Има книги, в които има ясно и целенасочено действие, понякога то тече бързо като ураган и ти прелистваш нетърпеливо всяка следваща страница, обзет от нетърпение да узнаеш какво ще се случи с героите след малко. Такива книги наричам „мъжки“ – в тях преобладава действието, екшъна, историята и те ни вълнуват с онова, което героите вършат и казват. Има и други книги – те са по-съзерцателни и описателни. Те се фокусират не толкова върху действията на героите, колкото върху техните мисли и преживявания. Случките, които авторът разказва, може и да не са свързани и целенасочени – тяхната роля е да разкрият душевния свят на героите, а не да ни разказват конкретна история. Такива книги наричам „женски“. Може би заради това, че жените са по-емоционални и по-съзерцателни, а мъжете сме повече хора на действието, реших, че тези две определения са най-точните за това условно делене на книгите, особено в художествената литература.

Съвсем естествено е, че повечето „женски“ книги се пишат от жени, а повечето „мъжки“ – от мъже. Те привличат и съответната аудитория и точно затова и самият аз предпочитам повече мъжките книги на автори като Матю Райли и Джеймс Ролинс например. Разбира се, „женските“ книги също имат своето очарование пред мъжете, стига да ги срещнат в подходящия момент и настроение.

Когато попаднах на книгата на Ирен Леви „Последно повикване“, предчувствах, че това ще е типичната „женска“ книга и посегнах към нея с леко предубеждение, че може и да не ми хареса. Оказа се, че за първото съм прав. Макар, че героите са петима старци-мъже, книгата наистина е изпълнена с техните емоции и преживявания и представя един „женски“ поглед към мъжката душа, към душата на съвременния човек, отказал се от мечтите и амбициите си, без дори да помни защо – може би просто защото е така увлечен от ежедневните си задължения, че загубва представа за времето и осъзнава всичко пропуснато и изгубено едва в края на житейския си път.

За второто, обаче, категорично грешах. Книгата ми хареса, защото в героите видях част от себе си, а съм сигурен, че така ще реагират и голяма част от вас. Страшно е, когато осъзнаем, че сме пропуснали голяма част от живота си – той е изтекъл, но ние не сме го изживели истински. Хубавото е, че може би винаги имаме шанс – така, както се случва с героите на този роман. Те дори не могат да умрат, докато не изпълнят най-съкровената си мечта. Тъжното е, че понякога дори не можем да си спомним каква беше тя…

„Последно повикване“ е много увлекателна книга. Авторката демонстрира великолепно умение за боравене с езика и включва в текста много удачни каламбури и забавни изрази, които правят книгата приятна за четене и вмъкват тънко чувство за хумор, което не позволява на читателя да изпадне в скръбно настроение, а внася лек оптимистичен проблясък.

Някои коментатори наричат стила на Ирен Леви „магически реализъм“ и сравняват този неин дебютен роман с творчеството на Маркес, което ми се струва малко пресилено. В „Последно повикване“ има много повече фантастика, отколкото реализъм и според мен е доста далеч от Маркес като изразни средства, но това съвсем не означава, че книгата е лоша. Напротив, смятам, че ще се хареса на всеки, който търси да открие детето в себе си, онзи млад и непокорен дух, който някак е потънал в най-тъмните дълбини на нашата душа, но който все още има шанс да излезе наяве и да ни поведе към истинската ни същност.

Завършвам с един чудесен цитат от книгата:

Светът е прекрасно място за живеене. Не може да ти доскучае за някакви си 80 години.

Силно я препоръчвам!

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.