Хората обичат да слагат етикети – на вещите, на случките в техния живот и на другите хора. Така по-лесно се ориентират и по-лесно запомнят. Този е „дебелият глупак“, онази е „досадната старица“, а другата е „Барби с големите… очи“.
Много често подобни етикети, лепнати на някого, се възприемат лесно и трайно от околните и остават за дълго свързани с човека, макар и често да не са верни.
Ще ви споделя един пример. Някога, в зората на моята мениджърска кариера, работех като софтуерен разработчик в една реномирана фирма. В онези времена усетих, че имам способностите да ръководя екип от хора и воден от стремежа си за професионално развитие, се обърнах към моя пряк шеф. Разговорът ни изглеждаше приблизително така:
– Шефе, мисля, че мога да ръководя екип. Искам да поема следващия проект като негов мениджър.
– Не може. Ти си програмист на Visual Basic.
– Така е. Сега съм програмист, но вече съм овладял технологията и искам да се развивам напред. затова искам да стана проектен мениджър.
– Не може. Ти си програмист на VB. Освен това нямаш нужните знания.
– Съгласен съм. Точно затова искам да ме пратите на обучение по управление на проекти.
– Не може. Ти си програмист на VB. Не ги разбираш тези неща.
– Абе, човек! Аз да не съм се родил програмист! Ти не разбираш ли, че искам да се развивам?!
В крайна сметка не ми разрешиха да се развивам по пътя, който бях избрал. В тази фирма постоянно поставяха етикети на хората и после действаха според тях. Това, в моя случай беше лошо, защото затрудняваше сериозно моето кариерно развитие. Днес отново страдам от подобно „категоризиране“ – заради това, че пиша в интернет, ме наричат „блогър“ заедно с хиляди други хора, които се занимават с натискане на клавиши. Това нямаше да е толкова зле, ако не ни вкарваха в някакви несъществуващи калъпи и ни приписваха някакви общи задължения като „всички блогъри – журналисти“ или „всички блогъри – на протест“.
Етикетът, поставен на един човек, изтъква само едно негово качество (което даже може и да не притежава – имах един съученик, който беше много слаб и го наричаха „Дебелия“), като в същото време скрива всички останали. Отделно, един етикет може (в очите на обществото) да постави в една група хора, които имат много малко допирни точки.
В същото време, обаче, етикетът е това, което ни отличава от другите, това, което ни отделя от множеството и ни прави уникални. Не случайно военните са си измислили звания, а по некролозите изрично се отбелязва, че починалият е бил инженер или адвокат. (Все едно учителите и хлебарите умират по друг начин.)
Всеки от нас понякога си слага собствен етикет. Това е начинът, по който гледаме на себе си. Някои го афишират, а други си го пазят само за пред огледалото. Днес е много популярен термина „personal branding“. Това е публичният етикет, който си слагаме – марката, под която искаме да бъдем известни сред хората от нашето общество.
Та, ето и същината на цялото това писание. Питам се, какъв етикет искам да си поставя. Като какъв искам да ме знаят хората? Не само в професионален, а и в личен план.
Преди години децата ми бяха подарили керамична статуетка, имитация на „Оскар“, представляваща награда за най-добър родител. Мисля си – дали искам да бъда „най-добрият баща“? За децата си сигурно винаги ще съм най-добрият. А и най-лошият. Аз просто съм единственият им баща. Но би ли признал някой друг родител моето първенство? Едва ли. Та нали всеки се мисли за най-добрия? Значи този етикет е неподходящ.
Дали съм най-добър в професията? Мога ли да си сложа етикета „най-добър мениджър“? Или „най-добър лектор“? Или „най-добър блогър“? Не. Не съм най-добрият. Знам че имам много трески за дялане и още много да уча, за да стана най-добър в каквото и да е.
Тогава какво е онова качество, което притежавам, и което ме прави уникален и неповторим измежду всички останали хора?
Честно казано – не знам. Още го търся, но не съм го открил. А още по-трудно е да се опише с думи. Затова ви питам и вас – вие можете ли да се опишете и да си сложите етикет? Какъв човек сте? Както какъв искате да ви познават другите?
И има ли въобще смисъл да си слагаме сами етикети, при положение, че другите така или иначе го правят?
Ако харесвате моите публикации и моята гледна точка, ако това, което публикувам, ви е интересно или забавно, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.
The Man On The Silver Mountain 
Мисля си, че не можеш да си избереш етикет, защото етикетът, буквалистично погледнато, е двумерна лепенка. Има си само едно лице. А човекът е много повече от това – не сме просто 3D, а както в математиката съществува тази концепция – присъстваме в n-мерно пространство. Ти можеш да бъдеш и добър баща, и добър мениджър, и добър блогър. И още един куп други неща. Но да си сложиш един-единствен етикет би означавало да сплескаш цялата си богата многомерна същност в нещо само с едно лице – би означавало да се опростиш, да направиш от себе си нещо много по-малко. Затова етикетите могат да бъдат лошо нещо – те свеждат човек само до едно негово лице, до една негова визия, до една негова координата. А той има много повече.
Относно въпросът ти като каква искам да ме познават другите – зависи кои са „другите“. Различните социални групи имат различна визия за един и същи човек. И тук не става дума за това, че нося маски и съм лицемерна – просто в професионалната среда искам да ме смятат за добър професионалист, в личен план – да съм добър партньор, в блогосферски план – да пиша интересно, в неформален план – да съм добър приятел и т.н. И въпреки че всички тези хора, които са свързани с живота ми по различни линии, имат различна визия за мен, това съм все аз, независимо дали имам етикет, обозначаващ ме по някакъв начин, или не.
Темата е малко деликатна, защото трябва сам да описваш себе си. Което си, колкото и да се старае човек, си е силно субективна оценка.
Аз обаче ще се престраша да съм първи.
Едва ли притежавам качество, което ме прави уникален и неповторим сред другите. Това е привилигия и късмет на малцина и аз смятам, че не съм сред тях. Не съм най-добрия родител, дори в най общия смисъл на тази дума. Нито съм най-добрия съпруг – далеч съм от съвършенството, на светлинни години, дето се вика. Не съм най- добрия в професията си. Сигурно защото нямам някаква точно определена такава.
Но смятам, че имам едно качество, което ме отличава от много хора – аз съм много добър приятел. Хората около мен – познати, приятели и неприятели, го знаят. За приятеля душа давам.
Всички сте гледали „Текила на разсъмване“. В сцената, в която Мел Гибсън избра любовта за сметка на приятелството си, е казано мотото на живота ми. Цитирам по памет:
„Ние не избираме къде и кога да се родим. Ние не избираме и родителите си. Единственият съзнателен избор, който правим през живота си е този, да изберем приятелите си.“
Това е. Искам да ме познават и запомнят като добър приятел.
Етикети винаги ще има и това улеснява комуникацията вътре в масата, това улеснява „каталогизирането“ на хората. Така ще бъде и занапред. Според мен идеята е да избягаш от етикета и да развиваш единственото качество, което ще ти позволи да го направиш – да бъдеш себе си 🙂
Поздрави и за много години от мен!
@pierrot – взе ми думите 🙂
@morrt – лъжеш, уникален и неповторим си, само не го дооценяваш.
@Майк – каквото и да правиш, хората ще си лепят етикети. Даже ако всеки път се държиш като напълно различен човек, ще бъдеш „ексцентричен“ 😉
От това не може да се избяга. А и както казаха останалите, понякога е за добро.
А човек има много страни и много лица. Въпросът е да ги развива и да ги опознава. Така ще опознае себе си като цяло.
Аз за това и започнах да се занимавам с блог – защото видях друга своя „личност“, на която до преди не бях обръщал внимание и реших да и дам шанс. (Преди това идеята за блоговете ми се виждаше отнесена малко)
Затова и пиша като почти анонимен, защото не искам личността, която някои хора познават „на живо“ да слага етикет върху другата, както и обратното.
Мислех блогът да е съвсем анонимен по тая причина, но пък понякога изразявам и гражданска позиция в него и е редно да застана с името си зад нея.
Всъщност и Крис е изказал подобно мнение.
Трудно е да си сложиш само един етикет. Аз, примерно, професионално съм „Oracle фанатик“. И рязвявам това знаме, и хората в моите среди ме познават като такъв. Това означава нещо, разбираемо е, харесва ми и ме характеризира (професионално) в много голяма степен. Естествено фанатизма, дори и в моята спокойна форма, си има и минуси. Аз го осъзнавам, но си оставам такъв.
В личнияв си живот се старая да бъда „оптимист“. Нарочно си лепя този етикет и се надявам чрез насилственото му набиване в моя образ да се принудя да остана вечно такъв, защото оптимизма е едно от най-полезните човешки качества (стига да не загубиш връзка с реалността).
Това са моите 2 стотинки 🙂
Мене ме впечатли разказът за отношението между „шеф“ и „подчинен“ в една „авторитетна“ компания. Изводът ми е: това не е никаква авторитетна компания, а обикновена соцструктура, която има за цел не да се развива, а да запази статуквото и един от инструменетите й е да лепи етикетчета на хората, за да ги държи е подчинение и да продължава инерцията на „каруцата“ по нанадолнището; при това – най-напред от „каруцата“ изхвърчават „подчинените“…
Малее, колко романтично съм го написал снощи… Въобще, внимавайте с алкохола.
Мнението на Крис не беше излязло още и затова чак сега мога да му кажа колко много ми хареса отговорът му. Браво и благодаря, Крис.
@bozho
И жена ми се подлъга като теб преди двайсетина годинки… 🙂
Още искам да добавя, че винаги при подобни дискусии правя една асоциация с дефиницията за „граница на точка“ от математиката (би трябвало всеки, който е завършил поне средно образование да знае за какво става дума, но ми е известно, факт е, според мене, че не е така).
На по-разбираем, популярен език това ще рече: непрекъснат стремеж към една цел (точка), която по определение (дефиниция) е непостижима, но постигането на все по-голямо приближение към нея (границата) е всъщност успехът (и смисълът на човешкия живот, от моя гледна точка).
Аз мисля, че има много житейска философия в математиката и, че двете науки – математика и философия, като абстрактни такива, се изучават не самоцелно, а за да помагат на човека в неговото усъвършенстване, главно в духовен аспект.
Съжалявам, искам само да кажа, че Крис всъщност е жена 🙂
И още нещо относно етикетите – има разлика между това да залепиш етикет, заедно с приходящите към него допълнителни окачествявания, и това да охарактеризираш някой с негови собствени особености.
@ yoalbo – много съм съгласна за математиката и философията 🙂
@Крис казва:
„…Крис всъщност е жена“
Хубав етикет. Казва много. 🙂
Моля за извинение.
Отговорът продължава да ми харесва, въпреки пояснението. 🙂
Тук е моментът да се намеся аз и да разясня въпроса „Какво, всъщност, е искал да каже авторът, поставяки тези реплики в устата на своя лирически герой и защо, по дяволите, не го е казал?“ 🙂
Въпросът, към който исках да ви подтикна да помислите, беше: С какво искате вие да бъдете известни пред хората от вашето обкръжение? Това може да бъде семейството, приятелите, работата или професионалната общност, интернет или цялото ни общество.
Какво искате да си каже човек, когато се сети за вас: „А, това е Иванчо! Той е… (майстор на късия разказ, известен политик, голям шегаджия, кварталния хлебар – примерно)“. Какво бихте искали да поставят хората на мястото на многоточието?
Спомнете си филма „Четири сватби и едно погребение“ – на погребението на Гарет, неговият партньор, Матю, трябваше да произнесе реч. Той каза, че е попитал всички, които са познавали Гарет, коя е думата, която го е описвала най-добре. „Изследването му е показало, че думата е „дебел“. Преди време и аз попитах, извън контекста на филма, коя е думата. Така и не разбрах 🙂
Добър. На достатъчно отрицание и жестокост се нагледах за малкото си години за смея да искам друго…
Аз все пак отново се застъпвам за позицията, че да впишеш човек в една дума е огромно опростяване на богатата му същност. Но за да не излезе, че се измъквам – бих искала да бъда вълнуваща – да не оставям хората безразлични, независимо за коя житейска сфера говорим…
Имам чувството, че ме окачествяват като странна. И това заради оранжевия ми телефон – всеки, който го види ме разпитва защо пък съм решила да е точно оранжев. Определено прави впечатление. Хората, които са ме срещали веднъж-два пъти ме знаят като „онази с оранжевата слушалка“. Не съм сигурна дали това е етикет.
Иска ми се да съм известна като „точния човек на точното място, който прави точните неща“.
След дълго мислене и четене на вашите коментари започнаха и на мен да ми се проясняват нещата. Искам да съм онзи, който помага на хората да намерят своя път, да открият себе си. „Консултант“ звучи тъпо, макар че така се представям професионално. Може би „съветник“ или „мотиватор“? Не че знам всичко и на всеки мога да дам акъл, но искам да мога да разбера всеки, да открия неговия проблем и да му помогна да го разреши.
Искам хората да казват за мен:
– Това е човекът, който ми вдъхна кураж да направя важна крачка в живота си.
– Това е човекът, който ми помогна да открия любимата си работа.
– Това е човекът, от когото научих важен урок.
– Това е човекът, който ме научи да вярвам в себе си.
Ей такива неща.
Според мен не може да имаш един етикет за всички, защото всеки вижда в теб различни „най-добър“ или „най-лош“, или нещо по средата.
Това, че децата ти са ти избрали „най-добър баща“ е голямо признание, без значение, че другите не биха ти го признали. Малко бащи могат да се похвалят с нещо подобно, особено в днешно време :). Мисля, че по-правилно е да си напишем по един списък с етикети, с които искаме да ни възприемат различните хора.
Аз например:
За децата си искам да съм човекът, който ги е научил да обичат и да бъдат достойни Хора.
За семейството си искам да съм човекът, от когото получават любов винаги и навсякъде.
За родителите си искам да съм човекът, който им е благодарен и много ги обича.
За колегите си искам да съм човекът, на когото могат да разчитат и който може да ги вдъхнови, за направим заедно нещо добро.
За всички останали – ще се радвам, ако ме нарекът просто Човек. (Защото малко такива останаха в жестокостта и омразата, в която живеем напоследък)
Пропуснах да напиша за приятелите (дано зло ги забрави тях). За тях искам да съм този, с когото не се страхуват да отидат в тъмната пещера и с когото искат да се посмеят :).
Искам за другите да съм „Човекът, когото винаги се радвам да видя“… Ама май още имам да драпам до там…
Сам си избрах да съм ГРАВИТОН ! Вече искам да заслужа, най-вече в собствените си очи, да остана ГРАВИТОНЪТ! Привличащ, отблъскващ, неизследван, ЕДНА МИКРОЧАСТИЦА ОТ ВСЕЛЕНАТА, БЕЗ КОЯТО СВЕТА НЕ БИ БИЛ СЪЩИЯ!
бидейки тъмнокоса, мрачна прабългарка, чиито външен вид често погрешно внушава впетачление за много дръпнат, темерут човек, ми се иска хората да ме познават като тази, която наистина съм – усмихната, ведра, смела понякога… с ник-нейма ми, който се произнася със същото движение на устните, с което се усмихваш. да. искам да ме познават като усмихнатата Ниили
Не съм човек, а жена. Нали се казва :” Един човек една жена и едно дете”, а моите деца са две! Една жена, която оцелява. Искам да бъда дружелюбна и добра с хората. Не мога да дам никому нищо друго, освен Добър ден ! Но и никого не ангажирам с проблемите си, Те са мои. И децата си, не искам да запознавам. Пазя се да занимавам с проблемите си, Макар, всяки почивен ден да идват при нас. Обикновените хора нямат етикети. Те са никои. Така е правилно. За да изпъкват значимите или младите, които няма как да нямат идеи. Те са умни. При нас идва, както всеки път при възрастните-мъдростта. Умният винаги ще излезе от положенив, каквото мъдрият няма да допусне. Затова младите са откриватели на новото, изобретатели на нещата, тухли на цивилизацията. Аз имам всичко което прави живота ми добър и смислен- децата ми. Те са етикета на моя живот, моята обич. Те децата са нашия срам и гордост. Защото и да не правим всичко, както трябва за тях, едно не преставаме, да се гордем пред себе си, че ги има! Такава гордост пожелавам всекину! Лошото, което ме е споходили- съдба не пожелавам и на най големия злосторник. Нека Бог да определи съдбаааааата му, както и съдбааата на Мългария. Така мисли една обикновена българка.
Сетих се за един етикет, който би ми стоял добре, макар и малко нескромно. Така, както навремето са наричали Иван Вазов „народния поет“, ми се ще един ден да ме наричат „народния блогър“. Не че знам какво би означавало, но звучи добре 🙂
Не, сложете този етикет на себе си! На Вазов не! Защото си спомням че
народът ни никого не е пожалил, за него , за Вазов , ( народът повтаряше недоволен от Вазов От кого ли е доволен. Поне сега може да протестира !)
„Да работим!“( казал Вазов) и легнал на сянка Защото за народа ни и днес, работата е да въртиш сърпа или чука. Да пишеш книги е мързелуване . Щом докато работиш си седнал, А за блоговете… намат добра дума , Навреемето, когато кооператорите текезесари определят кой какъв трудоден да получи за 1 надница има такъв куриоз
1, За окопан с мотика 1 декар – 3 трудодена / за надница
2 за изорани 30 декара с трактор 1/3 трудодена за 1 надница, защото той оре седнал Затова и днепните внуци на ония селяни със забрадки и калпаци не са стигнали далеч умствено- на себе си 3 трудодена, на другите 1/3 , а на поличиците само ругатни и обиди. Това не е градивна критика, а унищожителна, каквато само българинът го може и затова такава ни е държавата
Майк,за да ти кажа какъв човек съм,трябва да отговориш колко струва живота ти? . И ще се опитам да се аргументирам: човек е сам и най-скъпото нещо което има е неговия живот. Когато си притиснат до стената,когато се бориш да оцелееш, на едното блюдо на везната слагаш живота си а на другото,какви средства би използвал и колко биха стрували.Отговора е ясен – първичен животински инстинкт преобладаващ над всичко и няма какво да го коментираме. А на въпроса как би искал да те запомнят – отговора е подобен – за какво би жертвал живота си? По начина, по който поставям нещата явно разум няма, но ако се огледаш ще видиш в каква джунгла оцеляваме. Но и разума не е подвластен на животинските инстинкти.Като пример,макар и краен е дилемата да дариш орган на близък. Животинското в теб надделява да спасиш един от семейството, и в същото време рискуваш да останеш на масата… Това е простичкия отговор. Сложния е философски трактат.
Божо, струва ми се, че твоят отговор е по-подходящ за въпроса „За какво би си продал душата?“ Моят въпрос бие повече в посока на това как искаш да те познават и да те запомнят хората. Не е необходимо да поставяме живота си под заплаха. Ясно е, че в ситуация на такъв стрес човек се превръща или в звяр, или в агнец, но не е това въпроса.
Я, адаш се появил. 🙂
Премислих отново с какво искам да ме помнят хората. С нищо! Как ще ме помнят, като не искат да знаят за мен. Мъча се на този етап да разбера с какво аз да ги запомня. С добро- няма кого? само лошото ми показват. Нали най лошитер слагат на първата страница, те са новината на деня, примера?! Трябва да съм сериен или масов убиец, за да обиколи името ми света, Неспособността да го направя ме предизвиква: Лошото да махна! Как?! С протест ще сваля коализията?! Ще остана пак без етикет, макар юнак напет,. В борбата ще съм маска. И даже при разпит да „загина“ , ще ме преброят, като човекът с криминалното минало. Една ми е надеждата. Има развитие: Днес протестанти- утре ДЕПУТАНТИ Там няма етикети, а кокали, банкети… мечти..ай… ти ?!
Добре тогава – какво характеризира човека ? Неговата душа,действия,това което прави или това което остава след него?Хората те запомнят с това което си направил (макар че има и много безименни неща),познават те с това какво правиш в момента и как се отнасяш с тях. Получава се така,че действията в момента са правилни но след време се оказват грешни или обратното.Същото е и с отношенията с хората.Като теглиш чертата и направиш изводите,виждаш,че според твоите идеи и цели в конкретния момент си постъпил правилно (за себе си) и никой не може да те обвини за това.Но видиш ли не било правилно за някой друг… Какво излиза – прави каквото трябва,пък да става каквото ще става. Не може да имаш контрол върху всичко,а и всеки си е личност, така,че на зададените въпроси не може да се отговори еднозначно.Хората се менят,модата,ценностната система и мненията също.Ще поживеем, ще видим …. 🙂
Е, адаш, ти навлезе дълбоко във философска територия – въпроса за доброто и злото. Както знаем този въпрос е без отговор.
Но си прав де – хората помнят човека с това, което е направил. И всеки го оценява от своята камбанария 🙂
Етикетите, които ни лепва обществото около нас не е продиктувано от качествата, които самите ние притежаваме, а от егоцентризма на хората които ни категоризират. Егото на всеки човек е над всичко – ако за момент забравим за него – комплексите, омразата, недоразуменията и всички негативи щяха да изчезнат.
Ами сигурно… След като има термин „простосмъртни“, явно има и „сложносмъртни“.
Не че крайният резултат не е един и същ.
Но йерархията се запазва в паметта на живите. И понеже човекът е заемал някаква позиция в обществото, споменът за него е свързан с тая позиция.
Много хубава дискусия се е получила и интересна…..
Харесва ми този блог и посетителите … 🙂
Добре си дошла, Anna! 🙂
здравей Майк, мисля че когато човек помага на хората
без да търси нещо в замяна е благородство.Искам да ме запомнят като приятел който винаги е готов да помогне
с каквото може.Лоялна и искрена към хората които уважавам.
аз бих искал, като си мислят за мен хората да казват: „Тоя човек винаги ще те разбере.“ Защото човек винаги се чувства по-добре, когато го разбират.
Майк,красива и трудна цел си избрал-да помагаш на хората да открият себе си.Такава помощ е безценна.Минах по този път/на получилия помощ/преди 5години и знам,какво значи това.После идва ред на опознаването на себе си,което пък е безкраен процес.На въпроса,като какъв човек искам да ме запомнят:като човек със чисти, любопитни,детски очи.Казват,че очите са прозорец към душата на човека-вярвам в това.
Всичките вие сте дали доста отговори..всеки според своите виждания..на петнейсе съм..не съм живяла много..но мисля че човек се преоткрива неведнъж..можем да се променяме непрестанно..в крайна сметка избираме да бъдем едни..така ни харесва..така искаме да бъдем възприемани.значи ли че сме действително такива..че не пренебрегваме друга своя страна..толкова много зависи ..
и не искам да ми скочите с невероятните си възгледи и възприятия да ме поправяте..тъкамм..чакам мненията ви 😀
Да,преоткриваме се,всеки ден,при различни ситуации,сред различни хора.И всеки път откриваме нещо ново или отхвърляме нещо,което не ни харесва.И това е живота,защото „Всичко тече“.Тези,които не се променят се циментират.
Каква интересна дискусия само…. От позицията на опита и годинките ми (Майк, и аз като теб исках да помагам на хората да се развиват..) мисля, че най-доброто нещо, което бих искала да кажа за себе си е – че съм си аз! Автентична и неподправена. Пък който ме хареса, хареса! Който ме мрази,да ме мрази! Важното е като се погледа сутрин в огледалото, с удоволствие да си кажа :Добр’утро! :))) Повярвай ми, да си автентичен е моооого трудна работа…