The Man On The Silver Mountain

Днес, вместо редовната доза мъдри мисли ви предлагам едно изключително готино четиво – 10 правила на бащата на момичето, отправени към нейното гадже. Бях попаднал на този текст преди много години и (естествено) го загубих. За щастие, отново го открих в блога Moment of Peace, откъдето го препечатвам с огромна благодарност!

Още навремето, когато децата ми бяха по-малки открих колко съм ревнив към тях, а сега, когато голямата ми дъщеря е на 16 и си има гадже, този текст повече от всякога е актуален за мен. надявам се и вие да го оцените.

Весел уикенд! 🙂

Правило номер едно: Ако паркираш на моето място и звъниш, по-добре бъди разносвач, защото освен подпис, нищо друго няма да получиш.

Правило номер две: Не докосвай дъщеря ми пред мен! Може да я гледаш, стига да не си спускаш погледа върху нищо под брадичката й. Ако не можеш да си държиш очите и ръцете далеч от тялото на дъщеря ми, ще ги изтръгна.

Има още →

Животът, казват, бил това, което се случва, докато си правим разни планове. Истината е, че и смъртта изглежда по същия начин. Идва в момент, когато най-малко я очакваш – студена, неумолима и безкомпромисна. И тогава разбираш колко си малък и безпомощен пред нея и колко безсмислени са всички твои планове.

Смъртта е единственото сигурно нещо в живота. Тя е страшна, защото е непобедима. Може би не толкова страшна за този, който умира, защото той сигурно отива на едно по-спокойно място, колкото за тези, които остават живи и трябва да продължат живота си сами. Човешкият ум е странно устроен – улисан в ежедневни задачи забравя за смъртта и това може би е добре, защото е свободен да мисли за живота, но когато смъртта ни навести, шокът е ужасен.

В един мързелив съботен следобед сърцето на майка ми спря да бие. Баща ми, блажено излегнал се пред телевизора, предаващ поредния футболен мач, изведнъж се сблъсква с ужасната реалност – жената, с която 40 години е делил всичко в живота, го е напуснала за секунди. Единственото, което е успяла да промълви, преди животът да се изплъзне от тялото й, е „Велко, умирам!“.

В същия момент аз кротко си пия кафето пред глуповат сериал по телевизора. Минути по-късно чувам несвързаната реч на баща си по телефона и единственото, което успявам да осмисля, са думите „Няма пулс… сърцето й не бие!“

Има още →

Появи се нова игра тип лексикон в нашето блог-пространство. Много ми е странно как хора постоянно недоволстват срещу подобен тип анкети, но в крайна сметка пак участват в тях. Аз пък си мисля, че това е една от формите да споделим нещо важно за себе си, което може да се окаже важно и за другите.

Темата в конкретния случай е нещо, с което повечето от нас са се сблъсквали. Едва ли някой е толкова добре организиран и няма неща, за които не е успял да намери време, и които да не го тормозят само с факта, че стоят в списъка на несвършените задачи. Историята започва от един пост на Bulpete, в който той споделя задачите, които напоследък постоянно отлага и които му тежат като воденичен камък на врата. Предполагам, че от него тръгва всичко. После той предизвика Vira, а тя – мен. С което допуска фатална грешка 🙂

Близките ми хора знаят, че съм човек, който носи по 999 дини под една мишница и намирането на време за свършване на дълго отлагани задачи ми е един от основните проблеми. Ако трябва да напиша списък с всички неща, които трябва да свърша, а все отлагам, ще излезе цял роман. Да избера най-важните от тях и да ги опиша в един блог пост е изключително трудна задача, с която ще опитам да се справя сега.

Ето ги и моите несвършени задачи. Нещата, които отлагам от доста време.

Има още →

Днес най-сетне успях да се сдобия с малко време, което да мога да посветя на любимата си дейност – блогването. Историите, които ви предлагам, са две и в тях се говори за силата на гората и на отделното дърво. Хубави притчи от Вие-знаете-кого 🙂

Пожелавам на всички лек ден и весел уикенд!

Колко е важна гората

– Всички учители казват, че духовното богатство е нещо, което човек трябва да открие сам. Защо тогава се събираме тук? – попитал един от учениците на Настрадин.

– Вие сте тук заедно, защото гората винаги е по-силна от самотното дърво – отговорил Настрадин. – Гората поддържа влагата на въздуха, устоява на урагани и поддържа плодородието на почвата. Но това, което прави едно дърво силно, е неговият корен и коренът на едно дърво не може да помогне на друго дърво да израсте. Да работиш заедно с другите за постигането на една обща цел и да позволиш на всеки един да израсте по своя собствен начин – това е пътя на този, който иска да постигне единение с Бога.

***

Има още →

На 13.03.2008 (четвъртък) ще водя курс по управление на софтуерни проекти. Курсът е насочен към практикуващи проджект мениджъри, тийм лидери и програмисти от всякакъв калибър. От него бих могли да се възползват даже и по-високостоящи шефове, които отговарят за избора на проекти и за тяхното бюджетиране.

Повече информация за съдържанието, за записването и за таксата за участие можете да намерите на официалния сайт на моята фирма RammSoft (на английски), в моя блог за управление на софтуерни проекти PM Stories, както и в блога Спри и помисли!.

Знам, че доста голяма част от българските блогъри са хора, активно занимаващи се с информационни технологии, и съм убеден, че този курс ще бъде полезен за много от вас. И за да стане по-интересно, предлагам следните бонуси: всеки блогър, който при регистрация посочи и адреса на блога си, получава 10% отстъпка от таксата за курса, а ако той е сред тези, които чета, получава 20% отстъпка. Възползвайте се!

Първото издание на курса ще се проведе в София, а ако има интерес – следващото може да го направим и в провинцията. Отговарям на всякакви въпроси или на мейловете, които съм дал за регистрация, или тук като коментар.

В заключение, ще цитирам великия мислител, вождът, учителят и символът на не едно поколение българи – Христо Стоичков:

Който играй – пичели. Който ни играй – ни пичели.

Влезте в играта! Сигурен съм, че само ще спечелите от това!

Снощи бях на концерт на Ансамбъла за песни и танци на руското МВР. Оказа се, че това не е първото гостуване у нас на този ансамбъл, но въпреки това Зала 1 на НДК беше пълна, а представлението определено си заслужаваше да се види.

Не бях гледал досега на живо военен хор и усещането беше невероятно! Естествено, както можеше да се очаква, една съществена част от репертоара бяха военни маршове („Вставай страна огромная“) и легендарни хитове с фолклорен произход („Смуглянка“ и „Катюша“), но това, което ме впечатли, беше доста богатото жанрово присъствие, включващо фолклорни песни от различни региони, опера, че дори и джаз! Имаше нещо странно в това да гледаш милиционерски оркестър да изпълнява джаз – музика, заради която преди време точно милиционерите са преследвали и арестували хора.

Въпреки това, усещането беше приятно и вълнуващо. Всички изпълнители демонстрираха върховен професионализъм, а хорът и солистите показаха, че не са просто сухари в униформи, а истински артисти, които освен, че пеят великолепно, могат да правят и шоу. Репертоарът включваше богата фолклорна програма не само от руски песни и танци, а също така, украински, сръбски, български, еврейски и може би и други, чийто произход не можах да разбера. Имаше също песни на италиански и английски, с което ансамбълът искаше да покаже, че опитва да разчупи рамката на строго военния облик и да се доближи до поп-културата. Разбира се, в малки дози 🙂

Има още →