Добре, че имаше толкова много почивни дни напоследък, та да успея да пребродя набелязаните материали от българските блогове и да наваксам малко с пропуснатото. Интересно, че като мине повече време и се загледам в някои публикации, вече не ми изглеждат толкова значими и много от тях си заминават. Това ме радва, защото означава, че онова, което е останало, трябва да е наистина добро. Надявам се да ви хареса и на вас. Приятно четене!

***

В колекцията ми тази седмица има много тежки постове, посветени на духовността на съвременните хора (или по-скоро на нейната липса), на българския негативизъм и на факторите, които ни правят нещастни. Тъжни неща, но ако успеем да се вгледаме в себе си без обида и съпротива, може би ще открием своята истинска същност и пътя към своето щастие.

Започвам с един пост на Вени Марковски, озаглавен „Защо не се усмихваме?„, в който той представя много точен, макар и доста неприятен, портрет на съвременния българин, макар и да не се впуска в анализ на причините, довели до това. Постът е много интересен за мен и вероятно ще напиша отделна статия, посветена само на него. Засега ви предлагам само няколко цитата, за да предизвикам вашия интерес:

– Нашенецът по никакъв начин не може да приеме, че друг нашенец е по-кадърен, по-умен, по-работлив. Ако той чуе похвала от чужденец по адрес на някого, то реакцията е “Кой, бе? Този ли е по-добър? Аз го знам, бе! Нали братовчедка ми е била в един клас със сестра му!”

– Нашенецът предпочита да живее с клишета за чужденците, защото така се самоуспокоява, че “и при тях има проблеми”. Нашенецът отказва да разбере, че “техните” проблеми се решават, докато нашите се задълбочават.

– Нашенецът иска държавата да му решава всичките проблеми. Същата тази държава, която той псува под път и над път, за какво ли не.

– Нашенецът иска да надхитри всички останали. Той отказва да разбере, че в желанието си да прецака околните, той прецаква най-много себе си.

– Нашенецът иска някой друг да дойде и да го оправи. Той иска да живее по-добре, но е нещастен, защото непрекъснато му казват, че това си зависи от него. Той не иска качеството на живота му да зависи от него, а от някой друг – цар, генерал, пъдар…

– Нашенецът предпочита да гледа сеир, вместо да участва в него.

Донякъде в същия дух звучи и колекцията от поговорки, която е събрал Радислав Кондаков, представяща традиционния български негативизъм и песимизъм, озаглавена „БГ positive„. Авторът искрено се учудва на това наше мислене и се пита как ли биха реагирали американските гурувци на позитивизма, ако знаеха тези наши поговорки. Ето няколко примера:

Ела зло, че без тебе по-зло.

Не в важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле.

Ако видиш мечка в лозето на комшията, чакай я и в твоето.

Храни куче, да те лае.

Много хубаво не е на хубаво.

Ваня пък е публикувала един „виц“ за трикракото прасе, който още повече ме шокира:

Един селянин имал прасе с три крака.

– Какво е станало с прасето ти? – питали хората.

– Лятото щях да се удавя в реката и прасето ме спаси. На Коледа ми дожаля и хапнахме само бутче.

Понякога ми се струва, че зад тези поговорки и вицове се крие някакъв дълбоко стаен оптимизъм, някаква идея човек да бъде подготвен за лошото, за да не го изненада, но дали е така – не съм много сигурен.

По подобен противоречив начин звучи поста на Радослав Бимбалов „Тук. Тук. Тук. Тук.“ Радо е един изключително позитивен човек (доколкото го познавам чрез неговото творчество), но тук се проявява едно съмнение, че светът, който сме си създали тук, в България, нещо не е читав.

Плащам здравни осигуровки, които не използвам.
Плащам пенсионни осигуровки, които няма да използвам.
Плащам данъци за пътища, които разбиват колата ми, за която също плащам данъци.
Плащам данъци върху данъците, които плащам.
Плащам глоби за нарушения, които са ми помогнали да направя.
Плащам, за да не платя глоби за нарушения.
Плащам, за да хванат тези, на които плащам, за да не платя глоби за нарушения.

Разбира се, мнозина ще решат, че пътят към по-добрия живот минава през Терминал 2 на летището, но аз мисля, че правилният начин всъщност е да запретнем ръкави и да го променим така, че да започне да ни харесва.

***

Нора Найденова внася темата за неизбежното в статията си „Да имаш или да бъдеш – останахме без алтернатива„. Тя противопоставя две алтернативи – на консуматора, който се води по съвременното обществено мнение, изискващо постоянно да си купуваш нови материални придобивки и чрез тях да изразиш себе си (което е пълна безсмислица, при положение, че всички го правят) и на търсещия човек, който се опитва да открие своята духовна същност, отхвърляйки света на материалните изкушения. Според нея тази борба е обречена, тъй като обществото ни принуждава всички да застанем на материални позиции и няма начин да направиш алтернативен избор. (Снимката е взета от нейния пост, а според нея оригиналът е от http://dechanelnalaje.wordpress.com/)

Статията е много добра, но ще си позволя да не се съглася с някои моменти в нея. Първо, не смятам, че тези две алтернативи са взаимно изключващи се. Важното е какво човек ще постави сред своите най-важни приоритети. Няма нищо лошо в това да си духовно извисен човек и да си купуваш маркови дрешки. Лошото е, ако започнеш да се отъждествяваш с покупките си, ако приемеш, че твоята личност е онова, което си купуваш, под влияние на модата. Второ, не мисля, че е трудно да се противопоставиш на тази тенденция, ако знаеш кои са твоите собствени ценности и ги уважаваш.

На мен не ми пука какво ще си помислят хората, заради това, че не си пия кафето в Старбъкс и не нося Айфон. Мнението на тези хора не е важно за мен. Ценя мнението на онези, които знаят кой съм, какво мисля, какво правя и какви позиции защитавам. Тези неща са публични и всеки може да ги разбере. Общуването с хора върху идеи, мнения и действия, ме прави пълноценен и предизвиква моето уважение към тях, дори и техните позиции да не съвпадат с моите. Мисля, че всеки може да го постигне това и да се издигне над снобизма и модните тенденции, които ни обезличават.

И тук вече обръщам настроението на дайджеста и се позовавам на позитивните и оптимистични постове, според които има надежда да се оправи, но е нужно просто да поемем отговорността за своя живот в собствените си ръце. Димитър Н. Митев продължава своята серия от постове за свободата на избора, подчертавайки, че макар много неща в живота да се случват извън нашата воля и влияние, за много други имаме свободата да направим своя избор и носим отговорност за това, дори и да не го осъзнаваме.

Свободни сме да избираме целта и смисъла на живота си, свободни сме да избираме в какво да вярваме, свободни сме да избираме какво ще научим и какво ще постигнем в живота си, казва той. Понякога изборът е тежък и предпочитаме да не го правим, но на практика това също е избор, така че когато обърнем поглед назад и видим поредицата от събития, които са се случили в живота ни, ще разберем, че всичко е било в нашите ръце.

Понякога съмненията и колебанията ми са породени от съветите на „приятели-доброжелатели“, които най-често са хора, които ги е страх повече от самите нас. Затова споделям съвета на Жюстин Томс: „Ако започваш нещо – разкарай песимистите„. Човек рядко съжалява за нещата, които е направил, но почти винаги съжалява за онова, което не е направил от страх или поради неувереност, а най-често това се случва под влиянието на онези, които имаме за близки и които постоянно ни разубеждават да поемем по пътя, който ни диктува сърцето, разубеждаващи ни с аргументи като: „Това няма да стане“, „Никой не прави така“ или „Само ще си загубиш времето“. Затова, ако искате да постигнете нещо в живота, с което да се гордеете, пък било то и грандиозен провал, разкарайте песимистите!

***

Сигурно сте чували от много места призива „Любовта ще спаси света!“. Много от съвременните лъскави проповедници на щастливия живот, които така и не могат да спечелят доверието на скептичния българин, го проповядват, а признавам, че и самият аз неведнъж съм пускал постове с подобно внушение. Но онова, което ме порази, беше постът на Комитата „Съдбоносното спасение„, в който един блогър – политически коментатор разкрива истината за силата на любовта – нещо съвсем неочаквано за мен:

Неудобно е да се говори за нея. Затова социолозите я наричат „рейтинг“, бизнесмените — „мисия“, критиците — „вкус“, писателите — „муза“, а вярващите — Бог.

Страх ни е, че ако я наречем с истинското и име, вече не можем да я подмятаме като парцал по ъглите.

Да, можеш да я намериш в религиозната вяра. За да излекуваш наранената си, изтощена и деформирана душа. Можеш да я откриеш и другаде. Но лесно ли е?

Има една универсална рецепта да получиш любов, а тя е — пръв да я дадеш. Любовта има свойството многократно да се отразява в околните и да се върне със силата на лавина.

Къде сериозно, къде – хумористично, авторът ни дава редица примери за липсата на любов, която ни прави нещастни и за изпълненото с любов действие, което ни носи удовлетворение. Нещо като притчата за чадъра, която публикувах неотдавна. Важното е всичко да правим с любов сърцето. Дори и ако трябва да набием противника си. 🙂

***

Разбира се, никак не е лесно да повярваш някому, само защото ти е дал някакъв съвет и ти казал „Вервайте ми – аз това го знам от опит“. Човек разбира нещата едва когато ги е изпитал на собствения си гръб. Същото твърдят Тимур и неговите командоси, разказвайки притчата за дядо поп и гъската. Няма да я преразказвам – прочетете си я сами и сами си направете изводите.

В същия дух е статията от блога Lifehackerbg – полезни съвети за ускоряване на ефективността на мозъка, но според мен тези техники и практики са полезни и за цялостното укрепване на организма, за повишаването на работоспособността и креативността и в крайна сметка и до засилване на чувството за щастие. Добрият сън, пиенето на 2-3 литра вода на ден, дихателните упражнения, танците и спортът, отхвърлянето на негативните мисли – това са все неща, които са доказани от много източници като полезни за мозъка и тялото, но така събрани в едно представляват чудесна отправна точка за успешна систематична промяна към по-добро.

***

Икономическо-политическите статии в днешната подборка се свеждат само до две: Георги Ангелов, като гост-автор в блога на сп. „Forbes“, разказва за икономическото чудо Естония, наричана още „Балтийският тигър“, а Божидар Божанов, като контрапункт на казаното в нея, разказва за трагедията на българското електронно управление, което на практика почти нищо не е постигнало за последните няколко години, въпреки многото приказки в медиите и многото започнати и недовършени проекти.

Някога и аз участвах като ръководител на проект в едно от многото начинания на тогавашното правителство. Загубихме търга, друга фирма го спечели, прибра някакви пари и нищо реално не направи. После правителството се смени и всички забравиха за онези проекти. Сега пак се планират нови, а онези пари просто изчезнаха. Явно е, че сред хората на властта има неразбиране, има корупция, има голям мързел. Въпросът е как да ги накараме да свършат нещо, че поне „да си заработят рушветите“, както казва Божо.

***

Следващите публикации в дайджеста са посветени на блоговете. Тихомир Димитров е написал изключително полезна статия с „мазни“ блогърски препоръки, които на практика са най-важните принципи за изграждане на успешно онлайн присъствие, за създаване на имидж и доверие, които в последствие могат да ви се изплатят многократно. Бъди искрен, бъди полезен, пиши за хората – това са само малко от съветите на Тишо, които ако ги следвате, ще ви доведат до блогърски успех. Признавам, че те в пълна степен изразяват моето разбиране за писане на блог и присъствие в Мрежата, затова ги подкрепям напълно и категорично. Благодаря на автора за това, че ме цитира като положителен пример – аз също смятам, че това, което прави Тихомир в уеб-пространството е пример за успешно общуване на един съвременен автор с неговата публика.

Юлиян Попов пък се е постарал да анализира класацията на българските блогове TopBlogLog и да извади най-добрите български блогове от нея, групирани по категории. Ако искате да се запознаете с най-интересните и най-популярните блогове, писани на български език, това е чудесна отправна точка, още повече, че за всяка категория си има и RSS поток, за който можете да се абонирате във вашия четец. Скромно ще отбележа, че настоящият блог – The Man on the Silver Mountain – е в топ 10 на най-добрите лични блогове. Разбира се, тази класация е динамична и позициите се променят с времето.

Един от досадните за мнозинството блогъри проблеми, са безсмислените (но като цяло хвалебствени) коментари на хора, наричащи се SEO специалисти, които вместо името си слагат набор от ключови думи и URL на фирмата, чиято дейност се опитват да популяризират в Интернет. Пейо Попов е подхванал една интересна идея в поста си „Уважаеми ботове“ и задава директно въпрос към тези хора защо го правят това – има ли някаква реална полза и успяват ли да спечелят смислени пари, имайки предвид факта, че много блогъри трият подобни коментари като безлични и неискрени, представляващи на практика недобре прикрита реклама.

Идеята е много добра и за щастие един от „играчите“ в тази игра споделя доста интересни факти, но за съжаление това е и единственият отговор. Явно повечето хора, занимаващи се с подобна оптимизация, сами осъзнават че работата им не е особено почтена, щом не смеят да си покажат лицето и открито да отговорят на поставените от Пейо въпроси.

***

Завършвам дайджеста с една забавна подборка на рекламни клипове на фирми и продукти от Северозападния край, излъчвани по местни телевизионни канали, събрана от Александър Крумов от блога „Маркетинг лоКал“. Клиповете са смешни и тъжни едновременно. Хората се опитват да рекламират по няколко различни дейности в един клип, оставяйки клиента в объркано неведение какво точно продават. Някои използват похвати от зората на технологиите от 80-те години на миналия век, а други са просто умилително некадърни.

Нямам нищо против хората от провинцията – самият аз не съм роден столичанин, – но това, което явно се вижда от тези кадри, е, че все още някои хора в малките градове живеят на практика в друг свят – критериите както на фирмите, предлагащи рекламни услуги, така и на техните клиенти са толкова занижени и толкова далеч от водещите тенденции в бранша, че чак да ти се дореве. Именно тази голяма разлика ме притеснява – нали днес имаме толкова много комуникационни възможности – как е възможно все още милиони хора в България да живеят с 30-40 години закъснение?

Ще съм благодарен на всеки, който се пробва да изясни този въпрос в коментар.

Приятно гледане и четене!

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.