The Man On The Silver Mountain

Наскоро попаднах на една извадена от архивите статия на Longanlon за ужасяващия ритуал по обрязване на жените, който все още се практикува в някои африкански страни. Няма да се впускам в подробности – там има достатъчно – както в самата статия, така и в многобройните коментари към нея.

На пръв поглед нещата изглеждат прости: жената в тези страни е безправно същество и служи единствено за удоволствие на мъжа и за разплод. Затова и традицията е наложила този ужасен ритуал – целта е жената да не изпитва никакво удоволствие от секса. Даже напротив – трябва да изпитва болка, за не й минават греховни мисли в главата.

Аз, обаче, се питам: добре де, а мъжете какво удоволствие изпитват от тази работа? Нима е възможно да се насладиш на секса, когато жената до теб е така жестоко осакатена? Нима можеш да изпиташ истинско удовлствие, когато жена ти изпитва ужасни болки?

Съмнявам се.

Излиза, че тази традиция е някакво бреме, което е неприятно както за жените, така и за мъжете. Защо тогава продължава да се спазва? Някои от коментаторите при Лонганлон споделят, че от скоро в някои страни този ритуал вече е офизиално забранен, но въпреки това продължава да се прави, при това в много примитивни условия, далеч от всякакви норми за хуманност и хигиена. Защо?

Сякаш има някаква сила, която принуждава хората да се подчиняват на традицията, въпреки че никой не я одобрява.

Има още →

В търсене на истината

Дяволът разговарял с приятели, когато забелязали един човек да преминава по пътя близо до тях. Видели, че отминава, но в един момент се спрял, навел се да вдигне нещо от земята и продължил.

– Какво намери този човек? – попитал един от приятелите.

– Частица от Истината – отговорил Дяволът.

Приятелите му се притеснили. Все пак, дори частица от Истината би могла да спаси душата на човека и това си е загуба за Ада. Но дяволът дори не помръднал, гледайки безмълвно случващото се.

– Ти не се ли притесняваш? – попитал един от компанията.

– Той намери частица от Истината! – възкликнал друг.

– Изобщо не се тревожа – отговорил Дяволът. – Знаете ли какво ще направи този човек с тази частица? Както всички други, ще създаде нова религия. И ще успее да отдалечи много други хора от Цялата Истина.

Източник

Приятен уикенд!

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Едва ли има човек, който да се е занимавал с компютри или програмиране и който да не чете блога The Daily WTF. Аз, разбира се, също съм негов заклет фен и редовен читател. Наскоро, обаче, попаднах на нещо малко встрани от основната тема на сайта – рецензия на една странна книга – 2000 обиди за всякакви ситуации. Книгата е издадена през 1965 г. и благодарение на изключително детайлната рецензия узнах, че умението да обидиш някого остроумно и елегантно, се е превърнало в изкуство, което някои хора са довели до съвършенство и книгата „2000 обиди…“ представя някои от най-добрите постижения в него.

Тази статия разпали любопитството ми и се поразрових из мрежата, където открих необятно море от шедьоври на изкуството на обидата, които наистина ме поразиха с остроумието и сарказма си и ме подтикнаха да споделя част от тях тук с вас. Преводът ми не претендира да е особено добър, така че, за истинските ценители на словото ще е най-добре да посетят линковете по-горе, за да се насладят на текстовете в оригинал 🙂

• Виждам, че си отделил специално време да се излагаш публично.
• А, виждам, че феята на издънките ни е дошла отново на гости.
• Харесваш ми. Напомняш ми за мен, когато бях млад и глупав.
• Ще се постарая да бъда по-любезен, ако ти се постараеш да бъдеш малко по-умен.
• С мен е лесно да се общува, след като веднъж се научиш да ме боготвориш.
• Вече си представям лепенката върху устата ти.
• Фактът, че никой не те разбира, не означава, че си художник.

Има още →

Блогърите сме странно племе. От една страна всеки иска да бъде уникален, да представи на света собствените си мисли и идеи, а от друга – все гледаме да се впишем в новините и да не пропуснем някое масово явление, за да покажем, че сме актуални. Големите уеб специалисти съветват да се измъкнем от стадото и да покажем, че сме уникални личности с уникални идеи, а в същото време умираме да участваме в митинги, в блог-игри и всякакви други масови мероприятия.
Такова нещо е и идеята Blog Action Day. Веднъж в годината всички блогъри се обединяват около някаква тема и всички едновременно пишат по нея. Може би идеята е да се покаже силата на блогърите да влияят на общественото мнение или просто тяхната съпричастност към наболели обществени проблеми. От друга страна, обаче, това си е чиста манипулация – днес всички ще пишем на тази тема и всички други теми ще бъдат загърбени (освен, може би ДАНС, Бербатов, Биг Брадър и поредната операция на циците на поредната чалга певица).

Казвам всичко това като някакъв упрек и към себе си, заради това, че и аз се изкушавам да участвам в тази игра. Не, че темата не е важна, но не мисля, че с една статия, написана веднъж в годината, ще постигнем нещо особено. Ако човек се вълнува от някакъв обществен проблем, трябва да пише за него постоянно, за да не позволява на обществото да го игнорира и да го забравя.

Та, по темата за бедността.

Ние си имаме една хубава дума – беднотия. Тя върви ръка за ръка и с друга поетична дума – немотия. В нашето общество тези думи винаги са предизвиквали съчувствие към хората, изпаднали в подобно състояние. Нещо повече, те са и в основата на дълбоката симпатия на нашия народ към комунистическата идеология, която обещава премахване на тези злини за целия народ.

Има още →

Тази история идва от суфитските легенди.

Имало едно време един султан, който бил обграден от мъдри хора. Една сутрин, както си говорели, те забелязали, че султанът е твърде умислен.

– Какво Ви има, Ваше величество? – попитал един от мъдреците.

– Объркан съм – отговорил султанът.  Има моменти, когато съм обзет от меланхолия и се чувствам неспособен да изпълнявам задълженията си. Друг път се чувствам замаян от всичката власт, която притежавам. Бих искал да ми направите талисман, който да ми помогне да бъда в мир със себе си.

Мъдреците – изненадани от това желание на султана – прекарали дълги месеци в дискусии. Накрая, стигнали до съгласие и отишли при него с подарък.

– Гравирахме магически думи върху талисмана. Прочети ги силно на глас, когато си твърде самоуверен или твърде тъжен – казали те.

Султанът погледнал предмета, който си бил поръчал. Той бил обикновен пръстен от злато и сребро, но имал надпис:

„Това ще отмине.„

Източник

Приятен уикенд!

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.

Днес имах поредния повод да се замисля над това и затова искам да го споделя и с вас. Ясно е, че за хора като Максим Стависки, да си лепнеш такава лепенка на колата е просто задължение по договора, с който е станал лице на кампанията. След катастрофата едва ли някой вижда някакъв морал в неговото поведение. Освен, може би, защитниците му от телевизията.

Но приказката ми не е за него, а за другите, които са си лепнали този знак на колата доброволно и пак вършат простотии. Какъв е смисълът от това да си сложиш този стикер? Какво искаш да кажеш?

Не е ли основната идея да демонстрираш, че си човек, който спазва правилата за движение по пътищата, защото те са измислени да ни предпазват от катастрофи? Аз поне мисля, че би трябвало да е така. Тогава къде е логиката да носиш лепенката и да правиш груби нарушения? Какво искаш да кажеш с това?

• Не карам пил, но минавам на червено.
• Не карам пил, но влизам в забранени улици.
• Не карам пил, но газя хората по пешеходните пътеки.
• Не карам пил, но изпреварвам през тротоара.

Ей, не го разбирам това. Защо въобще си залепил тъпата лепенка? От снобария, от парвенющина, от куртоазия или от чиста простотия? Или просто културата ти на пътя е строго ограничена – не пиеш, но можеш да нарушиш всички останали правила, щото си голям пич?

Мисля, че преди да си сложи подобен стикер, човек трябва да помисли дали е достоен да дава пример с това. Дали е наистина е сигурен в себе си, че няма да престъпи това обещание. А в случая, аз наистина мисля, че обещанието, което даваме, слагайки си тази лепенка, е не само към забраната за шофиране след употреба на алкохол, а към всички правила, които ни пазят живи на пътя. Иначе ще трябва да организираме серия от безумни кампании, като „Не пресичам на червено“, „Давам път на пешеходците“ и прочие. Необходимо ли е изобщо да има такива кампании за неща, които са наши елементарни задължения?

Ако харесвате моите статии или моя стил на писане, ако това, което публикувам, ви е интересно, забавно или пък ви дразни, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS фийд или по имейл.