The Man On The Silver Mountain

Кои са нашите истински приятели? Какво са те за нас и какво ги отличава от всички останали хора, с които общуваме?

Наскоро попаднах на една интересна статия, в която авторът се опитва да изведе някои отличителни качества на истинските приятели и да поразсъждава върху тях. Аз реших, че си струва човек да се замисли над тях и да се запита дали самият той ги притежава и проявява прямо своите приятели. Затова тук ви представям отличителните качества на истинските приятели в моя интерпретация и коментар:

1. Истинските приятели ни харесват такива, каквито сме и не се опитват да ни променят.

Всеки човек има някакви скрити или явни комплекси, нещо, което не харесва в себе си и което го тормози. Има и много хора, които не пропускат случая да ни „припомнят“ за тези наши слабости и дори да ни се подиграят. Приятелите са тези, които ни вдъхват вяра с това, че ни приемат и харесват такива, каквито сме и дори да имаме някакъв явен недостатък (избухливост, пристрастеност към цигари или алкохол), те не се опитват да ни променят насила, а с тяхното доверие и разбиране ни дават силата и волята сами да направим решителната стъпка към промяната.

2. Истинските приятели зачитат нашите виждания и разбирания.

Като следствие от горното, истинският приятел уважава моето лично пространство (физическо и духовно) и независимо дали става въпрос за политически убеждения или религиозна вяра, той се отнася с респект към моя избор. Ценностите, които ни свързват, са много високи и не биха позволили нашето приятелство да бъде разрушено заради някои различия в разбиранията. Напротив, силното приятелство търси пътя към обединението въпреки различията. Те само обогатяват, а не накърняват приятелството.

Има още →

Лесно е да бъдеш против нещо,

от което се страхуваш.

И е много лесно да се страхуваш от нещо,

което не разбираш.

Сет Годин

„Нещо“ можете да замените с „някого“. После погледнете какво пише в българските медии и в блог-пространството и ще видите колко е вярно това твърдение.

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Една смачкана банкнота

На един семинар лекторът влязъл държейки 20-доларова банкнота. Размахал я високо и попитал:

– Кой иска тази банкнота?

Няколко ръце се вдигнали, но лекторът казал:

– Преди да ви я дам, трябва да направя нещо.

Той я намачкал гневно и попитал още веднъж:

– Кой все още иска тази банкнота?

Студентите продължили да вдигат ръка.

– А ако направя това?

Тогава той я запратил срещу стената, ритал я, стъпкал я няколко пъти. След това отново я вдигнал – омърляна и омачкана. Отново повторил въпроса си и отново имало вдигнати ръце.

– Никога не забравяйте това – казал лекторът. – Без значение какво правя с тази банкнота, тя все си струва 20 долара. Много често в живота ние също сме мачкани, блъскани, ритани, тъпкани, обиждани и малтретирани; въпреки това, ние продължаваме да бъдем все толкова ценни и стойностни.

Източник

Приятен уикенд!

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Поетичният блог на мома Калина е място, което те грабва отведнъж и те разтърсва яко с първичната мощ на народната поезия. Езикът е толкова земен, а думите се леят леко и влизат в душата ти надълбоко. Веднага получаваш усещането за близост – сякаш виждаш себе си в нейните стихове, само дето ти никога не би постигнал тази уникална комбинация от изящна словесност и груб селски реализъм. 🙂

Вечи ич ни ми са копа!
Искам ф офис да работа!
Хем ши одя нагласена,
ду ушити начервена.

Поезията на Калина е разтърсващо откровена и лична. Главната героиня страда от лека форма на шизофрения и често се отъждествява с популярни приказни образи. Читателят на моменти може да открие образите на Пепеляшка или Спящата красавица в стиховете на Калина, но най-често ние виждаме една модерна, здраво стъпила на земята, българска селянка.

Туй на нищу гу ни мяза!
Ф селу има интернет,
а пък ток ни ни й прикаран.
К’ъф такъф прусперитет!?

Със мерак сминих тилету
за кумпютър ноф мудел,
щоту чух, чи ф интернета
селски пръкнал са й раздел.

Има още →

Да дариш щастие някому е може би най-добрият начин да бъдеш самия ти щастлив. Да видиш радостта в очите на другите винаги създава радост и в твоята душа. Ето няколко прости неща, които можем да направим, за да дарим малко щастие на хората около нас, на тези, които обичаме. (Идеята заимствах от Лео Бабаута. При него можете да намерите още.)

1. Усмихнете се! И още веднъж! 🙂
2. Помогнете им да пренесат нещо тежко.
3. Обадете им се без повод – просто да попитате как са.
4. Поднесете им цветя.
5. Сгответе нещо вкусно. (Ако сте мъж, скаран с готвенето, не е толкова важно дали ще излезе вкусно – важен е жестът.)
6. Разкажете смешен виц.
7. Почистете и подредете.
8. Кажете „Обичам те!“ без специален повод.
9. Подарете им хубава книга.
10. Похвалете ги публично.
11. Изслушайте ги.
12. Простете им, когато са сгрешили.
13. Прегърнете ги.
14. Изпийте едно кафе заедно.
15. Отидете заедно на кино.
16. Помълчете заедно.
17. Покажете, че се гордеете с тях.
18. Бъдете насреща, когато се нуждаят от вас.
19. Обичайте ги. Постоянно и безкористно.
20. Бъдете самите вие щастливи и излъчвайте щастие.

Можете да добавите и ваши идеи. Ще се радвам, ако се включите с коментари.

Щастлив уикенд! 🙂

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Оптимистът отива до прозореца всяка сутрин и казва:
– Добро утро, Боже!

Песимистът отива до прозореца и казва:
– Боже, пак е утро…

От известно време следя с голям интерес Сайта на една жена и съм се абонирал за техния RSS фийд, за да не изпусна нещо ценно. Не знам защо са го нарекли така, при положение, че авторките всъщност са не една, а няколко жени, но важното е, че всяка от тях публикува интересни и стойностни четива. Признавам си, че любимата ми авторка е Мелиса и от доста време съм си запазил някои нейни публикации, които ме трогнаха дълбоко. Сега реших, че е време да ги споделя и с вас, пък и цитирането в моя блог на нещо хубаво е най-сигурният начин да не го забравя или загубя. Надявам се да ви харесат и на вас.

Навремето публикувах един смешен пост , озаглавен Не пипай дъщеря ми!, в който един ревнив баща (като мен) заплашва потенциалния зет с тежка саморазправа, ако нещо лошо се случи на любимото му чедо. Мелиса пък е публикувала една трогателна изповед на бащата, който все търси и не намира нито достатъчно време, нито подходящия начин да обясни на дъщеря си колко много я обича и колко много се страхува от момента, в който тя ще порасне и ще напусне бащиния дом. За съжаление, животът тече неумолимо и всеки човек рано или късно поема по своя собствен път, за да създаде свое семейство и свой дом и неизменно идва моментът, в който родителите остават сами.

Има още →

В края на лятото традиционно идва сезонът за приготвяне на домашна зимнина. В интерес на истината, от доста години разчитам на доброто снабдяване в магазините и все по-рядко се включвам в подобни ритуали, още повече че отдавна съм разбрал, че домашно приготвените зимнини излизат доста по-скъпи от тези, които продават в магазина. Но лютеницата прави особено изключение. Това е храната, която неизменно присъства на нашата трапеза целогодишно. Понеже и двамата със съпругата ми сме заети хора, наличието на свещеното бурканче винаги е спасявало семейството от глад в моменти, когато няма нищо друго приготвено. Затова в нашето семейство лютеницата е на особена почит и се консумира в промишлени количества. 🙂

Традицията на приготвяне на домашна лютеница съществува от много години в нашето семейство и съвсем до скоро се поддържаше от баба ми, а след това и от моите родители. Трябва да си призная, че досега не бях участвал особено активно в целия процес – повече съм бил наблюдател (и консуматор!), отколкото активен участник, разчитайки повече на уменията на родителите си. Тази година, след като почина и майка ми, а аз станах популярен в интернет със статията си за най-добрата „купешка“ лютеница, получих истинско „бойно кръщение“ в приготвянето на лютеницата, изпълнявайки всички дейности в процеса, и едновременно с това документирайки го с фотографски кадри за целите на кулинарната история.

Продължаваме да поддържаме традицията по приготвяне на домашна лютеница не заради друго, а заради това, че става изключително вкусна и това, че има само естествени продукти в нея. Удоволствието да намажеш филия с гореща лютеница, току-що свалена от огъня, е несравнимо! Затова в следващите редове, ще споделя с вас истинската рецепта за приготвяне на лютеница, наследена от моята баба, в един подробен и личен репортаж.

Тази статия, заедно с безценната рецепта за приготвяне на домашна лютеница, може да бъде свалена в PDF формат, за да си я четете и офлайн.

Има още →

Не мога да разбера с какво съм предизвикал злобата на „елитните“ блогъри, но нещо ми стана непоносимо. Някои вече започнаха във всеки пост първо да ме оплюят, а после да си кажат, каквото имат за казване.

И понеже днес е един хубав летен ден, а аз няма да съм в София няколко дни, реших да публикувам петъчната притча малко по-рано, та поне да си спомняте с добро за мен, докато ме няма.

Един прекрасен ден

Един слепец седял на пътя за Мека и просел милостиня, когато до него спрял един благочестив мюсюлманин и го попитал дали хората го даряват щедро, както повелявал Коранът. Човекът му показал тенекиената си кутийка, която била почти празна. Пътешественикът тогава казал:

– Дай да напиша нещо на картона, който виси на врата ти.

Няколко часа по-късно пътешественикът се върнал. Просякът бил много изненадан, защото през това време получил много пари от милостиня.

– Какво написа на табелата? – попитал той.

– Написах това – отговорил пътешественика. – Днес е прекрасен пролетен ден. Слънцето грее, а аз съм сляп.

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Една интересна история, разкриваща ни невероятното упорство на една жена да направи добро и силата на интернет и социалните мрежи. Накратко:

Една жена намира изгубен фотоапарат. Предава го в полицията, но никой не идва да си го потърси и те й го връщат. Оказва се, че на снимките е позирала млада двойка и жената предполага, че са били на сватбено пътешествие. Решава да публикува снимките във flickr. Някои хора разпознават някои обекти. Мълвата се разпространява. Накрая собствениците са открити и фотоапарата им е върнат.

Сигурен съм, че много хора ще нареката жената глупава за това, че не е задържала фотоапарата, ами е тръгнала да издирва собствениците му. Аз, обаче, намирам поведението й за похвално. Заради нейната отдаденост на идеята да направи едно добро дело, намирайки собствениците, заради нейната изобретателност да публикува снимките във flickr и заради нейната способност да увлича хората около себе си и да създаде такава голяма група от хора, които да се включат активно в нейното начинание.

Колко хора познаваме, които биха направили това?

Цялата сага можете да прочетете тук. Аз я научих от блога на Eric Brown, за което му благодаря.

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.