Видя се тя, че блог дайджестът няма да бъде седмичен. Струва ми много усилия, а не винаги имам вдъхновение и време да го списвам всяка седмица. А има и много интересни публикации, писани по актуални за деня теми, които малко по-късно вече не са толкова интересни. Ако не ги коментирам скоро след излизането им, загубват от свежестта си. През изминалия месец, откакто излезе последният дайджест, събрах много материали, но след повторното им преглеждане и отсяване, останаха значително по-малко, които смятам, че са стойностни и интересни и които споделям тук с вас. Още нямам ясна идея как ще продължи да се развива дайджеста, но засега когато мога и когато попадна на нещо наистина интересно – ще го споделям с вас. Приятно четене!

***

Започвам с един пост на Григор Гачев за авторското право и монополизма. Аз съм човек, който е прекарал по-голямата част от професионалния си живот в производство на продукти на авторско право, но въпреки това не мога да понеса стремежа на някои големи световни корпорации да ни превърнат в техни роби, оковавайки ни във веригите на монополното предлагане на продукти. Статията на Григор е дълга и многопластова, но за хората, които се вълнуват от тази тема, съм сигурен, че ще бъде интересна. Ако пък такъв език и стил ви изглеждат твърде сложни – Voxy обяснява ситуацията с авторското право съвсем просто и разбираемо.

***

Днес всички сме онлайн, но май това се отнася предимно за хората и то онези, които или имат по-малко работа, или се опитват да избягат от нея. Какво прави бизнесът, обаче? (Спи, би отговорил Сл. Тр.) И кой се занимава с неговото присъствие в онлайн обществото? Оказва се, че в повечето случаи това е секретарката, според Жюстин Томс. Дали това е така, защото на нея имат най-голямо доверие (въпреки че може да й липсва квалификация), или защото още не са осъзнали силата на онлайн активността – вижте нейното мнение в тази статия.

***

Друг любопитен факт открих в блога на Юлиан Попов – кой е бил „най-зеленият“ държавник и защо? Оказва се, че това е бил Чингис Хан, който по време на управлението си избил близо 40 милиона души, в следствие на което  земите са се обезлюдили и по естествен начин залесили. Това, което мен ме притесни в тази история, е, че войната за екологична чистота винаги е изисквала човешки жертви…

***

В блога „Panta Rhei“ пък намерих статия как се лъскат обувки. Признавам си, че когато бях ученик спазвах почти всички написани инструкции и баща ми много държеше на това да излизам винаги с лъснати обувки. за съжаление, напоследък ме мързи значително повече (което никак не е добре), а и има влажни гъби, които вършат чудесна работа за поддържането на обувките в приличен вид – хем напояват кожата, хем придават блясък. Но за онези, които държат на изискания външен вид, смятам, че тази статия ще бъде много полезна.

***

Един от новите блогове, които открих, е на Доди Марков. Той има интересен личен блог, в който понякога представя интересни тапети (wallpapers) за компютър. Някои са много красиви и оригинални, например представените тук, тук и тук, а един от тях виждате и по-горе.

***

Продължавам с малко по-сериозни публикации. Константин Павлов-Комитата е зачекнал една важна тема за нашето обществено-политическо мислене: какво да правим, като все сме недоволни от тези, които ни управляват? Дали да ги махнем, за да стане по-добре, или да ги търпим, че без тях ще стане по-зле? Авторът нарича това „Мислене по съвест„. Той споделя примери от близкото минало, когато ни се е налагало да избираме между две еднакво неприемливи кандидатури, но в крайна сметка не дава ясен отговор на въпроса какво да се прави. Признавам си, че и аз не знам. Проблемът е, че ние нямаме доверие никому, че все чакаме някой да ни оправи. Получава се парадокс. Имаме нужда от лидери, които да загърбят личните си интереси и да почнат да работят за благото на народа, но как да ги открием и мотивираме, след като им нямаме доверие и при най-малката грешка сме готови да им забием нож в гърба? Труден въпрос.

***

Може би като допълнение на горната тема, Димитър Н. Митев споделя своята визия за живота, че той не е нещо, което ни влачи като мътен порой, а е низ от възможности за личен избор. Ето какво казва той:

Една от най-фаталните грешки, които хората допускат, е да си мислят, че живота е низ от едно голямо „трябва да“. Трябва да ходя на работа, трябва да ходя на училище, трябва да пазарувам, да се подстрижа, да организирам едно или друго, трябва да правя милион какви ли не неща. Истината обаче е, че ние „не трябва“ да правим, каквото и да било. Някои неща са от значение и наистина е добре да бъдат свършени, но никой от нас не е задължен да ги прави.

Съгласен съм с него, че всичко, което правим и постигаме, е резултат от множеството избори, които сме направили и че ако поемем личната си отговорност за всеки избор, ще се чувстваме по-силни и по-уверени в себе си. Въпреки това, за мнозина това е плашещо. Сякаш е по-лесно да се влачиш по течението, да се чувстваш нещастен, да се оплакваш от съдбата си и да вярваш, че за всичко са виновни „другите“. Дали е така, наистина?

В този ред на мисли идва и още една публикация – на Пламен Петров, който говори за същата сила да вземаме своите решения и да ги следваме, но в малко по-метафоричен стил, наричайки я „огънят отвътре„.

Лошото е когато просто си стоим там – на кръстопътя – и кършим ръце. И не поемаме наникъде…

И се оправдаваме – пред другите и дори пред себе си – че нещо ни липсва. Нямаме достатъчно (пари, време, енергия, желание, знания, квалификация, увереност… you name it).

Чувстваме се като пещ (камина, двигател), в която огънят е изгаснал. Или едвам-едвам тлее..

Това – с тлеещия огън – също е нормално. Донякъде…

Проблемът е когато сме убедени, че някой друг е отговорен за този огън.

Че друг е длъжен да донесе дърва или да сипе гориво…

Истината е по-различна: ние и само ние сме “огнярите” на собствената си душа.

***

Друга важна тема засяга Христо Христов в своя блог за икономика, използвайки като повод новоприетия закон за регламентиране на разплащанията, в който беше поставена граница за разплащанията в брой. Авторът коментира общественото недоволство и защитава закона като форма за „изсветляване“ на сивата икономика. Неговият коментар (който долавям между редовете), е че народът е привърженик на някои практики от сивата икономика, които му дават възможност да спести някой лев за данъци и осигуровки, но това е погрешно, защото по този начин се лишава от социалната защита, която предлага държавата.

Съгласен съм с авторовата позиция, но е важно да отбележим, че народният стремеж към сивата икономика е в резултат на убеждението, че „бялата“ не му помага особено. Неефективността на държавните механизми е основният фактор, който кара хора да изпитват недоверие към тях и да се укриват от закона на по-сенчести места. Пример за това дава Ивайло Борисов, който разказва как при подновяване на шофьорската книжка изведнъж са изчезнали всичките му нарушения, наказания и глоби и той получава новите си документи чист като светена вода. Очевидно е, че държавата е неспособна да наложи ефективни наказания и да прибере парите (в случая от глоби), които нередовните граждани дължат. Как да й имаш уважение на такава държава?

В този ред на мисли, една полезна графика е публикувал Георги Ангелов в блога за икономика – карта на Европа по доходи. Няма смисъл да обяснявам ние в коя категория се намираме. Въпросът е: защо?

***

Още една любима моя тема се появи в блог постове – фанатизмът на активистите. Пейо разказва за безумната идея в една чуждестранна компания да имат етнически квоти и опитите им да назначат висококвалифициран циганин на работа при тях, завършили с типично българско решение (няма да ви го кажа – прочетете го сами!) А втората публикация е поредният саркастичен бисер на Иван Стамболов, посветен на фанатичните борци срещу бутилираната вода. И понеже говорим за фанатизъм, ясно е, че с такива хора не може да с спори и пред тяхната омраза никакви аргументи не важат. Затова оставям тези публикации без повече коментар. Прочетете ги, пък който има мозък в главата си, сам ще си направи изводите. Само едно ще кажа по въпроса с водата. Някога, в училище ни учеха, че водата е прозрачна течност, без мирис и вкус. Не мога да разбера защо тогава от чешмата ми тече една жълто-кафява течност с мирис на тиня и вкус на фекалии, която също наричат вода?

***

Накрая завършвам с една чудесна новина: моите приятели и колеги-блогъри Христо Блажев и Александър Кръстев обединиха своите усилия и създадоха една нова интернет книжарница, наречена „Книга за теб„. Уникалното в нея е това, че всички книги, които се продават там, са минали през очите и сърцата на авторите в техните блогове – „Книголандия“ и „Аз чета“ и до „щанда“ са допуснати само онези, които наистина са били одобрени от тях. В тази книжарница можете да намерите професионално и лично написано ревю за всяка книга и и от неговите качества да прецените дали си заслужава да му се доверите и да си купите книгата.

По повод откриването на книжарницата, Христо казва:

Книгата за нас не е стока, а ценност. Тя е стойност сама по себе си. Винаги, когато прочета една хубава книга, искам да я споделя с друг човек – затова пиша за книги и раздавам заглавия от личната си библиотека.

а Алекс допълва:

„Книга за теб“ е първата книжарница, в която книгите се четат специално за теб и идват при теб с отстъпка. […] Книгите, които ще харесаш, препоръчани ти от хора, които познаваш и на които имаш доверие.

Радвам се, че ги познавам и двамата и пожелавам успех на тяхното начинание. Вярвам, че и вие ще го оцените.

И съвсем, съвсем последно, но много свързано с темата за книгите – микро-есето „Авторът“ на Владислав Велков, публикувано в блога „ентелегнтно“:

Никой не избира да стане автор. Никой не избира дали да пише. Писането избира дали човек е подходящ, не обратното. Писането не пита — то напира и иска да излезе.

Така е! Важното е да има и кой да го чете. Радвам се, че ви има вас!

Ако харесвате публикациите в този блог, ако неговото съдържание ви е интересно или забавно, за да сте сигурни, че няма да изпуснете нещо важно, абонирайте се за съдържанието на блога чрез RSS фийд или по имейл.