърт. Съгласен съм, че със загубата на тези двама музиканти групата е загубила много и от своя облик, а с напускането на Хенсли – още повече. От друга страна, не мога да се съглася с неговото мнение, че бандата вече не струва, защото близо 25 години те поддържат един добре сплотен състав и правят страхотна нова музика (вярно, не толкова често, колкото ни се иска), която достойно поддържа духа и традициите на Uriah Heep още от 70-те. Ето един пример за това – песента „Question“:

Една от темите, които Кен силно засяга в книгата си, е отношението към звукозаписните компании и „музикалното пиратство“. Той е един от малкото музиканти, които имат смелостта да изразят активно негативното си отношение към днешното състояние на бизнеса, който е насочен към ограбване както на музикантите, така и на техните почитатели.

Не съм голям почитател на звукозаписните компании, в което и да било отношение, и не мисля, че те предлагат добра услуга на хората, като ги обират.

***

Когато ми задават въпроса за пиратството, отговорът ми е, че всичко опира до търсенето и предлагането. Също като с проститутките – за да ги има, трябва някой да се нуждае от тях, тъй като едното няма как да съществува без другото. Но как точно ще накараш хора, които изкарват по 100 долара на месец, да се изръсят с 15 за диск на любимия си изпълнител, при положение, че могат да си го вземат за 5 от улицата, подлеза или интернет?

Въпреки, че книгата е доста разпиляна (съавторът Матиас Пенцел не се е постарал достатъчно да приведе разказа в някаква последователност), тя е много интересно четиво, представяйки ни духовното падение и израстване на един велик музикант, който се разкрива като съвсем обикновен човек, с всички слабости и недостатъци, които всички ние притежаваме. Препоръчвам я горещо на всички почитатели на музиката на Uriah Heep, на Ken Hensley и на класическия хард рок изобщо. Вижте и ревюто на Георги Грънчаров в блога „Библиотеката“.

Все още се надявам, че издателите ще успеят да го доведат у нас и да има официално представяне на книгата с автографи – много ми се ще да се видя на живо с човека, който в моите очи винаги е бил легенда – магьосникът Кен Хенсли.

За завършек ви предлагам едно класическо парче, изпълнено на празничния концерт по повод 30-годишнината от създаването на групата, с участието на John Lawton и Ken Hensley като гости – „Sympathy“:

Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.