Снощи гледах филма The Pledge (Клетвата) на Шон Пен и бях силно изненадан от начина, по който свърши. Освен това, филмът се оказа един вид римейк на филма The Cold Light of Day (Студената светлина на деня), който бях гледал преди време по телевизията и който въпреки идентичния сценарий има друг завършек и друго послание. И двата филма са криминални, и в двата се разказва за сериен убиец, който убива малки руси момиченца. Но подходът на двамата режисьори е доста различен и това ме накара да се замисля върху това как в различните криминални филми се разкрива кой е убиецът и кой е най-ефектния начин.

(Забележка: в края на поста издавам как свършват тези филми. Ако не сте ги гледали, може и да не четете нататък, за да не си развалите удоволствието от гледането.)

Навремето бях чел една книга на Агата Кристи, която носеше заглавието „Алиби“, въпреки, че оригиналното май е доста по-различно. (Ако някой се сеща – може да помогне с оригиналното заглавие.) Тази книга беше една от най-популярните нейни книги у нас и може би причината за това беше точно начина, по който разбрахме кой е убиецът. Историята в нея се води в първо лице от името на провинциален лекар, който разказва за убийство, разтърсило малкия им градец и за случайното пристигане на надутия сноб Еркюл Поаро по същото време там. В края на книгата, великият детектив успява да разкрие, че убиецът е самия разказвач и в последната глава ставаме свидетели на неговите самопризнания.

Гениалното в този похват е, че читателят през цялото време е „виждал“ убиеца без да го заподозре нито за миг и едва накрая си казва: „Как не се сетих!“. Читателят или зрителят на криминална история винаги се опитва да отгатне кой е убиеца на база на интуицията си и на малкото разкрити детайли до момента. Когато в края разбере, че е бил воден за носа от автора и е бил насочван в погрешна посока, чувството за обида се смесва с възхищение от майсторството на автора да ни заблуждава и в резултат се получава огромно удоволствие от четенето или гледането.

Подобна е ситуацията и с филма The Usual Suspects (Обичайните заподозрени), където един от героите – Verbal Kint – инвалид, смотаняк и полуидиот – в крайна сметка се оказва могъщ мафиот, успял да превърне името си в страховита легенда. За брилянтното си изпълнение на ролята на Кинт в този филм, Kevin Spacey съвсем заслужено спечели първия си Оскар. Отново имаме ситуация, в която лошият е съвсем пред очите ни, но ние въобще не го подозираме. В „Обичайните заподозрени“ главният полицейски следовател е изпаднал в заблуда, че Кайзер Созе е героят на Gabriel Byrne, и всички събития, на които ставаме свидетели поддържат тази заблуда и у нас, за да бъде изненадата на финала пълноценна.

В другия край на спектъра са филмите, в които убиецът се оказва напълно непознат персонаж. В края на филма разбираме, че всичките ни опити да отгатнем кой е той, са били напълно безпочвени, защото отрицателният герой въобще не е влизал в кадър до момента. Тук чувството на разочарование надделява и това убива удоволствието от филма. Този похват е по-лесен за сценаристите, но определено води до много по-ниско качество на филма, а и до неодобрението на масовия зрител.

Разбира се, има и изключения. Филмът 12 маймуни на Тери Гилиам използва този похват, но тук посланието на режисьора е друго. Героят на David Morse е лошият, причинил унищожението на човечеството и ние го разбираме отново едва на края на филма. Но въпреки, че той се появява епизодично в една-две сцени през целия филм, не се чувстваме разочаровани, че не сме отгатнали кой е убиеца, защото от един момент нататък виждаме, че всички хипотези, които героят на Bruce Willis си е изградил, започват да се сриват една по една и в края на филма вече сме подготвени за поредната изненада, която очакваме с нетърпение, за да разбули пълното объркване, в което сме попаднали.

Филмът „Студената светлина на деня“, с който започнах в началото, е класически пример на класическо клише. Въпреки драмата, която изживяват родителите на жертвите и терзанията на главния герой – полицейският детектив, който дълго време не може да открие убиеца и накрая използва детето на жената, в която се влюбва, за примамка, зрителят през цялото време се опитва да намери отговора на един въпрос: „Кой, аджеба, е убиецът?“. И когато в края на филма виждаме герой, който нито за миг не се е появявал преди това в кадър, разочарованието е смазващо. За съжаление, подобен похват може да се види в много други криминални филми, които набързо потъват в забрава.

Шон Пен е много интересен и оригинален режисьор, който във филма „Клетвата“ ни предлага съвсем друго изживяване. Въпреки, че използва за база същия роман на Фридрих Дюренмат и историята е почти същата като в „Студената светлина на деня“, неговият основен фокус е върху драмата на разследващия полицай, чиято роля се играе перфектно от неостаряващия Джак Никълсън. Обещанието, изтръгнато почти насила, полицейския инстинкт, че са заловили погрешния човек и опитът да използва момиченцето, което е обикнал като свое, за примамка – всичко това насочва мислите ни към него и се опитва да ни внуши, че разкриването на убиеца не е чак толкова важно.

В края на филма напрежението се покачва, зрителите разбират, че полицаят е подозирал погрешен човек, но вече безрезервно вярват в неговия инстинкт, че този път убиецът ще бъде хванат. Пристигането на полицейски спец-отряд ни вдъхва спокойствие и увереност в успеха на операцията по залавянето на опасния престъпник, за да бъде заменено от отчаяние, когато недоволни полицаите се оттеглят. Възмутената майка прибира детето си от опасния експеримент, дълбоко разочарована и разгневена, с което увяхват всички надежди за щастлива развръзка. Точно в този момент на върхово напрежение, ние започваме да се питаме: „Добре де, ама какво стана с убиеца?“, на което авторът ни отговаря: „Това не е важно“.

Убиецът всъщност катастрофира по пътя и изгаря в колата си. По този начин хем получаваме някакво удовлетворение на чувството ни за справедливост, хем така и не успяваме да разберем кой точно е бил той, тъй като в единствения кадър, в който можем да видим лицето му, то е напълно обгорено.

Накрая, филмът завършва със същата сцена, с която започва – героят на Джак Никълсън съвсем се е побъркал и пропил, омърлян и нещастен си говори сам на себе си и страда за изгубената любов. Не е важно кой е убиецът, казва режисьора Шон Пен. Важното е че главният герой изгуби любовта си в стремежа си да направи добро и да въздаде справедливост. Обещанието, което беше дал, да залови този маниак и да предпази други деца от подобна участ, се превърна в негова мания и обсеби цялото му съзнание. Доведе го дотам да рискува живота на детето, което обичаше, без да каже на майка му, с което ги загуби завинаги.

Ето това е важното. Това са нещата, над които да се замислим. Това е посланието на режисьора и според мен е избрал интересен подход. Вие как мислите?

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.