Тоби
Преди една година в дома ми влезе едно неочаквано същество. Едно малко сиво-бяло коте, още на няколко месеца, което дъщеря ми доведе вкъщи, и което нарече на известен рок музикант, продължавайки семейната традиция от моето детство (Първото ми коте, когато бях дете, се казваше Ози 🙂 ).
Увеличаването на семейството с нов член, при това неспособен да говори и да разбира човешка реч, беше голям шок за всички. Постоянните бели – драскане по дрехите и покривките, олющването на тапетите и разнасянето на косми навсякъде – бяха истински кошмар в началото за всички нас, които дотогава си живеехме спокоен и сигурен живот поне у дома.
Появиха се нови ангажименти – да го храниш, да му чистиш тоалетната, да купуваш храна, при това не каква да е. Появиха се и рани по ръцете и краката ни от ухапване и одраскване, защото дивият му характер понякога беше непредсказуем. (Тоби всъщност е осиновено улично коте, пък и си е хищник е все пак.) Понякога много му се ядосвахме и му измисляхме други имена, с които го наричахме, когато му се караме. Викахме му Тобиасе (това му е официалното име), Тобославе, Тобомире, че даже и Тобозаре 🙂
Все с неподходящи играчки си играе
Обаче с течение на времето всички се научихме не само да се съобразяваме с него, но и да го обичаме и да търсим неговите ласки, макар и понякога придружени с нокти и зъби. Тогава, в пристъп на нежност, го наричахме Тобчо. Днес Тоби вече го няма у нас. Не, не е умрял, а дъщеря ми Хермиона (която му е официалния собственик) реши да заживее самостоятелно в друг дом и ни напусна, вземайки и котето със себе си.
Не съм предполагал каква дълбока дупка ще се отвори в сърцето ми и колко много ще ми липсва малкото зверче. Всички вкъщи все още усещаме неговото присъствие и аз постоянно очаквам да го видя да се крие зад някой ъгъл, да се засилва да тича по коридора и да се шмугне между краката ми, влизайки в стаята пред мен.
Сутрин като се събудя, се ослушвам дали ще чуя жалното му мяукане, че е гладен и в първия момент се споглеждаме с жена ми кой ще излезе пръв изпод завивката, за да го нахрани. А после по тишината в коридора се сещаме, че вече го няма. Все още отварям вратата на кухнята внимателно и първо поглеждам дали Тоби е готов да се пъхне в процепа. И все още следя да няма оставена неопакована храна на масата, за не я нападне Тобчо.
Не съм предполагал, че това малко животинче ще предизвика в мен толкова много обич. Не случайно старите хора казват „Вземи си котка да те научи на любов“. Колкото и бели да направи, колкото и да съсипе мебелите или да счупи някоя джунджурия, не можеш да не го обичаш това малко космато същество, което обича да се гуши в теб и да го галиш по гушата.
Глезан
През голяма част от деня работя вкъщи и с Тоби станахме неразделни. Понякога беше ревнив и се намъкваше между мен и клавиатурата на компютъра, за да ме откъсне от моите занимания и да ме накара да му обърна специално внимание. Нерядко си полягвахме двамата за кратка следобедна дрямка – това беше най-голямото ми удоволствие, защото котаракът се сгушваше плътно до мен и двамата се отдавахме на блажен сън, усещайки топлината на другия с тялото си.
Всичко това ми липсва ужасно много. Да, знам, че мога да го виждам понякога, когато ходим на гости на дъщеря ми, но това съвсем не ми е достатъчно. Чудя се защо го обикнах толкова много. Може би защото децата ми са вече големи, а той е като едно малко бебче, макар и много космат и зъбат 🙂 Сигурно ми е липсвала онази безкористна любов, която малките деца отдават и която предизвикват в нас. Имал съм нужда от духовно пречистване и Тоби е бил неговият катализатор.
Моят Тобчо
В крайна сметка, щастлив съм, че живях една година с него. Научих се да обичам повече – не само него, а и близките си. Благодарен съм, че имах възможността да се грижа за едно друго живо същество и мисля, че това ме направи по-човечен. Чувствах се длъжен да споделя това с вас – в сърцето ми блика толкова много любов, че не мога да я сдържа. А едно малко коте беше причината да я преоткрия.
Обичам те, Тобчо!
Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.
The Man On The Silver Mountain 
Ех, как добре Ви разбирам! И нашите две персийки живяха за малко при дъщеря ни, сега са вкъщи, но пък страшно липсват на нея. Такава любов – сякаш са малки деца, дори мъжът ми се размеква. Единственото, което ме натъжава, е възрастта им, не искам дори да мисля за това, защото наистина са част от семейството.
Знаех си аз, че накрая ще разцъфне една красива дружба между вас! 😀
Така си е 🙂
Много е готин.
btw, защо не си вземеш ново коте (аргументът „защото няма да е Тоби“ ще издържи само до момента, в който не гушнеш новото и не ти замърка доволно 😉 )?
Да легне между мен и клавиатурата, така познато 🙂 Много е хубав Тобчо 🙂
Огнян, мисля си, но имам доста аргументи против това. Първо, досега с дъщеря ми си споделяхме задълженията по грижата за Тоби, а ако си взема друго, ще трябва да си го гледам сам.
Второ, Тоби дойде у нас непредвидено – като дар от съдбата – и така непредвидено си отиде. Може би точно затова е неповторим.
Между другото, не го отписвай окончателно Тоби. Аз така навремето се изнесох да живея отделно и котето (което по онова време се водеше на сестра ми) остана при родителите ми и ми се скъса сърцето. Мина време, сестра ми подобно на твоята дъщеря се отдели и тя, а котето остана при нашите. Мина още време и сега не само, че пак си е при мен, а вече си имам два котарака: http://ogre.ikratko.com/archives/1045
Живот и здраве, дъщеря ти в един момент ще реши да има деца, педиатърката по подразбиране ще я посъветва, че е силно непрепоръчително да има котка около бебето и познай при кого ще се озове котето 🙂
Честно казано, и аз на този сценарий се надявам 🙂
Между другото и твоите котета са много хубави!
Страхотен котарак и колко позната история 🙂
Грозна котка няма!
както и:
Къща без котка не е дом.
Майк, пиша от позицията на човек, който до определен момент в живота си не се е докосвал до животно … ауууууууу, много страшно беше такова нещо в очите на родителите ми. 🙂 Пък после … ей така изневиделица се появи едно мило и сладко същество, дето ми превзе сърцето.
Е, мога да кажа със сигурност, след толкова години, че обичта към всяко коте си е точно към него, точно както става и към хората. Но, както човек среща нови хора, така може да срещне и нови котета. 🙂 Веднъж случайно, веднъж нарочно … когато както дойде.
И аз не смятах след една загуба да се сдобивам с ново приятелче, но ето, че веднъж в нета нещо ми трепна и …
http://arsofia.com/bg/18333/feliks-i-noyzi
онова прелестно малко същественце (по настоящем голям разбойник), така лежерно управляващо големия бял пудел :), се оказа у нас.
Страхотно е. Даваш възможност на един живот, а и идват многото весели моменти и всеки миг си струва.
http://arsofia.com/bg/19395/neveroyatnoto-priklyuchenie-na-feliks-i-noyzi
http://arsofia.com/bg/22343/a-koi-sa-tezi-gramadani
Не му мислете много, Тоби си е Тоби и ще бъде Тоби, но някъде някое малко сърчице чака може би точно вас.
Както казвам на жена ми:
Мило, под „ще си вземем куче!“ имаше предвид „котка“, нали?
Изключително добре те разбирам – почти същата история се повтори и у нас, макар и само за 2 месеца. Шокиращо за мен беше, че съпругът ми, който беше най-много против коте у дома, след това най-много тъжи за него. Синът ми още и още мечтае тайно някой ден нашата Роши да се върне (тя се изгуби 😦
На предложението ми да си вземем друго коте, моите двама мъже отговарят със същите аргументи като теб. Но аз все пак си мисля лятото да ги изненадам 🙂