По пътя

Подбудена от поредното блогърско предизвикателство, творческата ми муза отново ме посети и в резултат се роди този разказ. Като гледам, добре се получи, а и коментарите на близките ми бяха много окуражителни. Това е третото ми литературно произведение, с което участвам в конкурса на компанията Prestigio за блогърска публикация под заглавието „По пътя“. Наградата е GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT, а за да я спечеля, се нуждая от вашите коментари тук. Обещавам, че след това ще ви возя из страната и чужбина и ще споделям впечатленията си в ярки репортажи. (Предишните ми две съчинения бяха „Червеният пръстен“ и „Пич, оправи ми термостата!“ – написани все по повод подобни предизвикателства. Специално благодаря на Василена Вълчанова за лично отправената покана да се включа в конкурса.)


Snowy Road

По пътя

(от Майк Рам)

Колата бързо профуча през завоя, поднасяйки задните гуми и вдигайки облак от снежни пръски. Беше стабилен и мощен Авенсис, но навън продължаваше да вали ситен сняг, който се блъскаше в предното стъкло, създавайки илюзията за скок в хиперпространството (както го беше гледал по филмите), а върху асфалта образуваше тънък слой, превръщащ пътя в истинска пързалка. Мъжът беше стиснал волана съсредоточено и изглеждаше сякаш шофира много внимателно, но в действителност мисълта му беше насочена към изминалите събития през деня и съвсем не обръщаше внимание на заснежения път, което обясняваше и високата скорост, с която се движеше.

„Закъсня” пишеше на бележката, оставена на масата. Нея я нямаше. Беше оставила само тази проклета бележка.

Да, той наистина закъсня. Бяха се уговорили да вечерят тук само двамата, далеч от градския шум, но шефът му обърка плановете. Беше уредил да се измъкне от срещата с тъпите японци и спокойно крачеше към асансьора, когато изпълнителният директор го привика и му каза, че и той бил зает в петъчната вечер и няма на кой друг да възложи отговорната задача да заведе японските партньори на ресторант.

Мъжът се беше издигнал до позицията на шеф на отдел и имаше голяма вероятност скоро да заеме поста на търговски директор в компанията. Знаеше много добре какво означава доверието на големия бос и какво можеше да се случи, ако пренебрегнеше такава задача. Японците бяха представители на мощен клиент, който можеше да направи сделки за много милиони. Никой не можеше да си позволи да пренебрегне молбата на шефа да ги забавлява. Поне не в официалната част.

Това беше спасението. Планът беше съставен мигновено и веднага приведен в действие. Той щеше да ги заведе в скъп ресторант, да вдигнат няколко наздравици, да поговорят малко за бизнес, малко на общи теми, и след това щеше да ги прехвърли на група по-млади колеги, които щяха да ги заведат на нощен бар и да ги забавляват цяла нощ. Неговото оправдание щеше да бъде, че детето е болно и трябва да се прибира у дома.

Звънна й веднага, след като измислиха плана, да й каже, че ще закъснее за вечерята, но ще дойде непременно. Тя не звучеше никак доволна. Каза само „Добре” и затвори. Ръката му остана вдигната още минута, а погледът му – втренчен в телефона. Може би трябваше да й каже още нещо, но не знаеше какво. Една неясна мисъл го бодна внезапно. Сякаш онова, което се опитваше да съгради, започваше да се разпада. Той бързо я прогони от съзнанието си и се захвана с работа. Колкото по-бързо свършеше с това задължение, толкова по-скоро щеше да бъде отново с нея.

Е, нещата не винаги се случват така, както сме ги планирали и да, той наистина закъсня. Японците се оказаха приказливи, а явно тази вечер бяха решили наистина да разпуснат. Поръчваха всякакви екзотични мезета и вдигаха тост след тост за успешното бизнес сътрудничество. Просто не можеше да намери удобен момент да се измъкне, без да ги обиди, а това беше недопустимо.

Когато видя бележката и празната къща, се вбеси. Вдигна телефона, но тя не отговаряше. Най-вероятно го беше изключила. Затръшна вратата и отново запали колата. Тръгна безцелно. Беше ядосан за провалената вечер. Искаше да я намери, но не знаеше къде да я търси, а усещаше, че ако я види точно в този момент, ще избухне грозен скандал. Затова тръгна да кара, за да успокои нервите си. Крайната точка на пътуването не беше важна.

Срещата трябваше да бъде „на вилата” – така наричаха малката къщичка, която той бе наел само за тях двамата. Място, отдалечено от града, за да не ги виждат нежелани очи, и където спокойно можеха да се отдадат на любовта си един към друг. Всъщност, дали това беше любов?

Беше завършил университета с отличие и веднага се захвана с работа. Там се запозна и с жена си, която сякаш не беше толкова амбициозна, като него, а след раждането на дъщеря им, прехвърли грижите и любовта си към нея. Днес, когато се взираше в лицето й, виждаше в погледа й една неизказан тъга, обхваната в тънката паяжина на ситните бръчици около очите й. Дъщеря му пък се беше превърнала в един кисел пубер и общуването им се изразяваше предимно в крясъци и затръшване на вратите. Какво се беше случило и защо изгубиха умението да говорят помежду си? Не можеше да си отговори.

Беше се вкопчил в работата и това му даваше резултати – след 15 години брак и кариера, вече беше постигнал завидна позиция в стабилна търговска корпорация, караше голяма и луксозна служебна кола, ходеше с костюм на работа и всички в офиса го уважаваха – колеги, шефове, клиенти. И въпреки това усещаше някаква празнота в себе си, някакво неясно чувство на неудовлетвореност. Сякаш всичко, което правеше, беше за другите, заради общественото мнение – за да спечели тяхното доверие и уважение. Но някъде дълбоко в душата си чувстваше, че е забравил нещо от истинската си същност. Там бяха погребани детските му мечти, вярата в любовта и онзи неподправен смях, който все по-рядко блесваше на устните му.

Момичето беше като лъч светлина в непрогледен тунел. Беше я срещнал на един официален коктейл и го беше поразила с нежната си кожа, падащата на вълни коса и игривите пламъчета в очите, които говореха за една искряща и буйна младост – нещо, което за него бе преминало съвсем неусетно.

Аферата им се разгоря толкова бързо и толкова страстно, че сам не забеляза колко дълбоко беше променила живота му. В началото, естествено, имаше кратък период на ухажване, а после един – по-дълъг – на безумен секс. Беше се вкопчил в нея като удавник за сламка – сякаш тя можеше да му върне младостта, любовта или изгубените мечти.

С времето нещата полека започнаха да влизат в руслото на ежедневието, което ставаше все по-сложно за управление. Измисляше все по-плоски обяснения на жена си, оправдавайки се най-вече със заетост в работата, макар да чувстваше, че напоследък тя изобщо не му вярваше. В офиса се опитваше да намали ангажиментите си и да прехвърля повече от тях на по-младите си сътрудници, обяснявайки го с нуждата им да си „изцапат ръцете” с истинския бизнес, макар че основната му цел беше да си освободи повече време за младата си любовница. Тя пък искаше още и още от него и от неговото време, недоволна от позицията си на номер две в неговия живот.

Всъщност, имаше ли номер едно изобщо?

Реши отново да й позвъни. Вдигна телефона и избра последния набиран номер.

– Телефонът на абоната е изключен или извън обхват. The subscriber’s telephone is switched off…

– По дяво…

Силуетът се появи изневиделица пред него. Инстинктивно наби спирачките и се опита да завие надясно. Засилената кола мигновено се превърна в шейна и изхвърча от заснежения път.

„Боже! Какво беше това – човек ли? Откъде се взе? Тук спирка ли имаше?” – Тези въпроси пробягаха в главата му за миг но той нямаше време да им обръща внимание. Колата се пързаляше по склона на практика напълно неуправляема. След малко се чу „Хряс-с-с-с” и тя се гмурна във водата.

Крайградското езеро някога се използваше за изхвърляне на отпадните води от химическия комбинат, който някога беше най-благодатния работодател за местното население, но и най-големият замърсител. След затварянето му, някои хора започнаха да идват на брега да си правят пикник през лятото. Други пък се пробваха да ловят риба. Някои даже успяваха – явно водите не са били толкова отровни, или пък рибите са се оказали по-издръжливи. Сега, обаче беше зима и повърхността на водата се беше покрила с тънък слой лед. Снегът го беше засипал и на пръв поглед изглеждаше като равно поле. Езерото сякаш се беше замаскирало.

Колата беше тежка и потъваше бързо. Мъжът започна да осъзнава ситуацията едва когато водата в купето го беше заляла до гърдите.

„Трябва да се измъкна оттук. Животът ми е в опасност. Трябва да се спася!”

В този момент, съзнателно или не, пред очите му изплуваха образи от неговия живот. Измамената съпруга, младата любовница – неефективен заместител на угасналата любов, пъпчивото лице на дъщеря му – недоволен млад човек, с когото не можеха да намерят начин да общуват, работата му – дейност, на която бе отдал всичкото си време и енергия, но която така и не можеше да му даде удовлетворение.

Този живот ли искаше да спаси? Какво щеше да прави, ако успееше да се измъкне от водата? Пак същото? Да лавира между хора и задачи, които не го правят щастлив? Защо? Докога?

Ръцете му, опитващи се трескаво да откопчеят колана, се отпуснаха. После стиснаха здраво волана, погледът му прие отново предишното съсредоточено изражение, а устните тихо промълвиха без глас:

– Прости ми, Ана.

Ако сте стигнали дотук, значи разказът ми ви е бил интересен. Моля, подкрепете моето участие в конкурса с кратък коментар под този текст. Броят се неанонимните коментари, така че, моля ви, напишете името си. Вторият критерий за успех са гласовете в Свежо, затова, ако разказът ви е харесал, цъкнете тук и дайте своя глас за него. Благодаря ви!


Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Публикувано на Проза и тагнато, , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

81 Responses to По пътя

  1. radislav каза:

    Успех, хубав разказ!

  2. asktisho каза:

    Разказа успях да го прочета целия, което значи, че става за четене 🙂 Браво, Майк! Естествено, има си някои дреби недостатъци, но това е изкуство, а не математика и ми е трудно да ги формулирам така, че за всички да е вярно казаното от мен 🙂 Ето защо, ще напиша „критиката“ си единствено и само от лична гледна точка, като ще помоля, както винаги, нищо от казаното да не се приема за вярно и още повече: да не се приема лично 🙂 Започвам с минусите:

    Виждам два съществени недостатъка в разказа. Първият са клишетата, а вторият е липсата на пряка реч. Пряката реч носи сюжета, динамиката и движението в литературата – текст без пряка реч е просто описание, замръзнало във времето и пространството. В такива текстове, обикновено, не се случва нищо. Е, в твоя се случват много неща за малък обем и описанията са по-скоро перфектни, така че можем да си затворим очите за този дребен недостатък.

    Клишетата, обаче, са си проблем. Като започнем от заглавието на разказа, минем през япоснките партньори, корпорацията, вилата за срещи и стигнем до изтърканото падане с кола в замръзнало езеро. Наистина не се разбира защо, аджеба, главният герой не се бори за живота си – това е доста противоестествено, а ако има причина за самоубийство, то тя не е достатъчно убедително представена във фабулата преди това…

    Спирам с недостатъците. Започвам с предимствата – изключително високо литературно ниво за човек, който не се занмиава професионално с писане на художествен тест. Увличащо е началото, има напрежение, което държи в очакване до края. Ако не бяха толкова предвидими ситуациите, щеше да е дори още по-интересно. Просто в самото начало на читателя му става ясно, че тоя ще се подхлъзне някъде с колата (и най-вероятно ще падне в някое езеро). 🙂

    Описанията са силни, живи, атмосферата в колата и в главата на героя са много изпипани. Харесва ми преплитането на сюжетните линии от миналото и бъдещето. Спомените и настоящето се разгръщат успоредно като сюжет и си го направил доста професионално, а това е нелека задача в литературата, особено при късия разказ :). Харесвам опита за неочакван край.

    Ако бях учителка по литература, щях да ти пиша пет :). Половин единица за клишетата и половин единица за липсата на пряка реч в сюжета. Другото е много добър текст – в буквалния и в преносния смисъл на думата. Надявам се опитът ми за субективна оценка да е полезен и да не съм те засегнал по някакъв начин без да искам, защото знам, че „хората на изкуството“ сме чувствителни по природа, хехе.

    Хайде, желая ти успех в конкурса!

  3. Майк Рам каза:

    Тишо, твоят коментар, както очаквах, е изключително професионален. Благодаря ти за високата оценка!

    Разказът се роди като проблясък и го написах почти на един дъх. Затова не съм го обмислял внимателно за такива недостатъци, като пряката реч, пък и тук много не виждам къде бих могъл да я вмъкна. Признавам си, че и за мен повествование с пряка реч е много по-интересно, така че за следващия път ще гледам да вмъкна задължително и някакъв диалог.

    Клишетата са ми голям проблем. Цял живот съм възпитаван с клишета, обучаван с клишета и обграждан от клишета, дори и в отношенията с хората. Аз съм продукт на своето време и това трудно може да бъде променено. Предполагам, че с времето и с натрупването на повече опит ще съумея да ги избягвам и да пиша по-оригинални текстове. Радвам се, все пак, че наказателните точки са малко 🙂

  4. Rikov каза:

    Прочетох разказа и ми хареса. Краткият жанр позволява на добрия автор с малко думи да каже много неща, а от коментарите се вижда, че си успял. Поздравявам те. Не искам да ти давам „акъл“ как би било по-добре. Който иска, нека го напише по-добре. А аз усещам, че не искаш това от нас, а се забавляваш. И за това те поздравявам.А колкото за Ана – трябва да го прочета още веднъж, но ще изчакам малко. Успех, приятелю.

  5. Ди Петрова каза:

    Напоследък често се замислям за обезверението и липсата на амбиции на младите хора и разказът ме подсети именно за това ,ако ние сами просто се оставим да водим някакво си съществуване до къде ще стигнем…? До езерото и моментът в ,който поглеждайки се осъзнаем ,че не сме личност и нищо не би се променило ,ако внезапно изчезнем ! Това не е истински живот ,а жалко съществуване ,което е приоритет сред все повече и повече млади и способни хора ,а не е правилно!
    Разказът е много хубав и предизвиква размисъл за много неща ,с които всеки човек се е сблъсквал или му предстоят : кариера (издигането в нея) ,любов ,връзка ,семейство ,жена (и постепенното й приемане за даденост) ,деца……любовница …. ЖИВОТЪТ МУ!
    Пожелавам ти успех и чакам скорошни публикации :))

  6. Нина каза:

    Реалистично…

  7. С малко закъснение да се включа и аз.
    Хареса ми, длъжен съм с това да започна, макар че такъв разказ не е предназначен да се „хареса“ по моему. Фактически в него няма положителни образи – всеки е в укорима роля. Мъжът, който край издигането в кариерата се отдалечава от семейството, жена му, която не съумява да му предложи път в друга посока, представената изцяло негативно тяхна дъщеря (която разбираемо трябва да се бунтува срещу отсъстващия баща и пасивната майка), че и красивата млада любовница, която иска „нещо повече“ от женен мъж – тоест да разруши брака му.
    Естествено, мъжът умира, въпреки че по-горе имаше усърдни настроения срещу това. Така и трябва, сянката, която го тикна в езерото, е оная с косата, според мен.
    Стилът, Майк, има много за оглаждане. Липсва ритъм – изреченията ти се редуват ту дълги, ту къси, сменяш непрестанно ритъма дори на сходни по действие моменти. Всичко това се изглажда с опит. В една книга – „Къщата от хартия“ се казваше, че някои читатели разпознават добрия писател само по проходите, които са се образували по страниците – именно балансираният изказ се имаше според мен предвид.
    Дерзай, естествено, твоята кола не ще изхвръкне от пътя, след като я направляваш с такава вещини 🙂

  8. Графът каза:

    Брои ли се коментар, в който няма коментар? 🙂
    Защото точно такъв е моя – това, което имам не е за момента…

  9. Майк Рам каза:

    Благодаря за коментарите – всичко се брои! 🙂

  10. Хайде и от мене, конкуренте! Винаги ми е интересно да те чета. Като влезеш в христоматията, някое мое внуче ще трябва да отговаря на въпросите, които си задал в края 😉

  11. Nikolay каза:

    Майк, с две думи – хареса ми! Мисля, че съм един от първите прочели разказа (все пак получавам нотификации по email 🙂 ) – много увлекателно написан и лесен за четене – тогава не коментирах… и аз не знам защо :). Продължавай да пишеш – дори и без да има състезателен елемент – най-доброто състезание е срещу теб самия :).

  12. Стойчо каза:

    И от мен един: Авенсиса не е ли с предно предаване та да поднася на завой? „поднасяйки задните гуми“? „ стабилен и мощен Авенсис“? Стабилен и поднася?

    Ако ми отговориш, ще ти пиша още коментари 😉

  13. Ана каза:

    като една Ана с мъж с Авнесис пиша коментар 🙂

    хареса ми разказа – поздравления и успех в надпреварата

  14. Стойчо каза:

    Айде, ще приема, че искаш да ми отговориш, но още не си прочел пощата си 😉

    „Трябва да се измъкна оттук. Животът ми е в опасност. Трябва да се спася!” е доста голяма липса на реализъм за човек, който вижда, че потъва и ще загине всеки момент. Естествената реплика в тази ситуация е много тежко псуване

  15. Dessy Dimanova каза:

    Гледайки във филмите потъващи коли, все съм се питала:
    Как се откопчават коланите? Как се отварят вратите?
    Изплуването е лесно!

  16. Стойчо каза:

    Коланите се откопчават, обаче вратите е невъзможно да се отворят по начина, показан във филмите – налягането на водата върху цялата врата е извън човешките сили.

    Чисто теоретично, трябва без паника да изчакаш на дъното известно време докато налягането вътре се изравни с външното и тогава да отваряш вратата (и се молиш уплътненията да са ти читави)

  17. Стойчо каза:

    … но пък това е адски не-кинематографично 😉

  18. Dessy Dimanova каза:

    Аз не че съм тръгнала да си давя колата, но да попитам /като жена/:
    Като ти мият колата на автомивка, и после вътре е сухо – това счита ли се за издържан тест?

  19. Стойчо каза:

    не знам, под водата налягането ще е по-високо отколкото под маркуча 😉 Пък и защо да го питаш „като жена“, да не мислиш, че мъжете го знаят – всички гледаме филми и лапаме мухи, вместо да мислим 😉

  20. Dessy Dimanova каза:

    То и ако Героят беше мислил, а не беше лапал мухи, нямаше да иска прошка от Ана… Поне не под водата. Ама…

  21. Dancho Kolev каза:

    Прочетох разказа и много ми хареса. Естествено има си и слаби страни,критиците са ти ги посочили, но като написан на „един дъх“ е много добър. Пишеш много увлекателно и продължавай все така. Успех !

  22. Стойчо каза:

    е, това можем да го приемем като художествен похват 🙂

  23. Дончо каза:

    В реалния свят хипотермията ще го убие още преди да се е измъкнал, но това е разказ, така че…

  24. Майк Рам каза:

    @Стойчо, наистина не мога да си прочета всички коментари, защото не съм в София и имам много лоша връзка.

    Историята със заснежения път я преживях лично – колата ми също изглежда стабилна и с предно предаване (макар че не е точно Авенсис), но поднасяше здраво – просто снегът беше на тънък слой, който образува хлъзгава ледена покривка.

    Дончо дава най-точния аргумент за поведението на героя – той не се самоубива – просто е закъснял с решението да се спаси, а може би и няма достатъчно воля.

  25. Zlatko Michailov каза:

    Страхотно! Чете се много лесно и приятно. Краят е много добър макар, че аз бих го завършил със усмивка вместо да стиска пак волана, защото най-после се е почувствал освободен от калта, в която е бил затънал.

    Продължавай все така! (Сега ще прочета и предишните ти творения.)

  26. Хермиона каза:

    Кааак ще завършваш разкази с усмивка?!
    Ако нема умрели, не се приема!

  27. Dimitar N. Mitev каза:

    Майки историята със заснежения път си я преживял. А бележка за закъснение намирал ли си :)?

  28. Майк Рам каза:

    Ха-ха, не съм! Още не съм стигнал до там 🙂

  29. Анастасия Карнаух каза:

    Ау, страхотно! Точно по вкуса ми, браво, Майк!!

  30. Графът каза:

    Щом навлязохте в конкретност да си кажа и аз.
    В този коментар – моето. 🙂
    Майк, японците в подобна ситуация наистина са способни да ти убият неочаквано много време.
    Но не с тостове!
    Ако случайно стане такова нещо (те се пазят и не го правят) приемът щеше да свърши предсрочно, а не със удължаване. 🙂
    Твърдя го от достатъчно богат личен опит и наблюдения.

  31. Графът каза:

    А в този коментар – по вашите. 🙂

    За поднасянето на колата.
    Много реално и напълно правдоподобно е написано.
    Първо, описанието е изчерпателно:
    „Колата бързо профуча през завоя, поднасяйки задните гуми и вдигайки облак от снежни пръски. ……. навън продължаваше да вали ситен сняг…”
    Ще ви помогна:
    „профуча” – значи с висока скорост;
    „вдигайки облак”, „вали ситен сняг” – всичко това означава солиден студ, ситен сняг вали, когато е студено, а едър (на парцали) при меко време. Да не говорим за снежен облак („пръски” нещо не ми пасва, Майк);
    „поднасяйки задните гуми” – в подобна ситуация (когато пътя е поръсен с пресен сняг) поднасят точно колелата, върху които не тежи двигателя! Навремето на мен в завой поднасяха предните на Костенурката. 🙂

    За финала.
    Ами това му е хубавото, че всеки може да си го тълкува съпричастно!
    Включително и авторът… 🙂

  32. Разказът ми хареса. Края беше изненадващ 🙂

  33. Божидар каза:

    Кефи ме 😉 определено

  34. Руми каза:

    Майк, изборът ти на кола за разказа е много удачен – напълно подходящ за стила ти – мощен и стабилен! Дерзай!
    Само ако можеш да избягаш от темата за кризата на средната възраст…Напоследък е доста заразна 🙂

  35. Майк Рам каза:

    Хе-хе, от темата за кризата на средната възраст най-вероятно ще избягам, когато избягам от самата средна възраст 🙂

  36. Стела каза:

    Провокирани (непровокиращи) питанки, които правя видими, доколкото идеята за GPS-а е добра заигравка с алтруизма (особено к`о `зема да си повярвам)…
    ~~~
    „просто е закъснял с решението да се спаси“?
    Колко точно късно е прекалено късно?- за да се срещнеш с бележка „Закъсня“ вместо с жена, за да се спасиш от удавяне (whatever здравината на уплътненията… и на нервната система), за да промениш утъпкван с години избор?
    ~~~
    Дали ще има физиологично обосновани минутки* да си извърти филма на „другия избор“ („какво ще направя, ако се спася“), да вземе твърдо решение и да му поддадат уплътненията или нервите точно тогава?
    Тия дни мернах следното на ФБ-стената на колежка… и ми звучи много в духа на горното:
    „Когато се двоумиш- има смисъл да хвърляш ези-тура. Не за да избереш според която страна се падне, а заради онзи миг, в който -докато монетата е във въздуха- осъзнаваш кое наистина желаеш“
    (изкушена да допълня „… и последващия миг, в който се пада точно обратното. И вече става въпрос за съвсем друг тип избор“)
    ~~~
    Изчетох всички коментари и- ако бях автор- бих си откраднала много идеи и предизвикателства от тях. Някакси зная, че авторът ще го направи. Интересно ми е как и ще любопитствам занапред.

    Успех
    и… на следва да GPS се вярва, колкото на консултанти- за уплътненията 😉

    ___________________________________________________
    *@Стойчо- Аз пък `ем лапам режисьорските мухи, `ем опитвам (винаги експертно!) да преценя „може ли наистина да се получи … и да правя ли това у дома си“

  37. Dessy Dimanova каза:

    Това ми хареса!
    „Когато се двоумиш- има смисъл да хвърляш ези-тура. Не за да избереш според която страна се падне, а заради онзи миг, в който -докато монетата е във въздуха- осъзнаваш кое наистина желаеш“

    Но май героят не е избрал удобното време и място да се двоуми – зима и езеро с отпадна химическа вода.

    А изборът е ясен – ще изплува заради Ана!

  38. Gergana каза:

    Мисля,че Ана със сигурност е жена му,тъй като осъзнава,че на нея дължи извинение за това,в което се е превърнал.Според мен осъзнава какво прави и по каква инерция е тръгнал.Дано и осъзнава,че младата му любовница е много мимолетна и че с нея не може да върне времето назад.
    Разказа е много показателен,с малко думички провокира интелигентния читател в мисли за човешкия живот и смисъла в него.На 20 години сме също толкова объркани,както и на около 40,но вече взимаме не толкова смели решения,които обръщат цялата посока на съществуването ни.
    Успех с писането и занапред:)
    Само ми се иска да попитам автора,как избра точно такава тематика на разказа?

  39. Стела каза:

    Мястото и времето за (струващо си) двоумене поне при мен са винаги производна на изчислено по Мърфи оптимално съчетание на неблагоприятни фактори (от които времето и мястото често са измежду най-безобидните).
    ~~~
    Ако Ана е съпругата, каква ли е нейната „визия на средната възраст“, за собствената й средна възраст и тази на брака й? И… ако ГГ оцелее физически избере да прави „Брак със съпруга едно, сезон две“ (с тотално преобръщане на фабулата от 1 сезон), тя как ли би реагирала? В нейния случай също би могло да иде реч за „дочакване“, „закъснение“ (с минимум 3 версии чие е закъснението)…
    Все неща от (по) пътя…, който понякога зацикля в „зоната на комфорт“

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s