По пътя

Подбудена от поредното блогърско предизвикателство, творческата ми муза отново ме посети и в резултат се роди този разказ. Като гледам, добре се получи, а и коментарите на близките ми бяха много окуражителни. Това е третото ми литературно произведение, с което участвам в конкурса на компанията Prestigio за блогърска публикация под заглавието „По пътя“. Наградата е GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT, а за да я спечеля, се нуждая от вашите коментари тук. Обещавам, че след това ще ви возя из страната и чужбина и ще споделям впечатленията си в ярки репортажи. (Предишните ми две съчинения бяха „Червеният пръстен“ и „Пич, оправи ми термостата!“ – написани все по повод подобни предизвикателства. Специално благодаря на Василена Вълчанова за лично отправената покана да се включа в конкурса.)


Snowy Road

По пътя

(от Майк Рам)

Колата бързо профуча през завоя, поднасяйки задните гуми и вдигайки облак от снежни пръски. Беше стабилен и мощен Авенсис, но навън продължаваше да вали ситен сняг, който се блъскаше в предното стъкло, създавайки илюзията за скок в хиперпространството (както го беше гледал по филмите), а върху асфалта образуваше тънък слой, превръщащ пътя в истинска пързалка. Мъжът беше стиснал волана съсредоточено и изглеждаше сякаш шофира много внимателно, но в действителност мисълта му беше насочена към изминалите събития през деня и съвсем не обръщаше внимание на заснежения път, което обясняваше и високата скорост, с която се движеше.

„Закъсня” пишеше на бележката, оставена на масата. Нея я нямаше. Беше оставила само тази проклета бележка.

Да, той наистина закъсня. Бяха се уговорили да вечерят тук само двамата, далеч от градския шум, но шефът му обърка плановете. Беше уредил да се измъкне от срещата с тъпите японци и спокойно крачеше към асансьора, когато изпълнителният директор го привика и му каза, че и той бил зает в петъчната вечер и няма на кой друг да възложи отговорната задача да заведе японските партньори на ресторант.

Мъжът се беше издигнал до позицията на шеф на отдел и имаше голяма вероятност скоро да заеме поста на търговски директор в компанията. Знаеше много добре какво означава доверието на големия бос и какво можеше да се случи, ако пренебрегнеше такава задача. Японците бяха представители на мощен клиент, който можеше да направи сделки за много милиони. Никой не можеше да си позволи да пренебрегне молбата на шефа да ги забавлява. Поне не в официалната част.

Това беше спасението. Планът беше съставен мигновено и веднага приведен в действие. Той щеше да ги заведе в скъп ресторант, да вдигнат няколко наздравици, да поговорят малко за бизнес, малко на общи теми, и след това щеше да ги прехвърли на група по-млади колеги, които щяха да ги заведат на нощен бар и да ги забавляват цяла нощ. Неговото оправдание щеше да бъде, че детето е болно и трябва да се прибира у дома.

Звънна й веднага, след като измислиха плана, да й каже, че ще закъснее за вечерята, но ще дойде непременно. Тя не звучеше никак доволна. Каза само „Добре” и затвори. Ръката му остана вдигната още минута, а погледът му – втренчен в телефона. Може би трябваше да й каже още нещо, но не знаеше какво. Една неясна мисъл го бодна внезапно. Сякаш онова, което се опитваше да съгради, започваше да се разпада. Той бързо я прогони от съзнанието си и се захвана с работа. Колкото по-бързо свършеше с това задължение, толкова по-скоро щеше да бъде отново с нея.

Е, нещата не винаги се случват така, както сме ги планирали и да, той наистина закъсня. Японците се оказаха приказливи, а явно тази вечер бяха решили наистина да разпуснат. Поръчваха всякакви екзотични мезета и вдигаха тост след тост за успешното бизнес сътрудничество. Просто не можеше да намери удобен момент да се измъкне, без да ги обиди, а това беше недопустимо.

Когато видя бележката и празната къща, се вбеси. Вдигна телефона, но тя не отговаряше. Най-вероятно го беше изключила. Затръшна вратата и отново запали колата. Тръгна безцелно. Беше ядосан за провалената вечер. Искаше да я намери, но не знаеше къде да я търси, а усещаше, че ако я види точно в този момент, ще избухне грозен скандал. Затова тръгна да кара, за да успокои нервите си. Крайната точка на пътуването не беше важна.

Срещата трябваше да бъде „на вилата” – така наричаха малката къщичка, която той бе наел само за тях двамата. Място, отдалечено от града, за да не ги виждат нежелани очи, и където спокойно можеха да се отдадат на любовта си един към друг. Всъщност, дали това беше любов?

Беше завършил университета с отличие и веднага се захвана с работа. Там се запозна и с жена си, която сякаш не беше толкова амбициозна, като него, а след раждането на дъщеря им, прехвърли грижите и любовта си към нея. Днес, когато се взираше в лицето й, виждаше в погледа й една неизказан тъга, обхваната в тънката паяжина на ситните бръчици около очите й. Дъщеря му пък се беше превърнала в един кисел пубер и общуването им се изразяваше предимно в крясъци и затръшване на вратите. Какво се беше случило и защо изгубиха умението да говорят помежду си? Не можеше да си отговори.

Беше се вкопчил в работата и това му даваше резултати – след 15 години брак и кариера, вече беше постигнал завидна позиция в стабилна търговска корпорация, караше голяма и луксозна служебна кола, ходеше с костюм на работа и всички в офиса го уважаваха – колеги, шефове, клиенти. И въпреки това усещаше някаква празнота в себе си, някакво неясно чувство на неудовлетвореност. Сякаш всичко, което правеше, беше за другите, заради общественото мнение – за да спечели тяхното доверие и уважение. Но някъде дълбоко в душата си чувстваше, че е забравил нещо от истинската си същност. Там бяха погребани детските му мечти, вярата в любовта и онзи неподправен смях, който все по-рядко блесваше на устните му.

Момичето беше като лъч светлина в непрогледен тунел. Беше я срещнал на един официален коктейл и го беше поразила с нежната си кожа, падащата на вълни коса и игривите пламъчета в очите, които говореха за една искряща и буйна младост – нещо, което за него бе преминало съвсем неусетно.

Аферата им се разгоря толкова бързо и толкова страстно, че сам не забеляза колко дълбоко беше променила живота му. В началото, естествено, имаше кратък период на ухажване, а после един – по-дълъг – на безумен секс. Беше се вкопчил в нея като удавник за сламка – сякаш тя можеше да му върне младостта, любовта или изгубените мечти.

С времето нещата полека започнаха да влизат в руслото на ежедневието, което ставаше все по-сложно за управление. Измисляше все по-плоски обяснения на жена си, оправдавайки се най-вече със заетост в работата, макар да чувстваше, че напоследък тя изобщо не му вярваше. В офиса се опитваше да намали ангажиментите си и да прехвърля повече от тях на по-младите си сътрудници, обяснявайки го с нуждата им да си „изцапат ръцете” с истинския бизнес, макар че основната му цел беше да си освободи повече време за младата си любовница. Тя пък искаше още и още от него и от неговото време, недоволна от позицията си на номер две в неговия живот.

Всъщност, имаше ли номер едно изобщо?

Реши отново да й позвъни. Вдигна телефона и избра последния набиран номер.

– Телефонът на абоната е изключен или извън обхват. The subscriber’s telephone is switched off…

– По дяво…

Силуетът се появи изневиделица пред него. Инстинктивно наби спирачките и се опита да завие надясно. Засилената кола мигновено се превърна в шейна и изхвърча от заснежения път.

„Боже! Какво беше това – човек ли? Откъде се взе? Тук спирка ли имаше?” – Тези въпроси пробягаха в главата му за миг но той нямаше време да им обръща внимание. Колата се пързаляше по склона на практика напълно неуправляема. След малко се чу „Хряс-с-с-с” и тя се гмурна във водата.

Крайградското езеро някога се използваше за изхвърляне на отпадните води от химическия комбинат, който някога беше най-благодатния работодател за местното население, но и най-големият замърсител. След затварянето му, някои хора започнаха да идват на брега да си правят пикник през лятото. Други пък се пробваха да ловят риба. Някои даже успяваха – явно водите не са били толкова отровни, или пък рибите са се оказали по-издръжливи. Сега, обаче беше зима и повърхността на водата се беше покрила с тънък слой лед. Снегът го беше засипал и на пръв поглед изглеждаше като равно поле. Езерото сякаш се беше замаскирало.

Колата беше тежка и потъваше бързо. Мъжът започна да осъзнава ситуацията едва когато водата в купето го беше заляла до гърдите.

„Трябва да се измъкна оттук. Животът ми е в опасност. Трябва да се спася!”

В този момент, съзнателно или не, пред очите му изплуваха образи от неговия живот. Измамената съпруга, младата любовница – неефективен заместител на угасналата любов, пъпчивото лице на дъщеря му – недоволен млад човек, с когото не можеха да намерят начин да общуват, работата му – дейност, на която бе отдал всичкото си време и енергия, но която така и не можеше да му даде удовлетворение.

Този живот ли искаше да спаси? Какво щеше да прави, ако успееше да се измъкне от водата? Пак същото? Да лавира между хора и задачи, които не го правят щастлив? Защо? Докога?

Ръцете му, опитващи се трескаво да откопчеят колана, се отпуснаха. После стиснаха здраво волана, погледът му прие отново предишното съсредоточено изражение, а устните тихо промълвиха без глас:

– Прости ми, Ана.

Ако сте стигнали дотук, значи разказът ми ви е бил интересен. Моля, подкрепете моето участие в конкурса с кратък коментар под този текст. Броят се неанонимните коментари, така че, моля ви, напишете името си. Вторият критерий за успех са гласовете в Свежо, затова, ако разказът ви е харесал, цъкнете тук и дайте своя глас за него. Благодаря ви!


Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Advertisements
Публикувано на Проза и тагнато, , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

81 Responses to По пътя

  1. Яна каза:

    Страхотен разказ Майк,желая ти успех!Чудно ми е защо човек който толкова години е бил отдаден на кариера,семейство и любовница и се предполага че е стабилен психически,изведнъж само за няколко секунди успява да направи равносметка на живота си и да реши че точно тук и сега завършва неговият път!!!

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s