„Into The Wild“ на Шон Пен – една странна идея за пътя към щастието

Наскоро гледах филма „Into The Wild“ (Сред дивата природа) на Шон Пен, който засяга една много интересна тема. Не помня откъде ми беше препоръчан, но ме впечатли изключително високата му оценка в IMDB. Голям почитател съм на Шон Пен като режисьор и подходих с големи надежди към филма, който (за мое разочарование) се оказа много дълъг и доста скучен. Но историята, която разказва, е интересна. Поне с това, че предизвиква противоречиво отношение на зрителя към нея, а явно режисьорът обича противоречията (като мен).

Ако имате два часа и половина и търпение към описателни филми с бавно действие и малко думи – потърсете го (знаете къде), гледайте го и после пак елате тук, за да го дискутираме. По-надолу ще разкажа историята, така че ако това ще ви развали удоволствието от гледането, първо гледайте филма.

Филмът разказва историята на Кристофър МакКендълс (Christopher McCandless), който е реално съществуваща личност. Младеж, който след завършването на колежа, решава да напусне уютния и предвидим свят, който неговите родители са планирали за него и става скитник, търсещ щастието си в пътуване сред природата. Крис избира глуповатото име Алекс Супертрамп и тръгва да пътешества из страната без да се застоява дълго никъде.

В един момент работи като комбайнер, в друг пътува из бурни реки с каяк, пътува нелегално с товарни влакове (за което веднъж яде здрав бой), броди из американските гори и пустини, запозна се с разни хипита и на няколко пъти остана да живее за известно време с тях.

Интересното беше, че Алекс беше изключително позитивна личност и влияеше много силно на хората, с които се срещаше, въпреки че неговото убеждение беше, че не хората, с които общуваш, те правят щастлив, а самотното общуване с природата. Затова и негова силна мечта беше да отиде в Аляска, където да прекара известно време в уединение сред дивата природа.

Така и не стана ясно защо не тръгна веднага за Аляска, а му трябваха месеци скитане из други земи, при положение, че не използваше това време за подготовка за живот в дивата пустош, а просто се мотаеше насам-натам. В крайна сметка успя да стигне до някакво място в Аляска, тръгна към гората и там намери един изоставен автобус, който ловците ползваха за подслон. В него имаше приспособена печка, кибрит и голям пакет ориз за закъсали пътешественици. Нашият герой реши, че това е чудно място за него и се установи там.

Екипировката му беше твърде скромна и не особено ефективна. Имаше пушка и нож, но нямаше карта и компас. В началото се опитваше да лови дребни животинки като катерички и зайци, но явно не бяха достатъчни, за да се изхрани, така че смело нападна запасите от ориз. Веднъж имаше късмета да убие лос, но за съжаление, не успя да съхрани месото и то скоро се развали. След няколко месеца престой в гората реши, че достатъчно е живял сред природата и тръгна да се прибира, но с ужас установи, че реката, която през зимата беше лесно проходима, сега се беше превърнала в буен порой, който нямаше как да премине. Това го вбеси и го накара да се върне обратно в автобуса.

Оттук нататък нещата тръгнаха на зле. Както беше представен като една светла, усмихната и позитивна личност, в един момент започна да се превръща в един гневен, уплашен и отчаян човек. Вместо да търси начин да се измъкне от това място или да намери храна, той прекарваше всичкото си време в четене на философски книги. В един момент стана толкова слаб физически, че вече нямаше сили да излиза навън. Започна да боледува, а веднъж сбърка едно растение за ядивно и се натрови тежко. В крайна сметка отпадна толкова много, че накрая просто умря от глад.

И тук идва интересното. Истинския Кристофър умира през 1992 г., на по-малко от 24 години. През 1993 един автор – Джон Кракауер – публикува статия за неговата съдба, а малко по-късно – през 1996 – цяла книга със заглавието „Into The Wild“. Тъй като в действителност Крис е имал сериозни конфликти с родителите си и Кракауер смята, че това го е накарало да тръгне да скита, Шон Пен е чакал цели 10 години преди те да се съгласят да се филмира тази история.

Филмът и книгата предизвикват много полемики. От една страна някои хора смятат Крис за герой – бунтар срещу конформизма на консуматорското общество, за един нов месия и едва ли не за светец, който е тръгнал по света да носи доброта и спасение за душите на хората. Смъртта му в гората на Аляска го превръща в мъченик на съвременната цивилизация и идол за младото поколение американци.

От друга страна, прагматично мислещите хора го наричат глупак. Да отидеш в дивата пустош на този суров щат без никаква подготовка за живот сред природата, без информация, без да познаваш терена, си е живо самоубийство. Куриозното е, че съвсем наблизо до мястото, където е живял той, е имало някаква въжена линия, по която е можел да премине реката, а недалеч е имало и други ловни хижи, където също е имало складирана храна, която е можел да ползва. Вместо това, той се отдава на четене и духовно извисяване, което, обаче, води до неговата физическа смърт.

Крис си е водил дневник, в който е записвал кратки впечатления и прозрения, до които е достигал по време на престоя си в гората. Интересен е последният запис в дневника, който гласи: „Умирам щастлив“. Питам се дали наистина е достигнал до някакво мъченическо просветление, което го е накарало да напише това?

Последната снимка, която Крис си е направил сам пред автобуса

Историята на Кристофър МакКендълс ми напомня донякъде за идеята на филма „Мъченици“ (Marthyrs), за който също бях писал. Разликата е, че там мъченичеството го постигат с насилие върху пленените жертви, а тук става доброволно.

Режисьорът Шон Пен, както и авторът на книгата Джон Кракауер не скриват своето възхищение и преклонение пред решенията, които взема Крис в своя живот. Те приемат идеята, че може би това е пътят към истинското щастие и смъртта е неговият логичен апотеоз. Аз не мога да се съглася с това. Мисля, че животът ни е даден, за да го изживеем колкото може по-добре, но и по-дълго. Да, общуването с природата ни прави по-чисти и по-богати духовно, но това не означава, че трябва да спрем да общуваме с хора или че трябва да предприемаме екстремни експедиции без изобщо да сме подготвени за тях.

Въпросите, които повдига филмът, са донякъде и религиозни: може ли човек да постигне нирвана, духовно извисяване, самоубивайки се на практика? Това ли е истинското щастие? Или този „подвиг“ е по силите само на „светите“ хора, а ние, обикновените люде, можем да си живеем нормално?

Явно въпросите, които филмът провокира, са неговата сила, независимо от мудното действие и майсторството на творец като Шон Пен е в това да ни накара да си ги зададем и да започнем да търсим отговорите в себе си. Ще се радвам, ако и вие споделите вашето мнение за това.


Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.

Advertisements
Публикувано на Духовност, Филми и тагнато, , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

13 Responses to „Into The Wild“ на Шон Пен – една странна идея за пътя към щастието

  1. Майк Рам каза:

    Много интересна дискусия се получи във Фейсбук. За съжаление, все още с тази версия на WordPress не мога да я интегрирам в блога, но ако ви е интересно, можете да я видите тук: https://www.facebook.com/mikeramm/posts/214135648687942

    Оказва се, че книгата на Джон Кракауер е преведена на български – казва се „Сред дивата пустош“ и може да бъде намерена по книжарниците.

    А ето и един откъс от филма с едно от най-важните прозрения на главния герой, макар и дошло твърде късно: „Happiness only real when shared“ (Щастието е истинско само, когато е споделено): http://www.youtube.com/watch?v=F4Pq8q4QVug

  2. Радина каза:

    Това е един от най-любимите ми филми въобще. Голям фен съм на Шон Пен, а и на дълги, замислящи и на моменти протяжни филми. Наистина и аз изчетох много неща, след като го гледах и има големи спорове да истинската история на Кристофър Маккендълс и най-вече, че в действителност не е толкова романтична колкото е във филма. Безспорно филмът може да се тълкува по най-различни начини. За мен основното послание е, че хората като общество сме вкарани в толкова строги релси (образование-работа-семейство-деца и т.н.), че ако някой се опита да се отскубне от тези релси – ей така да си хване шапката и да скита по Аляска (примерно), му се получава доста трудно или въобще не му се получава, както и стана с Маккендълс. Друг момент, който ме впечатли, беше началната сцена с родителите – когато те му казват, че са му купили кола, ще му помогнат да си плати колежа, ала бала. Не можеш с това като родител да си спечелиш уважението на децата си. И самият той това казва, доколкото помня – не може с „неща“ да си спечелите моето уважение.

    Горещо препоръчвам и саундртака към филма на великия Еди Ведър. 🙂

  3. Stefan Vasilev (vassilev12) каза:

    Гледах филма този уикенд вдъхновен от музиката на Еди. Филма ми въздейства много, още повече че напоследък съм на тема „Новия световен ред“ и в тази връзка събирах мнения относно Цивилизацията и по-конкретно: Като има повече закони, това прави ли ни по-цивилизовани хора.
    Ако някой има мнение по въпроса дайте едно рамо; http://www.facebook.com/note.php?note_id=10150738989981293

  4. Николай каза:

    Гледал съм филма, но не съм чел книгата. Историята е интересна, още повече че се базира на истински случай. Не мисля, че може да се дават преценки на постъпките на този човек. Той е направил това, което е направил. От различните ъгли – оценките стават различни и крайни. Работата е там, че често опитът е по-важен от знанията, и героят си е направил своите изводи бягайки от обществената норма за „щастие“. Историята също показва, че човек е напълно свободен. Толкова свободен, колкото е готов да си даде свобода. И да, крайната форма на свобода може да те убие.

    Въпросът е твърде дълъг и философски. От друга страна може да се направи паралел с „градската“ общоприета свобода на „обществото“ или „системата“, които макар и не физически, могат да те убият духовно. В един аспект на разсъжденията такава „смърт“ може и да е по-лоша от това да загинеш от самонадеяност някъде в Аляска, но все пак усетил някакво истинското щастие. Или поне опитвайки се да го намериш.

    Хубав филм. За мислене без преценки и задължително без прагматизъм.

  5. koue каза:

    Гледал съм филма, не съм чел книгата. Най-вероятно няма и да я прочета. Причината е, че е преразказ в трето лице и според мен няма да е достоверна. Симпатизирам на главния герой в известна степен, но оставам с впечатлението, че при вземането на важни решения до голяма степен водещото е егоцентризма обяснен като търсене на свобода.
    Жалко за момчето, но каквото повикало, такова се и обадило. Не всичко, което хвърчи се яде.
    Единствения въпрос, който си зададох след като изгледах филма: Ако „happiness only real when shared“, дали е умрял щастлив?… Едва ли.

  6. Майк Рам каза:

    Да, в това отново виждам противоречие. Виждам, че и в коментарите има мнения в различните полюси. Явно все пак фимът си е свършил работата, щом ни кара да го обсъждаме и да спорим.

  7. soregashi каза:

    Младеж, който е безкрайно недоволен от липсата на свобода – нещо, което го прави нещастен. Тръгва да търси щастието си, като се опитва да го намери при комбайните, в лагерите и при дядото. В крайна сметка все пак опитва да го намери в самотата и литературата. Накрая осъзнава, че може да има истинско щастие само когато е споделено, само че е малко късно.
    Не мога да повярвам колко тесногръд текст, честно.

  8. Майк Рам каза:

    Чий текст имаш предвид?

  9. soregashi каза:

    Твоят. Посланието на филма е разстрелващо, буквално. Съвсем няма място за безумни въпроси, като „защо не се помъчи да намери път“, например.
    Героят, а и човекът (убеден съм), отива там, за да открие себе си, за да прости на родителите си, за да усети ритъма на света, вкуса на живота. Той оставя живота си в ръцете на съдбата и когато тя му е отрязала пътя обратно, той го приема. И очевидно е трябвало да стигне до края, за да разбере истината – щастието е истинско, само когато е споделено. В този момент се осъзнава безсмислието на всички глупости, които движат света ни и ни отчуждават един друг. И да, егоцентризма има водеща роля, но това се обезсмисля в края на историята, когато той също губи смисъла си.
    Всъщност целия филм води към прозрението, което на практика обезсмисля филма.
    И да се говори за „мъченическо просветление“ е толкова грозно библейско, че чак ми се реве.
    Освен това прочети лириките на Еди Ведър, те са също важна част от филма.

  10. Майк Рам каза:

    Благодаря!
    Мисля, че всеки си има право на мнение. Но добре, че има и такива като теб, да ни покажат колко сме тъпи и да ни отворят очите.Ще го имам предвид.

  11. PRIKAZAR каза:

    Освен прекрасната музика на Еди Ведър….която ме привлече към филма,мога да кажа честно че Шон Пен си е чешит и то от готините -такива…..филма има нужното въздействие да те резтресе от преситената от информация култорологично зомбираща схема….Който е чел Торо много брзо ще разбере всичко

  12. Pingback: „Сред дивата пустош“ от Джон Кракауер | Книгите на Ciela.com

  13. st каза:

    Определено интересен филм, но книгата не бих я издържал. Общо взето не е за хора със слаби нерви. Поставят се въпроси за съществуването и е по истински случай – Шон Пен определено има попадение. Ситуацията напомня малко за романите и разказите на Селинджър.

Споделете вашето мнение!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s