„Непобедимия Банзуке“ или да водиш обречена битка

От известно време попаднах по телевизията на едно предаване, което по случайност уцелих няколко пъти и което ме накара доста да се замисля за това кое мотивира хората. Предаването се казва „Непобедимия Банзуке“ (Unbeatable Banzuke) и е някакво японско състезание, в което се изпитват участниците в сила, ловкост и издържливост. Доколкото разбрах, излъчвало се е всяка седмица, така че в него са участвали страшно много кандидати. У нас го дават по един от каналите на AXN (не обърнах внимание кой точно) и показват само избрани моменти от него.

Банзуке наричат храмът на героите. Самото състезание се провежда в зала, като има различни трасета, в които се изпитват различни умения. Например, има едно трасе, което се казва „Мекият мост“ (Sponge Bridge). Там има наредени изправени стиропорени плоскости в три редици и състезателите трябва да ги преминат, стъпвайки върху тях. Проблемът е, че те изобщо не са закрепени и много се клатят, и рискът да паднеш е много голям. Първата линия са плоски (и относително ниски блокове), втората линия са заоблени отгоре и това прави стъпването по-трудно, а третата линия са отново плоски блокове, но са с непрекъснато нарастваща височина.

Има трасета, които се преминават с едноколка (велосипед с едно колело), други се преминават с пого (нещо като патерица с пружина, върху която състезателят стъпва), трети се преминават на кокили, а гледах и едно, в което състезателят ходи и балансира върху пръстите си изправен железен прът.

Средно всяко трасе има един или двама човека, които са успели да го преминат в цялата история на състезанието. Има едно изключение, което е минато от 8 човека, а има и няколко, сред които и „мекия мост“, които нито веднъж не са били преминавани.

И тук идва моето зачудение. Защо, аджеба, го правят всичко това?

Ще поясня защо си задавам този въпрос. Аз се занимавам с човешката мотивация и онова, което ни води към успех в живота. Всички мъдри хора, чиито книги съм чел и чиито съвети се опитвам да практикувам, съветват да си поставяме цели и да ги следваме неотклонно. Преподавам управление на проекти и там отново говоря за това колко е важно да знаем целите на проекта и да не се отклоняваме от тях през цялото време на неговото изпълнение. Вдругиден, на 31.08.2012 ще изнасям презентация на събитието E-Manager във Варна и там отново ще акцентирам на поставянето и преследването на целите.

Има, обаче, една особеност. За да бъдат целите постигнати, те трябва да бъдат реалистични, постижими, тоест трябва да бъде възможно да бъдат постигнати. Когато човек знае, че неговата цел е постижима, това може да го мотивира да върви към нея. Когато знае, че други хора също са минали по този път, това може да му даде сили да го извърви докрая. Но какво може да ни мотивира да вървим към нещо, което е невъзможно за постигане? Ето това не мога да разбера.

Очевидно азиатската култура е много по-различна от нашата, но това състезание ме накара да се замисля за мотивите на всички страни в това шоу. От една страна имаме стотиците участници във всеки кръг на състезанието, които на практика нямат никакъв шанс да победят. Кое ги мотивира да участват и да се пробват? От друга страна имаме зрителите, които очевидно изпитват удоволствие от провалите на всички участници. Не би ли им било по-интересно и удовлетворяващо ако някой все пак спечели? Вие предствяте ли си да гледате първенство по футбол например, в което всички мачове завършват наравно?

И на трето място стоят организаторите, които правят състезание, но не дават награда никому. Тази идея със сигурност би се възприела от много български пишман-бизнесмени, защото така ще си спестят разходите по наградите, но пък у нас едва ли ще се намерят толкова много кандидати за участници, а съм сигурен, че на зрителите твърде бързо ще им омръзне подобно забавление.

Къде е удоволствието да гледаш поражението (и унижението) на толкова много хора и да не видиш нито един победител? Нашата култура възпява победителите. В България не толкова силно, колкото на запад, но и ние обичаме, когато в приказките и във филмите доброто побеждава злото и накрая имаме хепи енд.

Вярвам, че едно от най-ценните качества на човека, водещо до успех в живота, е постоянството. Често в моя живот съм се отказвал от намеренията си, когато съм се сблъсквал с по-големи трудности и това е била моята най-голяма слабост. Днес, като погледна назад, виждам в много случки от миналото, че ако съм бил малко по-настоятелен, малко по-търпелив и по-целеустремен, съм щял да постигна онова, към което съм се стремил тогава. Но от друга страна, и постоянството трябва да бъде прилагано разумно. Ако блъскаш главата си в тухлена стена, колкото и да си постоянен, няма да постигнеш успех, а само ще си разбиеш главата.

Тухлена стена не се разбива с глава – трябва да потърсиш подходящи инструменти или просто да намериш някакъв друг подход. А в състезанието „Непобедимия Банзуке“ виждам хора които с неотменно постоянство и упоритост си разбиват главата в стената и водят предварително обречена битка. Приемат да играят по правила, които не им позволяват да спечелят, а на зрителите всичко това им доставя огромно удоволствие.

Къде е поуката тук? Аз ли нещо не разбирам или японците просто от скука се чудят какво да измислят? Какво ще кажете вие?


Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Advertisements
Публикувано на Общество и нрави, Успех и тагнато, , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

12 отговора към „Непобедимия Банзуке“ или да водиш обречена битка

  1. komitata каза:

    Майк, аз погледнах в Уикипедия. Победители има бе. Само последния вариант никой не го е минал засега 😉

  2. longanlon каза:

    по-скоро го правят, за да се видят по телевизията

  3. Майк Рам каза:

    Има победители в някои дисциплини, не го отричам, но като се има предвид колко много издания е имало без победители, това си е направо Mission: Impossible. А има и дисциплини, в които никога не е имало победители.

  4. Майк Рам каза:

    За гледането по телевизията може и да има смисъл, но паданията са си голяма излагация. С това ли ще искат да ги запомнят?

  5. Pingback: Няма невъзможно, Майк « Панаира на Vira

  6. Кръстю каза:

    Хм, а може би те се чудят на това, какво Ние влагаме в понятието победител 🙂

  7. Paganel каза:

    Излагация е – ама само за нашия манталитет. В Япония (за разлика от тук) няма да ти се присмеят, затова че си се изложил, докато се опитваш да направиш нещо трудно. Точно обратното, ще спрат да те уважават, ако се откажеш от нещо само защото имало шанса да се изложиш. Това е срамното. И заради такова мислене – „не можем да стигнем японците“. 🙂

  8. Албена каза:

    Мисля, че публикацията на Майк не е за това има ли победител или не. И докато има такива коментари, никога няма да ги стигнем японците.

  9. Pingback: Banzuke 番付 « Графът

  10. longanlon каза:

    баце, гледал ли си мюзик айдъл? смяташ ли, че тия смешници дето ги дават първите епизоди са толкова заблудени, че си мислят, че наистина могат да пеят? малка част са с умствени отклонения, да – но повечето се явяват с надеждата да бъдат включени в предаването, па дори и с излагация. това жаждата за 15 мин слава е голямо нещо.

  11. атанас каза:

    Майк, източната философия и мислене се отличават от нашите. За тях пътят към постигане на целта е също толкова важен,колкото и самия успех.А конкретно за предаването- щом една цел е поставена, тя ще бъде достигната.
    Като четох мотивите ти да си правите домашна лютеница,открих подсъзнателно източно мислене.

  12. nellypax каза:

    Попадала съм на предаването. Защо участват или го гледат, наистина не знам – от „западна“ перспектива също се сещам само за стремежа към 15-те минути слава. И самото участие може би е забавно? Т.е., пътят е забавен, не целта. Малко като живота – мислим ли често за „целта“ на живота в смисъл на крайната му точка? И струва ли си да се живее, щом накрая няма как да не се умре? (това видях, че е коментирано вече тук – http://vira111.wordpress.com/2012/08/29/diary-85/). Но да се живее въпреки всичко е забавно и дори често намираме смисъл – за всеки различен.
    Но има и друго нещо: това, че много рядко се успява не значи, че в един момент някой няма да успее, нали? Може би това крепи участниците. Сещам се за прословутия пример за 4-минутната миля – години наред никой не е можел да я постигне, а след като веднъж е била постигната, сума ти атлети са почнали да протичват дистанцията за време под 4 минути. Т.е., сигурно не всички, които участват или гледат предаването, споделят гледната точка за невъзможността? На това конкретно нещо? Да опиташ бъдеш първият, който ще постигне нещо, да направиш поне опит да „счупиш рекорда“ си е даже много силна мотивация, пък и в някакъв смисъл достойна за уважение. Е, за мен смислено е да се чупят рекорди в смислени области, но коя съм аз, та да решавам, че преминаването на мек мост не трябва да е смислена цел за някого? 😉

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s