Подбудена от поредното блогърско предизвикателство, творческата ми муза отново ме посети и в резултат се роди този разказ. Като гледам, добре се получи, а и коментарите на близките ми бяха много окуражителни. Това е третото ми литературно произведение, с което участвам в конкурса на компанията Prestigio за блогърска публикация под заглавието „По пътя“. Наградата е GPS навигация Prestigio GeoVision 5500BT, а за да я спечеля, се нуждая от вашите коментари тук. Обещавам, че след това ще ви возя из страната и чужбина и ще споделям впечатленията си в ярки репортажи. (Предишните ми две съчинения бяха „Червеният пръстен“ и „Пич, оправи ми термостата!“ – написани все по повод подобни предизвикателства. Специално благодаря на Василена Вълчанова за лично отправената покана да се включа в конкурса.)
По пътя
(от Майк Рам)
Колата бързо профуча през завоя, поднасяйки задните гуми и вдигайки облак от снежни пръски. Беше стабилен и мощен Авенсис, но навън продължаваше да вали ситен сняг, който се блъскаше в предното стъкло, създавайки илюзията за скок в хиперпространството (както го беше гледал по филмите), а върху асфалта образуваше тънък слой, превръщащ пътя в истинска пързалка. Мъжът беше стиснал волана съсредоточено и изглеждаше сякаш шофира много внимателно, но в действителност мисълта му беше насочена към изминалите събития през деня и съвсем не обръщаше внимание на заснежения път, което обясняваше и високата скорост, с която се движеше.
„Закъсня” пишеше на бележката, оставена на масата. Нея я нямаше. Беше оставила само тази проклета бележка.
Да, той наистина закъсня. Бяха се уговорили да вечерят тук само двамата, далеч от градския шум, но шефът му обърка плановете. Беше уредил да се измъкне от срещата с тъпите японци и спокойно крачеше към асансьора, когато изпълнителният директор го привика и му каза, че и той бил зает в петъчната вечер и няма на кой друг да възложи отговорната задача да заведе японските партньори на ресторант.
Мъжът се беше издигнал до позицията на шеф на отдел и имаше голяма вероятност скоро да заеме поста на търговски директор в компанията. Знаеше много добре какво означава доверието на големия бос и какво можеше да се случи, ако пренебрегнеше такава задача. Японците бяха представители на мощен клиент, който можеше да направи сделки за много милиони. Никой не можеше да си позволи да пренебрегне молбата на шефа да ги забавлява. Поне не в официалната част.
Това беше спасението. Планът беше съставен мигновено и веднага приведен в действие. Той щеше да ги заведе в скъп ресторант, да вдигнат няколко наздравици, да поговорят малко за бизнес, малко на общи теми, и след това щеше да ги прехвърли на група по-млади колеги, които щяха да ги заведат на нощен бар и да ги забавляват цяла нощ. Неговото оправдание щеше да бъде, че детето е болно и трябва да се прибира у дома.
Звънна й веднага, след като измислиха плана, да й каже, че ще закъснее за вечерята, но ще дойде непременно. Тя не звучеше никак доволна. Каза само „Добре” и затвори. Ръката му остана вдигната още минута, а погледът му – втренчен в телефона. Може би трябваше да й каже още нещо, но не знаеше какво. Една неясна мисъл го бодна внезапно. Сякаш онова, което се опитваше да съгради, започваше да се разпада. Той бързо я прогони от съзнанието си и се захвана с работа. Колкото по-бързо свършеше с това задължение, толкова по-скоро щеше да бъде отново с нея.
Е, нещата не винаги се случват така, както сме ги планирали и да, той наистина закъсня. Японците се оказаха приказливи, а явно тази вечер бяха решили наистина да разпуснат. Поръчваха всякакви екзотични мезета и вдигаха тост след тост за успешното бизнес сътрудничество. Просто не можеше да намери удобен момент да се измъкне, без да ги обиди, а това беше недопустимо.
Когато видя бележката и празната къща, се вбеси. Вдигна телефона, но тя не отговаряше. Най-вероятно го беше изключила. Затръшна вратата и отново запали колата. Тръгна безцелно. Беше ядосан за провалената вечер. Искаше да я намери, но не знаеше къде да я търси, а усещаше, че ако я види точно в този момент, ще избухне грозен скандал. Затова тръгна да кара, за да успокои нервите си. Крайната точка на пътуването не беше важна.
Срещата трябваше да бъде „на вилата” – така наричаха малката къщичка, която той бе наел само за тях двамата. Място, отдалечено от града, за да не ги виждат нежелани очи, и където спокойно можеха да се отдадат на любовта си един към друг. Всъщност, дали това беше любов?
Беше завършил университета с отличие и веднага се захвана с работа. Там се запозна и с жена си, която сякаш не беше толкова амбициозна, като него, а след раждането на дъщеря им, прехвърли грижите и любовта си към нея. Днес, когато се взираше в лицето й, виждаше в погледа й една неизказан тъга, обхваната в тънката паяжина на ситните бръчици около очите й. Дъщеря му пък се беше превърнала в един кисел пубер и общуването им се изразяваше предимно в крясъци и затръшване на вратите. Какво се беше случило и защо изгубиха умението да говорят помежду си? Не можеше да си отговори.
Беше се вкопчил в работата и това му даваше резултати – след 15 години брак и кариера, вече беше постигнал завидна позиция в стабилна търговска корпорация, караше голяма и луксозна служебна кола, ходеше с костюм на работа и всички в офиса го уважаваха – колеги, шефове, клиенти. И въпреки това усещаше някаква празнота в себе си, някакво неясно чувство на неудовлетвореност. Сякаш всичко, което правеше, беше за другите, заради общественото мнение – за да спечели тяхното доверие и уважение. Но някъде дълбоко в душата си чувстваше, че е забравил нещо от истинската си същност. Там бяха погребани детските му мечти, вярата в любовта и онзи неподправен смях, който все по-рядко блесваше на устните му.
Момичето беше като лъч светлина в непрогледен тунел. Беше я срещнал на един официален коктейл и го беше поразила с нежната си кожа, падащата на вълни коса и игривите пламъчета в очите, които говореха за една искряща и буйна младост – нещо, което за него бе преминало съвсем неусетно.
Аферата им се разгоря толкова бързо и толкова страстно, че сам не забеляза колко дълбоко беше променила живота му. В началото, естествено, имаше кратък период на ухажване, а после един – по-дълъг – на безумен секс. Беше се вкопчил в нея като удавник за сламка – сякаш тя можеше да му върне младостта, любовта или изгубените мечти.
С времето нещата полека започнаха да влизат в руслото на ежедневието, което ставаше все по-сложно за управление. Измисляше все по-плоски обяснения на жена си, оправдавайки се най-вече със заетост в работата, макар да чувстваше, че напоследък тя изобщо не му вярваше. В офиса се опитваше да намали ангажиментите си и да прехвърля повече от тях на по-младите си сътрудници, обяснявайки го с нуждата им да си „изцапат ръцете” с истинския бизнес, макар че основната му цел беше да си освободи повече време за младата си любовница. Тя пък искаше още и още от него и от неговото време, недоволна от позицията си на номер две в неговия живот.
Всъщност, имаше ли номер едно изобщо?
Реши отново да й позвъни. Вдигна телефона и избра последния набиран номер.
– Телефонът на абоната е изключен или извън обхват. The subscriber’s telephone is switched off…
– По дяво…
Силуетът се появи изневиделица пред него. Инстинктивно наби спирачките и се опита да завие надясно. Засилената кола мигновено се превърна в шейна и изхвърча от заснежения път.
„Боже! Какво беше това – човек ли? Откъде се взе? Тук спирка ли имаше?” – Тези въпроси пробягаха в главата му за миг но той нямаше време да им обръща внимание. Колата се пързаляше по склона на практика напълно неуправляема. След малко се чу „Хряс-с-с-с” и тя се гмурна във водата.
Крайградското езеро някога се използваше за изхвърляне на отпадните води от химическия комбинат, който някога беше най-благодатния работодател за местното население, но и най-големият замърсител. След затварянето му, някои хора започнаха да идват на брега да си правят пикник през лятото. Други пък се пробваха да ловят риба. Някои даже успяваха – явно водите не са били толкова отровни, или пък рибите са се оказали по-издръжливи. Сега, обаче беше зима и повърхността на водата се беше покрила с тънък слой лед. Снегът го беше засипал и на пръв поглед изглеждаше като равно поле. Езерото сякаш се беше замаскирало.
Колата беше тежка и потъваше бързо. Мъжът започна да осъзнава ситуацията едва когато водата в купето го беше заляла до гърдите.
„Трябва да се измъкна оттук. Животът ми е в опасност. Трябва да се спася!”
В този момент, съзнателно или не, пред очите му изплуваха образи от неговия живот. Измамената съпруга, младата любовница – неефективен заместител на угасналата любов, пъпчивото лице на дъщеря му – недоволен млад човек, с когото не можеха да намерят начин да общуват, работата му – дейност, на която бе отдал всичкото си време и енергия, но която така и не можеше да му даде удовлетворение.
Този живот ли искаше да спаси? Какво щеше да прави, ако успееше да се измъкне от водата? Пак същото? Да лавира между хора и задачи, които не го правят щастлив? Защо? Докога?
Ръцете му, опитващи се трескаво да откопчеят колана, се отпуснаха. После стиснаха здраво волана, погледът му прие отново предишното съсредоточено изражение, а устните тихо промълвиха без глас:
– Прости ми, Ана.
–
Ако сте стигнали дотук, значи разказът ми ви е бил интересен. Моля, подкрепете моето участие в конкурса с кратък коментар под този текст. Броят се неанонимните коментари, така че, моля ви, напишете името си. Вторият критерий за успех са гласовете в Свежо, затова, ако разказът ви е харесал, цъкнете тук и дайте своя глас за него. Благодаря ви!
Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.
The Man On The Silver Mountain 
За да ви улесня живота, ще ви подскажа няколко въпроса, които можете да зададете като коментар или пък да се опитате да им отговорите:
– Какво е искал да каже авторът с този разказ?
– Какъв е скритият подтекст в последната реплика на лирическия герой?
– Мъжът умира ли накрая?
– Коя е Ана?
И т. н. Питайте и коментирайте – да стане интересно и забавно! 🙂
Поздравления!
Моят въпрос е чисто професионален: Авенсис-а имал ли е Каско, а главният герой – застраховка живот? 😀
Хех Авенсис ли бе Майк 😉 coool 😉
Е, аз мислех, че ще отгатнеш къде точно се е случила случката 🙂
Първо – поздравления за увлекателния разказ.
Второ – успех!!! 🙂
Трето – смятам, че Ана е жена му или някой, който в миналото му е бил достатъчно проницателен, за да му разкаже какво го очаква в бъдещето, ако продължи по пътя по този начин. Така смисловата верига на разказа се затваря.
Четвърто – останалите си предположения ще кажа, когато дискусията се развие. Искам да видя и други мнения. 😉
Ама наистина ли ти е нужен GPS?
По-вълнуващо е според мен пътуването с карта в ръка, следенето на табелите, и накрая да се изгубиш по пътищата!
Да си призная, имаме тази маймунка GPS-а от поне три години, а не сме я ползвали нито веднъж, стои си в кутията.
Успех от мен! И аз си падам по игрите…
Аз още карам с аналогов джи пи ес 😉 Хартиена карта. Успех, Майк! 🙂
Интересно!
„Коя е Ана?“ И аз това се запитах. Дали не съм пропуснала споменаването на името?
Иска ми се да вярвам, че Ана е дъщерята.
Но по-скоро приемам, че това е името на собствената му същност. Само тя е имала нужда да й бъде простено, защото й е изневерил. Изневерил е на самия, себе си.
Успех, Майк :)Коя е Анна 🙂
И аз досега съм се справял добре с карта, но в чужбина понякога става обърквация, а и не винаги можеш да си намериш читава карта. Миналото лято доста се объркахме в Букурещ, беше тъмно, а и като не знаехме езика – доста се въртяхме, докато уцелим верния път за излизане от града. Затова смятам, че наградата си струва, макар че участвам повече заради тръпката да видя вашите коментари – струва ми се, че разказът наистина стана добър.
За Ана ще си кажа по-късно, но вашите предположения наистина са много оригинални.
Pingback: По пътя | Blogatstvo.com
Успех Майк!
И ще чакаме разкритията за Ана:)
Прочетох разказа. Първо плюсовете:
+: ГРАМОТНО написан разказ. Струва си да се отбележи, най-малкото повечето хора, които се опитват да пишат отначало сякаш не са ходили на училище. При Майк Рам за щастие не се наблюдава подобно нещо.
+ чете се бързо и гладко.
+ добро описание на един човешки живот, успял си с малко думи да кажеш немалко неща.
Минуси:
– някакси не ми допадат разкази да се кръщават на известни романи. Мхм, още щом видях заглавието и се сетих за Керуак.
– второто изречение е малко дървено, не върви някакси „Беше стабилен и мощен Авенсис, но навън продължаваше да вали ситен сняг“. Опитай или първата част да я изтриеш до думичката „навън“, или по-добре да го разсечеш на две отделни изречения, като обогатиш първото (примерно да стане „Беше стабилен и мощен Авенсис, който бе закупил при командировка в Германия“ – да, знам, много ми е кофти примера, ама това се сетих), пък следващото изречение да си остане „Навън продължаваше да вали ситен сняг“ и т.н.
– това е вече мое лично виждане, но на практика в разказа не се случва нищо, всичко става в главата на единствения герой и малко е някакси кофти. Прекалено е кратък разказа, а идеята му е много добра, заслужава си да го развиеш повече и да стане малко по-дългичък – с предистория, малко повече случки, герои, описания и т.н.
Но ми хареса – определено оценката ми е много повече „ЗА“, отколкото „против“. Продължавай!
Всяка прилика с истински лица и събития е случайна. Само това си изпуснал Майк, макар че аз вярвам, че няма случайни неща :).
Разказът е много добър, пожелавам ти успех!
Макар, че няма да ми е тъжно и ако не спечелиш. Ролята на навигатор с карта върху краката ми харесва, ролята на шофьор с навигатор като теб – също 😉
Моят въпрос е не коя е Ана – той лирическия герой си знае, а къде е лобното му място. Т.е. кое място е послужило на автора като идея. Който познае има една бира от мен :).
Бранимир прави истинска професионална критика. Ще я имам предвид за в бъдеще.
За мен това е първият ти истински удар в целта.
Харесвам краткия разказ като жанр, той е доста по-различен от класическия и като характеристики, и като възприятие от читателя.
Много повече неща остават неказани.
И точно в стила на краткия разказ, погъделичка ме това, че не се разбира коя е Ана.
Единственото, което на мен ми липсва, е картинност, ако ще ти правим градивна критика :Р Освен сняг, нищо друго не ми остава от обркъжението на героя. Звуци? Аромати? Обичам, когато пищещият си играе със сетивата.
Има и звуци – „хряс-с-с“ – когато колата разчупва леда 🙂
По пътя…сам..безцелно…,края е в някое езеро.По пътя,с цел,най-добре двама-пътя сам показва накъде.Майк,хареса ми разказа!Успех!!!
Прочетох разказа с удоволствое, защото не съм чел български разказ от години…Всъщност изобщо не чета българска художествена литература.
Стилът е лесен и плавен, което ме увлече да прочета творбата докрай.
Краят малко ме учуди. Образът на главния герой е изграден много еднопластово предвидимо – студент с отличие, после – издигащ се в иерархията служител, брак, средностатистическа „кисела“ дъщеря-пубер, професионална ангажираност, бизнес среща с японци и сделка за „много милиони“, любовница,която го измъква от омръзналия брачен секс и е недоволна, че не е „първата“… Това е като първите 30 минути от някой американски филм или увод на поредната книга за позитивно мислене.
Защо самоубиваш накрая героя си? Аз не усетих нито да е толкова отчаян, нито толкова депресиран, нито толкова страдащ,…., че да се отказва да живее.
Обикновена и „до болка“ срещана ситуация на отегчен, женен бизнесмен, на когото му е „празно“, защото не му се случва „нещо по-така“. Така се чувстват поне 80% от населението на Земята. В разказа няма нито една „сериозна и разтърсваща причина“, поради която един мъж да не се бори за живота си.. Тоест – защо се оставя на смъртта?
Смени края, или добави събитие. Иначе героят ми прилича на героиня от бразилска сапунка – „Значи щом не съм щастлив като в розов сериал, няма пък повече да Ви живея.“
А Ана е тази, пред която Героят се чувства най-много виновен. За такъв праволинеен и високоотговорен човек, това е жена му. Защото имено нея той е лъгал и не я е обичал, както се полага според клетва и обществен морал за един порядъчен съпруг.
…Майк, малко се чувствам гузно, че не можах да ти напиша само хубави неща, надявам се да не се влияеш от коментарите. Имаш стил, умело боравиш с думите, не „се натрапваш“. А и щом те увлича писането..
Но вмъкни повече душевни страдания, обрати, конфликти, жертви… Това е задължително условие да се вдигне рейтинга на разказа. Това правят дори редовите репортери от новините – изкуствено слагат „много мъка“ за да им станат „разтърсващи“ обикновените репортажи.
И накрая ако има и борба за живот…и край, в който нищо не е ясно… пък може да грабнеш първата награда.
Майк, разказите ти стават все по-увлекателни! Продължавай все така!
Веско, благодаря ти за критиката. Това е кратък разказ, все пак, така че няма място за особено развитие на героите, но в едно бъдещо произведение, ще се възползвам от твоите съвети.
Браво, Майк! Много ми хареса… 🙂 Не се чувствам комфортно да критикувам, след като не мога да напиша подобно нещо.
Все пак накрая развитието на героя е ненормално бързо. Целия му „профил“ говори че би се борил със зъби и нокти за животеца си, но предпочита да умре. Смятам, че по-скоро Ана е любовницата му, която той удря преди да падне в езерото.
Майк, поздравявам Ви, разказа много ми хареса, наистина е много добър. Показваш един човешки живот, достигнал своя апогей по своему, но понякога дори и да си много добър, живота свършва по този неочакван начин. Мисля, че това е достатъчно за разказ.
Краткият разказ е най-добрият начин да провокираш читателя да се замисли.
Браво, Майк!
Реших да се опитам да отговоря на твоите провокативни въпроси.
1. Какво е искал да каже авторът с този разказ?
– Само в критична ситуация човек премисля живота си.
2. Какъв е скритият подтекст в последната реплика на лирическия герой?
– Това в единствената „реплика“ на героя и с нея изказва взетото решение.
3. Мъжът умира ли накрая?
– Не, не умира, а приключва с предишния си начин на живот.
4. Коя е Ана?
– Ана е любовницата.
Никога не съм бил добър в литературния анализ, но това усещам аз.
Майк ще каже за какво и кого е писал. Чакаме.
А трябва ли задължително да се четат и коментарите на другите освен разказа? 😉 Щото някои колеги са го ударили на литературна критика, пък аз такава не четях даже в гимназията! 😉
А, и дано ти дадат този GPS, та с него да намериш място за следващата сбирка на „Спри и помисли“, че вече много ми домъчня за клуба… 😉
По принцип съм многословен, но този път разказах цял един живот в този кратък разказ и точно това ми хареса на самия мен. Както казва и Бисер (втория), това е начин да оставиш читателя да си представи онова, което не си казал с думи и определено е провокиращо.
Мариана, изобщо не е задължително да четеш другите коментари – така им е дошла музата на читателите. Важно е да коментирате – за мен е интересно да разбера вашето мнение, а и така се доближавам повече до наградата 🙂
Здравей Майк,
Поздравления за интересния разказ, а и може би за създаването на нов литературен жанр „много кратък разказ“;). Дано спечелиш GPS-a, но според мен имаш и не малък шанс за подарък от Toyota!
Развълнува ме разказът ти! Не ми липсваха външните картини и звуци, защото лирическият герой ни водеше все по-навътре към неговата неудовлетворена същност. Усетих го като една празнина, която се е опитвал да запълни неуспешно през живота си – с постижения, с хора. Празнината за мен си има име – Ана – Вероятно жената, която го е отгледала, или която е обичал (починала и в двата случая).
С последното изречение си мисля, че лирическият герой се предава. Вероятно Ана му е казала да живее, осъзнавайки колко прекрасен е животът, смехът, любовта, а той не го е живял по този начин…
Поздравления Майк,
Много ми хареса разказа ти, много.
Според мен Ана е любовницата му, а героя не умира, а се измъква от тъпъта ламарина, а ко ще и да е Авенсис или МегаТойотаАвенсис.
Просто това събитие му разтърсва живота и отговаря на въпросите, които все отбягва: „Този живот ли искаше да спаси? Какво щеше да прави, ако успееше да се измъкне от водата? Пак същото? Да лавира между хора и задачи, които не го правят щастлив? Защо?Докога?“
Малко като в Боен Клуб. Трябва да изгубим всичко за да намерим важното и критични събития преобръщат живота ни.
Ето, защо мисля така: „Сякаш всичко, което правеше, беше за другите, заради общественото мнение – за да спечели тяхното доверие и уважение. Но някъде дълбоко в душата си чувстваше, че е забравил нещо от истинската си същност. Там бяха погребани детските му мечти, вярата в любовта и онзи неподправен смях, който все по-рядко блесваше на устните му.“
Стиснал е зъби и е решил да се върне към истинската си същност. И е казъл стоп, стига вече съм си губил живота с празни залъгвания, като нова кола, костюм, уважение на околните, секс с млада любовница и т.н.
Така мисля аз или поне така би ми се искало….
Успех Майк
Ще очаквам твоя отговор за развръзката
а истинската му същност е семейството, което ще възроди и детските мечтите, които ще подгони..:)
Здравей Майк,
Не съм веща,споделям личните си усещания след прочита. Много ми харесва темата на разказа-за безизходните ситуации в живота,за отегчението и угризенията.Щеше ми се да разказва главния герой и да се видя през чужди очи.За мен тук не е съществена изневярата,а объркването което настъпва когато човек осъзнае,че не е наясно какво точно иска. Аз лично бих преработила частта,в която описваш замърсеното езеро. Докато я четох имах усещане,че съм забила в странична улица.Но от друга страна,има някаква аналогия между замърсения свят около нас и този вътре нас.
Освен това не ми се връзват понятия като ръце които стискат здраво волана,съсредоточен поглед и устни,които тихо мълвят без глас.Аз лично плача,псувам,крещя и пея докато излизам от езерото.Много пъти съм го правила!
моля те,напиши продължение и въобще продължавай да пишеш.Имаш усет за идеи,а аз с удоволствие ще чета!
ДА за разказа ти!
Дона, Димана и Стефан, вашите коментари много ме развълнуваха! Откривате неща, които не съм замислял в разказа и това много ми харесва! Явно героите заживяват свой живот във вашето въображение. Може би това е истинската цел на добрата литература, което ме навежда на мисълта, че съм се справил относително добре.
Авенсисът в разказа не е четка към Тойота – нищо не ми плащат за това, за съжаление) – просто е намигване към една стара мечта, която замених с по-нова 🙂
Страхувам се, че ако издам моето виждане за края на разказа, ще разваля вашите илюзии, така че засега ще се въздържа.
Бих казала,че ако краят е изненадващ за мен,ще съм по-доволна. Илюзии нямам, нито пък отговори. Любопитна съм и точно заради това чета.Колкото повече различни погледа,толкова по добре! Много е хубаво да виждаш как разсъждават други хора,това ми е хоби! А иначе ситуациите в живота са банално еднакви за всички нас!
Здравей Майк, доста мисли нахлуха и мисля, че Ана – това е съдбата на твоя герой. Нали когато прощаваме трябва да простим и на себе си. За да имаме хубав и подреден живот трябва да бъдем отговорни за самите себе си, а това е много трудно. Затова си мисля, че завършека на разказа е точно такъв.
УСПЕХ!
Хммм, а може би той просто сънува и ти ще го събудиш (с плесница за паралелния живот, който води всъщност)…. Вече дращя с нокти по масата от любопитство и дано то не убие котката ;))
Разказът е много хубаво написан. Кара те да се замислиш за своят живот и мечтите и да се запиташ какво наистина искаш и за какво живееш. Питаш се дали твоят живот не поема в посоката на рутината и грешните мечти. Изопачените общоприети ценности са навсякъде и всеки от нас се стреми към псевдощастието,което трябва да му донесе следването на коловоза.
Хубав разказ….И дори няма значение коя е Ана…Ана е различен образ за всеки читател и оставя провокация и възможност да използваме въображението си.
Успех,Майк!
Благодаря за коментарите и за пожеланията! Моля, споделете разказа с ваши приятели и ги помолете да се включат в коментарите и те. Имам нужда още от поне 30 коментара!
За улеснение, след текста и преди секцията за коментари има бутони за споделяне в социалните мрежи. Цъкайте на воля! 🙂
Щом тима нужда от още 30! Успех!
Увлекателно и приятно за четене. Хареса ми.
Успех, Майк!