Отново Паулу Коелю е източникът (не авторът!) на тази притча:

Ролята на котката в медитацията

Един велик зен учител, игумен на манастира Маю Каги, имал котка, която била любовта на живота му. По време на упражненията в медитация, той винаги държал котката до себе си, за да се наслаждава на компанията й колкото може повече.

Един ден, учителят, който вече бил доста стар, бил намерен мъртъв. Най-възрастният му последовател заел неговото място.

– Какво ще правим с котката? – попитали го другите монаси.

В знак на почит към паметта на учителя си, новият игумен решил да остави котката да присъства на уроците по зен-будизъм. На някои монаси от съседните манастири, които често пътували из околността, им направило впечатление, че в медитациите участвала и котка. Новината започнала да се разпространява…

Минали много години. Котката умряла, но монасите в манастира толкова били свикнали с нейното присъствие, че си взели друга. Междувременно, другите манастири също започнали да водят котки в техните часове по медитация; те вярвали, че котката има реален принос за славата на манастира Маю Каги и за знанията на будистките монаси, забравяйки какъв мъдър учител е бил предишния игумен.

Минало едно поколение и вече започнали да се появяват научни трактати относно ролята и значението на котката за зен-медитацията. Един университетски професор написал научен труд, в който твърдял, че котката има способността да повишава човешката концентрация и да премахва негативната енергия.

И така, за цял един век, котката била считана за важна част от изучаването на зен-будизма в региона.

Тогава дошъл нов игумен, който бил алергичен към котешки косми и решил да изгони котката от ежедневните упражнения с учениците си. Всички протестирали, но той бил непреклонен. И тъй като бил много мъдър човек и даровит наставник, монасите продължили да израстват духовно, независимо от липсата на котката.

Манастирите – винаги в търсене на нови идеи и отегчени от гледане на толкова много котки – постепенно започнали да ги махат от класните стаи. През следващите 20 години били написани нови революционни трактати, носещи убедителни заглавия като „Важността на медитацията без котка“ или „Балансиране на зен-вселената със силата на човешкия ум без използване на помощта на животни“.

Още един век отминал и котките изчезнали напълно от ритуала на зен-медитацията. Двеста години били необходими, за да се върне всичко в нормалния си вид и всичко това, защото през цялото време никой не се е запитал защо котката е била там. Един писател, който научил тази история векове по-късно, написал в дненика си:

„Колко от нас през целия си живот се осмеляват да попитат: защо правя това или онова? Колко често в живота си използваме ненужни „котки“, от които нямаме смелостта да се отървем, само защото някой ни е казал, че „котките“ са необходими, за да вървят нещата гладко?“