The Man On The Silver Mountain

В древен Китай, около 250 г. пр.н.е., един принц трябвало да бъде коронясан за император. Но, според тогавашният закон, преди това той трябвало да се ожени. И тъй като ставало въпрос за бъдещата императрица, принцът искал да намери млада жена, на която да може да се довери изцяло. По съвет на един мъдрец, той решил да събере всички млади жени от областта, за да си намери най-подходящата за своя съпруга.

Една възрастна жена, прислужвала от дълго време в двореца, чула новината и се натъжила много заради дъщеря си, която хранела скрита любов към принца. Когато се прибрала вкъщи и споделила с дъщеря си, с ужас разбрала, че момата възнамерявала да участва в конкурса. Старицата се отчаяла:

– Какво ще правиш там сред най-богатите и най-красивите девойки в страната? Знам, че страдаш по принца, но не превръщай страданието си в лудост!

А девойката отговорила:

Има още →

В блога си Нова работа публикувах един пост, инспириран от Доналд Тръмп и посветен на темата кой печели повече в едно семейство и драмите, които настъпват, когато този човек е съпругата. Там той цитира едно изследване, в което се разкрива, че съвременният мъж страда жестоко ако жена му печели повече и че понякога душевните му терзания могат да доведат до тежки депресии и сериозни семейни конфликти.

Признавам си, че доскоро тази тема беше далече от мен – заемах високоплатена мениджърска позиция и смятах, че заслужавам подобаващ авторитет, тъй като съпругата ми, която развива същата кариера, вървеше по моите стъпки, но доста по-назад.

В един момент, обаче, реших да приема предложение за работа, което имаше стратегическо значение за моето кариерно израстване, но за съжаление беше малко по-нископлатено в сравнение с досегашните ми доходи. Точно по същото време съпругата ми получи увеличение на заплатата и се оказа, че нейното възнаграждение вече надхвърля моето, макар и със съвсем минимална разлика.

Тогава не го възприех като проблем, защото доходите ни бяха доста добри, така че въпросът кой колко носи вкъщи не беше актуален. Парите бяха достатъчно (относително, разбира се 🙂 ) и всички бяхме доволни.

По-интересния момент настъпи, когато реших да напусна корпоративния свят и да се отдам на собствените си бизнес идеи. Колкото и да е вълнуващо това, то си има един ключов недостатък и той е нередовните приходи. Поради това, че бизнес-начинанията ми са все още в начална фаза, имам и моменти на доста добри постъпления, но понякога е истинска финансова суша. Тогава съпругата ми се оказва финансовия стожер на семейството и нейната редовна заплата ни спасява от гладна смърт 🙂 .

Има още →

Темата за промяната е много важна и болезнена за мен. Понякога си мисля, че съм твърде консервативен, но животът ми е низ от много промени, някои от които доста радикални. За щастие, повечето са в професионален план. Все още имам късмета да живея със същата жена, за която се ожених преди 17 години и все още я обичам. 🙂

Промяната е нещо, което повечето хора не обичат. Бързо превръщаме живота си в рутина и разчитаме на навици, които ни карат да се чувстваме по-удобно в познатите коловози на ежедневието, отколкото в плашещите дебри на непознатото.

Писах по тази тема и в блога си PM Stories, но тя е актуална не само за проджект мениджъри, чиято работа е свързана с планиране, и където промяната в изискванията на клиента или в средата, в която работят, може да има разрушителен ефект върху техните планове, а и за всички останали хора, затова реших да публикувам своите размисли и тук.
Способността да реагираме на промяната е важна във всяка дейност от нашия живот. Животът постоянно ни показва, че е динамичен и променлив и колкото повече се съпротивляваме срещу този факт и не искаме да приемем промяната, която се случва около нас, толкова повече страдаме.

Има още →

Вчера написах един пост, в който зададох един въпрос. Може би сбърках, като го зададох в първо лице и вместо отговори на въпрос си получих коментари: „Стига си се оплаквал!“

Затова обяснявам още веднъж: Това е анкета. Ако щете, наречете го игра. Задавам въпроса и очаквам да се включите с отговори. А те могат да бъдат с пост във вашия блог или с коментар в моя.

Въпросът е: Ако (съвсем хипотетично) имате възможност да знаете, че утре е вашият последен ден от живота, как ще го прекарате?

Казано по друг начин: Кое е най-важното, на което ще отделите време и внимание в този ден?

Не знам защо този въпрос толкова много уплаши някои читатели, че вместо да му отговорят, се нахвърлиха срещу мен и решиха, че се оплаквам от живота и че може би мисля за самоубийство. Да, животът е прекрасен! Да, никой не иска да знае кога ще умре, но все пак, напънете мозъчетата си и се опитайте да си го представите!

Този въпрос не е по-различен от въпроса: Какво ще направите, ако спечелите един милион долара? Да, нямате толкова пари и най-вероятно няма и да ги спечелите, но това не пречи да си пофантазирате, нали?

Моля, ако решите да дадете своето мнение, цитирайте оригиналния пост или пишете вашите коментари там.

Благодаря!

Хубавото на живота е, че свършва неочаквано (както и започва 🙂 ) Все пак, дори и да нямаме възможността да изберем кога и как да умрем, можем да си пофантазираме на тази тема.

Понеже играта със седемте албума на острова стана доста популярна, мислех и този въпрос да го разиграем по същия начин, но после се отказах. Въпросът е твърде личен, така че няма смисъл да се дърпаме за ръкавите (образно казано) и да се питаме. Ще се радвам, ако темата ви заинтригува и други блогъри решат да споделят своята представа за последния си земен ден, като сложат и един линк към този пост, но не е задължително.

Това, което искам да ви разкажа, си е моята фантазия. Вашите са по желание.

И така, аз съм малко нахален в изискванията си и бих искал не само да знам кой ще е последният ми ден в живота, но и да си го избера. Е, поне да бъде през пролетта или есента, за да бъде по-качествена фантазията ми.

Има още →

Един сприхав самурай, който имал репутацията на човек, обичащ да провокира безпричнни сбивания, се появил пред вратите на един зен манастир и поискал да говори с игумена.

Без да се притеснява Рьокан отишъл да го посрещне.

– Казват, че интелигентността е по-могъща от грубата сила – казал самураят. – Можеш ли да ми обясниш тогава какво са раят и адът?

Рьокан не казал нищо.

– Виждаш ли? – изревал самураят. – А аз мога да ти ги обясня много просто: за да покажеш на някого ада, е достатъчно само да го удариш. За да му покажеш рая, трябва да го мъчиш ужасно жестоко и после да го оставиш да си ходи.

– Не разговарям с глупаци като тебе – казал учителят.

Кръвта нахлула в лицето на самурая. Гняв обзел цялото му съзнание.

– Това е адът – казал Рьокан, усмихвайки се. – Да си позволиш да се ядосаш от глупава забележка.

Слисан от смелостта на монаха, самураят отпуснал юмруци.

– А това е раят – казал Рьокан и го поканил да влезе. – Да не реагираш на глупави провокации.

Източник: блогът на Паулу Коелю.

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Снощи гледах филма The Pledge (Клетвата) на Шон Пен и бях силно изненадан от начина, по който свърши. Освен това, филмът се оказа един вид римейк на филма The Cold Light of Day (Студената светлина на деня), който бях гледал преди време по телевизията и който въпреки идентичния сценарий има друг завършек и друго послание. И двата филма са криминални, и в двата се разказва за сериен убиец, който убива малки руси момиченца. Но подходът на двамата режисьори е доста различен и това ме накара да се замисля върху това как в различните криминални филми се разкрива кой е убиецът и кой е най-ефектния начин.

(Забележка: в края на поста издавам как свършват тези филми. Ако не сте ги гледали, може и да не четете нататък, за да не си развалите удоволствието от гледането.)

Навремето бях чел една книга на Агата Кристи, която носеше заглавието „Алиби“, въпреки, че оригиналното май е доста по-различно. (Ако някой се сеща – може да помогне с оригиналното заглавие.) Тази книга беше една от най-популярните нейни книги у нас и може би причината за това беше точно начина, по който разбрахме кой е убиецът. Историята в нея се води в първо лице от името на провинциален лекар, който разказва за убийство, разтърсило малкия им градец и за случайното пристигане на надутия сноб Еркюл Поаро по същото време там. В края на книгата, великият детектив успява да разкрие, че убиецът е самия разказвач и в последната глава ставаме свидетели на неговите самопризнания.

Гениалното в този похват е, че читателят през цялото време е „виждал“ убиеца без да го заподозре нито за миг и едва накрая си казва: „Как не се сетих!“. Читателят или зрителят на криминална история винаги се опитва да отгатне кой е убиеца на база на интуицията си и на малкото разкрити детайли до момента. Когато в края разбере, че е бил воден за носа от автора и е бил насочван в погрешна посока, чувството за обида се смесва с възхищение от майсторството на автора да ни заблуждава и в резултат се получава огромно удоволствие от четенето или гледането.

Има още →