За първи път прочетох романа Алексис Зорбас преди повече от 30 години – в средата на двадесетте си години. Даже май бях гледал първо филма „Зорба гъркът„, който сякаш не успя да ме впечатли толкова силно, колкото книгата, въпреки великолепно изиграните роли на Антъни Куин, Алън Бейтс и Ирини Папас. Може би, защото филмът не успя да разкрие толкова дълбоко образа на главния герой – един невероятен човек, толкова влюбен в живота, толкова отдаден на живеенето, на усещането да бъдеш жив с всяка фибра на тялото и душата си, че, когато четях книгата си представях себе си в неговата роля – безумно смел, готов да се хвърля във всяко предизвикателство и да се отдам на всяко удоволствие, включително и да ям як бой.
Признавам си, че цял живот съм бил фантазьор и съм си представял себе си като герой от някои приключенски роман – пират, рицар или мускетар – отдаден на каузата си, живеещ за честта и за една-единствена любов, заради която е готов да умре.
Е, в живота всичко е много по-прозаично. Когато се втурнеш да си търсиш работа, да водиш деца на училище и да изплащаш ипотека, всичката тази романтика от приключенските романи се изпарява или поне изстива.
Но Зорбас е по-различен. Той не е млад и красив. На около 65 години е – много по-близо до днешната ми възраст, отколкото до отдавна отминалата младост. И въпреки това е здрав, жилав, надъхан и продължава да се наслаждава на живота такъв, какъвто му го поднася Съдбата всяка една минута от него. Може би затова днес се чувствам по-близък до него. И не, вече не искам да съм герой, но пък жаждата ми за живот не е намаляла и на йота. Просто днес съм се научил да се наслаждавам и на най-дребните неща и да бъда благодарен и за най-малките подаръци, които получавам от този живот.
Зорбас прави всичко, с което се захване на 100 процента. При него няма половинчати неща. Ако обича – обича само една жена и й се отдава изцяло, ако яде – яде и пие до припадък. Ако се бие – бие се до смърт за вярата и за каузата си.
Христос възкресе бре, момчето ми! Ех, да имах твоята младост! Море, жени, вино, работа колкото щеш! Да се нахвърляш на което и да е, с главата напред! Да се нахвърляш с главата напред на работата, на виното, на любовта и да не се боиш нито от Бога, нито от дявола! Това ще рече юнак!
Винаги съм му се възхищавал за тази му отдаденост, но никога не съм имал смелостта да се хвърлям с главата напред в такива безумни начинания като неговите. Научен съм на благоразумие, да търся сигурност и безопасност и да не предприемам рискове. Може би този стремеж към сигурност и безопасност ми е внушен от родителите и от обществото – не знам. Знам само, че така животът просто си изтича между пръстите. И ето: ставаш на 58 и осъзнаваш, че съвсем скоро ти предстои пенсиониране, а това никак не е благоприятна перспектива.
Но аз се отнесох настрани. Алексис Зорбас за мен е много ценен пример и в по отноение на това, че захване ли се с едно нещо, не се разсейва с друго. Неговият живот е урок по фокус и концентрация. Всяко нещо с времето си – никакъв мултитаскинг!
Едно по едно, всяко нещо по реда си. Сега пред нас е пилафът – пилаф тогава, и акълът ни. Утре пред нас ще бъде лигнитът – лигнит тогава, и акълът ни. Не работи наполовина, разбра ли?
Днес с друго око гледам на неговата отдаденост към каузата на Освобождението и към оттеглянето му от борбата. Сега осъзнавам, че понякога някои каузи излизат малко криви. Хора страдат и умират, и Зорбас започва да си задава въпроса „Дали наистина Бог иска точно това?“ Сцената с жената и детето на турчина, когото убива, защото е враг на каузата на освобождението, и които вижда на другия ден да просят на улицата, защото са останали без дом, без прехрана и без бъдеще, и която го отказва от по-нататъшно участие в освободителната борба, е направо покъртителна.
Най-важното и най-ценното качество на Зорбас е преклонението му към женския род. Жената в неговите очи е въздигната в култ. Тя е най-великото Божие творение и да я обичаш е най-сладката служба на света. Жената е създадена да бъде обичана и ухажвана. Без значение от нейната възраст или външен вид. Във всяка жена се крие нежна душа и тя копнее да бъде пожелана от истински мъж. Някога, когато бях по-млад, харесвах младите и красиви жени. Но това е лесна работа. Всеки може да обича младите и красиви жени. Но можеш ли да откриваш красотата в жена, която е прехвърлила средната възраст? Днес, когато са минали доста години зад гърба ми, живея с жена на моята възраст и се научих да я обичам въпреки всички белези на времето и мрежата от бръчки покрай очите.
Ако не ù кажеш, че я обичаш и я желаеш, започва да плаче. Може и хич да не те иска, да се гнуси дори от теб, може да ти откаже – това е друга работа! Може. Но тя иска всеки, който я види, да я пожелае. Това е то, което иска, горката, стори ù хатъра!
Тов ми отне много време да го разбера. Винаги съм си мислел, че трябва да съм силен, красив, богат и атрактивен, но това са всъщност илюзии, насаждани ни от обществото. Дълбоко на животинско ниво ние имаме нужда от любов, от прегръдка и от чифтосване. Сигурно и на прага на смъртта любовта е всичко, от което ще се нуждаем, както се случва с неговата възлюбена Бубулина.
Тежко и горко на онзи мъж, началство, който е могъл да спи с някоя жена и не го е сторил; тежко и горко на онази жена, която е могла да спи с някой мъж и не го е сторила.
И още:
Защото, бре, гърче, който може да легне с някоя жена и не легне, върши голям грях! Да те повика, бре, една жена в леглото си и ти да не отидеш – погубваш душата си, да го знаеш! Тази жена ще въздъхне в деня на Страшния съд и тази въздишка на жената ще те запрати, който и да си, каквито и добрини да си сторил, в ада!
Работата За Алексис е вдъхновение и страст. Толкова силна и поглъщаща, че може да те погуби. Както и всичко друго, с което се захваща стария Зорбас.
– Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? – извиках аз.
– Някоя машина ли го е откъснала? – настоявах аз.
– Каква машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!
– Сам ли? Защо?
– Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! – каза той, като повдигна рамене. – Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! – фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: “Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!” Това ще рече човек, ти казвам: свобода!
– И тъй? – рекох. – Ами пръстът?
– На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата…
– Ами не те ли заболя?
– Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата – тури му сатъра тогава!
Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш…
Признавам си, че така страст към работата си съм изпитвал единствено, когато имах собствен бизнес за около 10 години. Потъваш в работа и не усещаш нито умора, нито как изминава времето. Е, не съм стигал дотам да си отсека пръста, но знам какво е да си отдаден изцяло със сърце и душа на това, което правиш. Надявам се един ден отново да го постигна.
Зорабс е човек, който не само обича да люби и да пие, и да се наслаждава на живота. Той знае, че смъртта и страданието също са част от този живот и го боли за всички, които страдат и които си отиват от него по волята на Бога. Той е толкова необуздан в свободата си, че не се страхува да възроптае срещу този Бог за неговата неспреведливост:
Казвам ти, началство, всичко, каквото става на този свят, е несправедливо, несправедливо, несправедливо! Не се подписвам аз под това, аз червейчето, аз плужекът, Зорбас! Защо да умират момците и девойките, а да остават развалините? Защо да умират малките деца?
От него научих и какво е истинската любов. Там, където егото изчезва, там остава единствено любовта:
„Какво е любовта? Не е състрадание, нито доброта. Добротата са двама души – един, когото го боли и един, който лекува. В добротата са двама – този, който дава и този, който получава. Но в любовта е един. Смесват се двамата и стават един човек. Не се открояват. Егото се заличава. Любовта ще ги уеднакви, за да станат едно…“
Днес, от разстоянието на натрупаните години си харесвам и други негови думи:
Прошари ми се косата, началство, зъбите ми почнаха да се клатят, нямам вече време за губене. Твоя милост си още млад, можеш да потърпиш, аз не мога. Честна дума, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Какво са седнали да ми разправят на мен, че старостта укротявала човека, че буйността му, казва, изветрявала, гледал смъртта, изпъвал шия и казвал: „Заколи ме, аго, та да отида в рая!“. Аз, колкото повече остарявам, толкова по-див ставам! Не се предавам аз, искам да глътна света.
Философията на живота в две крайности. И двете ги приемам за свои:
Деветдесетгодишен старец садеше бадемово дръвче. „Ей, дядка! – викам му аз. – Бадем ли садиш?“ А той, както се беше навел, извърна се и ми рече: „Аз, чедо, върша работата си така, като че ли съм безсмъртен!“. „А пък аз – отвърнах – върша работата си така, сякаш всеки миг ще умра!“ Кой от двама ни имаше право, началство?
Обичам и двата начина да гледаш на живота. Уча се, развивам се, търся нови предизвикателства, сякаш ще живея вечно. И така трябва. Иначе човек деградира. От друга страна осъзнавам, че не може да отлагаш нищо в този живот за по-добри времена – нито любовта, нито страстта, защото Смъртта може да те прибере още утре. Загубих много близки хора в този живот. Все млади и талантливи. Мъчно ми е за тях, но кой съм аз, че да съдя Неговите решения? Единственото, което мога да направя, е да живея живота във всеки миг без да го пилея за глупости.
И накрая стигаме до най-важната тема – свободата. Долният цитат сякаш е писан точно за мен. Може би затова толкова много я обичам тази книга, защото откривам толкова много пасажи, които сякаш говорят директно на мен. Четейки този текст си казвам и аз като героя на автора: искам да се освободя, готов съм! Но после идва попарването: не, не си. Свободата е действително много скъпа ценност и за нея трябва да се направят големи жертви. Само с думи не става. Трябва да скъсаш въжето.
– Може и да остана… – казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. – Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
– Не, не си свободен – каза той. – Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
– Ще я скъсам някой ден! – казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
– Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне – отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът?”
The Man On The Silver Mountain 