Тези дни четох по Мрежата, а даже и по телевизията мернах в новините, че народът масово преяждал по празниците с агнешко и яйца. Щастлив съм, че нашето семейство успя хем да уважи празника (боядисахме си яйца), хем да не се поддаде на изкушението да прекара 4 дни на маса и вместо това прекарахме два от дните в пътуване из страната.

Времето беше чудесно, а ние обичаме да пътуваме заедно в колата, да си говорим, да слушаме хубава музика и да посещаваме интересни места. В събота малко късно се нагласихме за тръгване, затова решихме да направим кратък маршрут. Избрахме посоката Перник-Кюстендил, тъй като никога не бяхме ходили там, а разстоянието от София не е никак голямо.

Перник

Перник е странно устроен град. Влизаш в него по един голям булевард – широк и ограден с мантинела – съвсем като магистрала. Понеже съм чувал лоши неща за пернишките полицаи, пък и в непознат град никога не предприемем рискове, затова карах бавно и в рамките на ограниченията. В началото улицата минава през обширен индустриален район, после се виждат много влакове, сякаш гарата е опасала целия път, и после изведнъж се оказахме извън града. Всички в колата бяхме много озадачени как така го подминахме и не разбрахме откъде се влиза в него! Спомням си, че имаше едно кръстовище, на което можехме да се отклоним от главната улица, но там имаше една табела, на която пишеше „Трън“. И понеже не искахме да ходим в Трън, го подминахме. Предполагам, че оттам се влиза и за центъра на града, но за разлика от всички други градове в България, тук табела с надпис „Център“ нямаше.

Искахме да разгледаме центъра и да посетим крепостта на Кракра Пернишки, която се извисява в края на града съвсем близо до улицата, по която се движехме, но нямаше как да стигнем до нея, защото между нас имаше дълбоко дере. Явно единственият начин да се стигне до крепостта, е да се влезе в града, което ние не успяхме да направим. За щастие, бяхме заредени с добро настроение и решихме, че това е повод да пробваме втори път някой друг ден. Все пак, Перник е на половин час път от София.

Кюстендил

Продължихме по пътя и след като отминахме Радомир поехме по Конявската планина. Пътят не е идеален, но не е лош – става за каране с лека кола и завоите не са особено страшни. Минава се леко, а природата се беше раззеленила и нацъфтяла навсякъде около нас, така че пътуването ни беше много приятно, минавайки покрай всичката тази красота.

В Кюстендил главната улица минава през града, и лесно се разпознава къде е центъра, така че нямахме проблем да се ориентираме. Градът беше доста оживен, може би заради хубавото време и по улиците имаше доста коли, а малкото обществени паркинги бяха запълнени изцяло. Разбира се, за стари софийски кримки като нас, не беше кой знае какъв проблем да си намерим място за паркиране и веднага след това се спуснахме по стъргалото.

Забелязал съм, че областните градове в България доста си приличат (може би поради това, че повечето са от един калибър), а Кюстендил специално много ми заприлича на моя роден град – Ямбол. Градинки, пешеходни улици и кафенета от всички страни, пълни с народ. Хората обичат да се разхождат по центъра и да се наслаждават на живота.

Разгледахме центъра, ядохме сладолед, дори успяхме да посетим и някои магазинчета за дрехи, в които отрихме хубави и евтини неща, така че успяхме да се сдобием и с „трофеи“ 🙂 Преди да тръгнем на път си бях наумил да посетим няколко обекта, но нямахме карта и не можахме да се ориентираме добре в града, така че отново си оставихме причина да дойдем пак. За щастие, успяхме да открием художествената галерия „Владимир Димитров – Майстора„, в която има постоянна експозиция на негови картини.

Не разбирам много от изобразително изкуство, но картините на Майстора винаги са ми въздействали особено силно. Сега, когато видях толкова много от тях на живо, бях направо възхитен. Този човек и неговото творчество са истинско национално богатство и препоръчвам на всеки, който мине през Кюстендил, задължително да ги види!

В галерията притежават изключително богата колекция от негови творби – над 1000 на брой, – от които са изложени само 80 поради ограниченията на пространството. Щастлив съм, че държавата някога е осъзнала колко ценни са неговите творби и е успяла да ги изкупи и събере в тази галерия, за да можем всички ние да им се насладим. В този момент имаше и интересна изложба на димитровградски художници, където открихме много въздействащи творби – както живопис, така и дърворезба. Въобще, посещението в галерията беше много приятно преживяване и единствено факта, че си забравихме туристическите книжки и не можахме да си сложим печати, малко ни помрачи настроението.

Съботната ни екскурзия беше малко импровизирана и поради късното ни тръгване от София, денят вече беше тръгнал да си отива, затова решихме да продължим, въпреки че Кюстендил страшно много ни хареса. Очевидно ще трябва да повторим целия маршрут някой ден, тръгвайки рано сутринта, за да имаме достатъчно време да отделим на този прекрасен град.

Невестино

Легендата за Струма невеста ни насочи към моста в село Невестино, известен като Кадин мост. Легендите, всъщност,са различни, но идеята е, че за да постигне нещо велико, човек трябва да направи и голяма жертва – нещо, на което не всеки би се съгласил.

Кадин мост

Възхищавам се на майсторлъка на древните строители, създали постройка, която е устояла на времето цели 540 години – мостът е напълно здрав и функциониращ и до днес, като може да издържи до 20-тонни автомобили, според знака, поставен отпред. Тъжното е, че въпреки класифицирането му като обект от национално значение, грижата за него е на практика никаква. Коритото на реката е буренясало, обрасло с висока растителност от храсталаци и папур, и не само разваля гледката към моста, но и вероятно е опасно за ходене наоколо – кой знае какви змии се въдят там.

По пътя няма никакви обозначения и за малко щяхме и него да го подминем, ако случайно не го бяхме мернали през дърветата. Не мисля, че са нужни кой знае колко пари или усилия, за да се поддържат такива обекти, но ако се приведат в малко по-приветлив вид, показващ, че за тяхното опазване се полага някаква грижа, такива обекти ще събират много повече туристи, от което всички само ще спечелим.

Мая и Цвети пред арката до моста

Ако имате време и настроение, можете да посетите ресторанта, който се намира точно до самия мост и изглежда доста обещаващо. В него се предлагат традиционни вкусотии, като шкембе чорба (според рекламните надписи отпред), но ние нямахме много време и решихме да продължим напред.

Завръщане

Чудихме се накъде да поемем – дали по обратния път, или да направим обиколка през Дупница и по желание на жена ми избрахме втория маршрут и не сбъркахме. Пътят беше изумително красив! Кюстендилският край се намира между три планини: Конявската отляво и Осоговската отдясно сякаш ни направляваха да не кривнем настрани – наоколо всичко се беше раззеленило, а ябълковите градини така бяха отрупани с цветове, сякаш ги беше навалял сняг – а срещу нас през цялото време стоеше гордо изправена Рила със заснежените си върхове и това невероятно съчетание на символите на пролетта и зимата, направо ме порази!

Понякога, дори и пътувайки в колата, човек може да види неземни красоти и да открие вълшебството на нашата природа.

Завърнахме се в София с много приятно настроение и бодър дух, а за следващия ден – Великден – бяхме замислили едно по-дълго пътешествие, за което ще ви разкажа в следващите части на този пътепис. Радвам се, че не се заседяхме край масата, а вместо това се насладихме на красиви гледки и посетихме приятни и интересни места.

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.